В доклада на Тодор Живков пред декемврийския пленум на ЦК на БКП от 1963 г. се отстояват два вида интеграция: едната, между България и Съветския съюз, следващата - между всички европейски социалистически държави. Според Живков СИВ, като предусловие, трябва да формира “единен планов орган”, като се “пристъпи към единно планиране на икономиката на всички страни – членки на СИВ”. Час по-скоро е нужно СИВ да регулира отношенията между страните членки, защото те се намират на различно икономическо равнище и имат различни интереси “по конкретни въпроси на международното социалистическо разделение на труда, по кооперирането и специализацията, по външната търговия и валутните взаимоотношения”.
Докладчикът възприема международното социалистическо разделение на труда за звено от новия етап “в развитието на световната икономическа система”.
Тодор Живков разсъждава, че България се ощетява от СИВ, тъй като сравнително по-трудно се осъществява кооперирането и специализирането й с останалите социалистически държави, явяват се пречки при въвеждане на резултатите от техническия прогрес, намесват се “конюнктурни и национално-ограничени интереси”. Несъмнено партийният и държавен ръководител взема предвид и новите форми на икономическо коопериране и сътрудничество в Западна Европа, създаването на Общия пазар, а също и модерната тенденция от втората половина на века прогресът в икономиката да се постига чрез по-тясно сътрудничество между държавите, чрез изработването на общи проекти, чрез коопериране, финансови и валутни облекчения и пр.
В рамките на избрания подход Т. Живков дава да се разбере, че българските интереси в СИВ не могат да бъдат пълноценно отстоявани без подкрепата на СССР, който играе ръководна роля в социалистическия лагер. Той предлага да се интензифицират отношенията ни с тази държава. “За страна като България – сочи Живков – би било най-добре да се кооперира най-тясно със Съветския съюз, който винаги е изхождал от интернационалистически позиции и е проявявал пълно разбиране към нашите нужди, който е могъщ партньор и може да ни оказва значително по-голяма помощ, отколкото която и да е друга страна. А без такава помощ трудно може да се преодолее нашето изоставане и да се развиват на съвременно техническо равнище металургията, химическата промишленост, машиностроенето и др.”
Обърнете внимание на два момента:
Живков говори първо за получаване на “помощ” от страна на СССР, и второ, за превъзможване на икономическото ни изоставане, благодарение на нов тип контакти с руснаците. Без ”по-тясно сътрудничество” няма да се постигне “по-бързо икономическо развитие”, няма да се реши и въпросът с ускореното развитие на машиностроенето.
В наши дни немалко политолози “от дясно”, и “от ляво” пишат за двуличната политика, която води Т. Живков към СССР. Възхищават се от хитрите му “маньоври”, разказват за случаи, когато измамил съветските ръководители, надянал шутовска шапка на верен васал. В поведението на Живков и през 60-те и през 70-те години могат да се забележат и такива черти, но не те са определящи.
Ако бъда честен към историята, би трябвало да подчертая, че Тодор Живков като участник в антифашистката съпротива и функционер на БКП е възпитаван още от юношеството си да се отнася с вътрешен пиетет към Страната на съветите, да изпитва възторг пред делото на Октомври, да тачи “всичко съветско”. Ако имаше поетичен талант, и той би отсякъл като Вапцаров: “Съюз със СССР”. Не е правилно, нито достоверно Т. Живков да се изобразява като субект, който се е занимавал единствено с това как да излъже съветското ръководство, как по балкански навик да удари “кьоравото”. Интерпретацията на Живков като олицетворение на лукавство и изпечено коварство е с днешна дата, когато е лесно да се хвърля огън и жупел против СССР, а предишните чувства на братска обич са с намален градус или са изчезнали (за хората, които имитират днес привързаност към Руската федерация поради лични бизнес интереси, поетът Минчо Минчев сътвори понятието “русопаразити”).
Аз съм убеден от прочетеното в стенограмата, а и от онова, което съм преживял през десетилетията, че на пленума от 4 декември 1963 г., изнася доклад личност, която защитава националните ни интереси, но с използване и на емоционални мотиви за осигуряване на руска поддръжка за втория етап от българското икономическо развитие – сърцевината на модернизацията на страната. Тази личност притежава и самочувствието на партиен и държавен ръководител, отговорен не единствено за българския просперитет, а и за съдбата на целия социалистически лагер. Живков се тревожи, че интеграцията, кооперирането, специализирането и пр. на социалистическите икономики „закъснява” в сравнение с процесите в Западна Европа. Ръководителят на БКП в случая прави всичко по силите си, за да бъде преодоляно “изоставането” на социалистическите държави от развития капитализъм. Естествено е гледната му точка да бъде на българин, да го интересува повече от всичко възхода на българското общество, да си поставя за цел България да преодолее своето изоставане от другите социалистически страни в Европа.
В този аспект не всяка дума, жест и действие при Живков са театър. Напротив, те легитимират позицията на комунистическия лидер, който не си затваря очите пред горчивите факти и назовава явленията с техните истински имена. Затова възприемам фразата на Живков за “най-тясно сближение” със СССР (“естествен път на развитието на България”, обусловен от “цялото наше историческо минало”) като съдбовно изстрадана. Не съм съгласен с мнението на някои ляво мислещи интелектуалци, които заради предателството на съветските перестройчици към българския социализъм и персонално към Тодор Живков са готови да манипулират образа на Живков до ниво “дисидент” спрямо съветското ръководство в обемите на социалистическата система.
