• Безсилието на властта и престъпността
на средствата за масово осведомяване
В с. Катуница, Пловдивско, избухна междуетническо противпоставяне. Поводът - смъртта на 19-годишно момче, покосено от автомобил, плюс още една смърт – на 16-годишно сърдечноболно момче, припаднало и после починало, вероятно заради потрес от видяното и преживяното.
В резултат на това 2000 разгневени футболни фенове и жители на селото, опожарени цигански къщи, скандирания „Смърт на убийците!”, и много полиция и жандармерия – както в доброто старо царско-фашистко време. Липсваха само пожарникарите на Захарчук. С други думи - мили родни картинки в годините на „ромското включване”.
Стана това, което трябваше да стане – след като мултикултурализмът се провали с гръм и трясък в Западна Европа, видимостта на провала достигна и България. Някои мислеха, че случилото се в Париж, Москва и Лондон ще отмине България, която се „гордее със своя етнически модел” (според думите на Ахмед Доган), но незаглъхналото ехо от войната на НАТО в Югославия и случващото се в момента в Италия (проблемът с бежанците от Африка) напомниха за натрупалото се огромно вътрешно напрежение в страната и предупреждава, че последиците за нашата страна може да станат още по-драматични от наблюдаваното в Европа.
Властта веднага предупреди, че не трябва да се политизира станалото, а медиите гракнаха в хор, че това, което се случи, са безредици, размирици, хулиганство, т.е. криминални прояви. И докато позицията на правителството може да бъде разбираема, доколкото „мултикултурната обстановка” в България е дело на всички правителства от 1989 г. насам, то от гледна точка на националната сигурност медиите се изявиха като престъпни организации. Техният стремеж да замажат инцидента и да му лепнат хулигански, криминален етикет, е всъщност опит да изкарат българите, които не приемат официалната политика в областта на междуетническите отношения, престъпници или поне „едри” хулигани, невъзпитана пасмина от пияници и наркомани, която, като няма друго какво да прави, пали къщите на безпомощните роми. „Турците - в Турция, циганите - на сапун”, крещяха пияни и надрусани екземпляри в Катуница. На метри от тях, с трепереща брадичка и трескав поглед, съвършено неадекватното подобие на главен секретар на МВР Калин Георгиев даде невъобразим отговор на въпроса защо полицаи, барети и жандармеристи безучастно наблюдават палежите - “ние сме тук, за да пазим обществения ред, а не къщите” (Vesti.bg от 26.09.2011Г.).
Антиромските протести заляха България: Бургас, Пазарджик, Плевен, Пловдив, Варна, Благоевград, София. Станаха тема и на чуждите медии. Във Великобритания обвиниха за своите вътрешни проблеми източноевропейските емигранти (а не своите колониални емигранти), като точно визираха българските и румънски емигранти (виж изказването на лидера на лейбъристката опозиция Ед Милбанд във Vesti.bg от 27.09.2011 г.). В България знаем кои са най-многобройните български емигранти.
Стана безпощадно ясно, че малцинствените проблеми въобще и ромските проблеми в частност са едно от съвременните предизвикателства към българската нация и че това предизвикателство трябва да бъде прието.
Да се приеме предизвикателството, означава да признаем, че то съществува. Това е много важно от политическа, методологична и административна гледна точка. С други думи, не трябва да се крием зад политкоректна демагогия.
По-нататък, да признаем, че предизвикателството съществува, предполага, че трябва да имаме смелостта и волята да определим неговия научен и обществен приоритет. С други думи, трябва да кажем на висок глас важен ли е малцинственият проблем за българската нация днес, и може ли да се окаже съдбовен утре.
И накрая, да приемем предизвикателството, означава, че имаме готовност и желание да го изучаваме и че се стремим да превърнем тази готовност в реалност.
Досега, на тези „прости” неща, умишлено или не, не е давана гласност и не са били обсъждани. За нашите роми твърдим, че са мръсни и че крадат. Нищо не знаем за тяхната история, историята на нашето вековно съжителство, за тяхната менталност. Смятахме, че като им направим партии и спазваме гражданските им права, сме решили проблема. Да, ама не.
Гражданските права са за тези, които се чувстват граждани на нашата страна, а политически партии се правят по значими обществени интереси, а не по етническа принадлежност. Самият факт на съществуване на етнически партии е индикатор за наличието на малцинствени проблеми. И когато обществото и неговите политически представители на са в състояние, или не искат, да забележат и осъзнаят даден обществен проблем, той неизбежно става достояние на младежките слоеве и на спортните фенове, които са радикални по определение, и се проявява в емоционални изблици. Защото, както твърди друг популярен израз: „Който не разбира от думи, се предполага, че разбира от бой!”
Но феновете не са виновни, виновните са другаде.
Ставащото е част от голям политически проблем и тъй като се случва в навечерието на избори, политическите партии ще мълчат и ще залягат (трябват им ромските и турските гласове), министър-председателят ще призовава да не се политизира, макар че каква по-голяма политика от малцинствените проблеми?!
В живота на всяка страна има моменти, в които нещата трябва да се наричат с истинските им имена, даже ако това предизвиква студена пот.
В такъв момент използването на политкоректен език е признак на позорна страхливост.
В такива моменти тези, които се стараят да намалят опасността, поемат огромна отговорност. В такива моменти тези, които си мълчат, стават съучастници в престъплението.
Да мислим за българската народност, преди да е станало късно!