Тук най-съществено е
че именно защото дълбоко тачи СССР и вярва в бъдещето на комунизма и лявата идея, Т. Живков още през 60-те започва да работи за моделиране на България като образцов пример на развития социализъм, обръща поглед към новите технологии и индустриални иновации, поставя ребром въпросите за новия етап в социалистическото строителство, за буксуването в дейността на СИВ, за спиране на практиката “движение на празни обороти”.
Възгледът му за още по-тесни връзки със СССР, го кара да се аргументира с доказателства за “всестранната помощ”, която България получава от руснаците след 9 септември 1944 г. “Няма област в нашия живот – заявява убедено докладчикът, - в която помощта на Съветския съюз да не е оказвала своето благотворно въздействие. Общата сума на кредитите, които Съветският съюз ни е предоставил от Девети септември 1944 година досега, възлиза на 1 милиард и 200 милиона нови рубли. В български пари това представлява почти една четвърт от всички капитални вложения през този период у нас. С помощта на Съветския съюз у нас са построени и сега се строят 120 предприятия, които фактически дават индустриалния облик на страната”.
Като национално отговорен политик Живков привежда свидетелства за изгодите, които нашата държава в бъдеще ще получи от още по-тясното сътрудничество и интегриране със СССР.
Това ще позволи да внасяме руски суровини, които са по-евтини от суровините, добивани у нас. Ще можем “да задържим” развитието на нерентабилни добивни предприятия. Освободените средства от добивната промишленост ще отидат за други отрасли, примерно за машиностроенето. Ще можем да осигурим “крупно серийно производство”. Ще бъдем в състояние да дадем зелена светлина на нови клонове на производството - в областта на атомната енергия, на електрониката, автоматизацията и пр., на машиностроенето и пр. Ще се осигури пазар за реализация на “серийното производство”. България ще се превърне в “машиностроителна страна”. Ще се направи решителна стъпка в интензифициране на селското стопанство, ще се подсигурят пазари за добивите от лозарство, овощарство и зеленчукопроизводство. Това ще открие нови перспективи пред леката и хранителна промишленост, пред транспорта и търговията, пред горското стопанство. Живков предвижда и създаването на съвместни българо-съветски промишлени предприятия.
Резюмирам по-обстоятелствено първата (съществена!) част на доклада, за да няма двоумение какъв вид по-тясно сътрудничество, интеграция, “сливане” между българската и съветската икономика предлага Т. Живков. Идеологемата “16-а съветска република” я няма в текста, за нея човек по асоциация се досеща с по-голям успех при прочита на втората част от Живковия доклад. Тази идеологема е конюнктурно привнесена в края на 1989 г. от проф. Др. Драганов, а сега спекулативно е препотвърдена от президента Р. Плевнелиев.
Във втората част на доклада
посветен на интеграцията, “сливането”, “обединението” между България и СССР, формалният прочит сякаш може да открие повече знаци за “национално предателство” на Тодор Живков. Но това е само при условие, че прочитът на стенограмата от пленума е повърхностен и тенденциозен.
Моето мнение е, че в тази част на доклада Тодор Живков продължава да отстоява тезата си, че социалистическите страни е нужно да се кооперират и обединяват по-тясно в икономическата сфера, което ще им предостави възможности и за по-широко политическо сцепление. Естествен център на това обединение, според българския ръководител, е Москва, опитът на СССР. Живков изхожда от марксистко-ленинското гледище, че в началото комунизмът побеждава в отделни страни, но в перспектива - в световен мащаб. Очакванията са да се стигне до “царство на комунизма”, в което всеки човек ще получи щедър дял от свободата и справедливостта. Живков не прави изключение от останалите комунистически дейци, които вярват, че социалистическото строителство в Съветския съюз създава първообраз на бъдещото единно общество на комунизма, което ще обхване всички народи в света. „Така ще изглежда цялото човечество, когато социализмът и комунизмът победят навсякъде в света”. (Тодор Живков).
Началото на такова всесветско обединяване на народите на планетата – продължава Живков, - ще се постави “с обединяването и сливането на Народна република България в едно цяло със Съветския съюз”. Българският пример ще бъде последван и от другите държави на социализма. “Това ще създаде – убеждава аудиторията Живков – постепенно предпоставките, за да се осъществи след това и пълното обединение. Ние сме дълбоко убедени като преценяваме условията в нашата страна, че в сравнение с другите социалистически страни, Народна република България по-бързо ще се подготви за обединение със Съюза на съветските социалистически страни”.
Правейки това заключение, Живков намира за необходимо да направи две допълнения: А) “обединението” не е “наша непосредствена задача”. Проблемите на пленума се поставят, за да бъдат дискутирани и изяснявани главно в теоретичен аспект. Б) Формата на евентуалното обединяване и на него не му е съвсем ясна: тя би могла да бъде федерация, конфедерация, или “нещо по друго”.
Доколкото мога да се ориентирам в не съвсем ясния профил на съжденията, Тодор Живков предлага да се създаде обединение на социалистическите държави от рода на днешния Европейски съюз. Само че според него това обединение (в битието си на федерация или конфедерация) ще съхрани повече черти на националния суверенитет, отколкото “сливането” в границите на евентуален “международен съюз”.
От една страна, Живков казва, че “нацията” е историческа категория, че тече процес на сплотяване и сближение на нациите, от друга, цитира Ленин, че “всяко избързване в развитието на националните отношения, всяко пренебрегване и незачитане на националните различия може да причини голяма вреда на комунистическото строителство”. Използва и дефиниция от Програмата на КПСС, приета на нейния 22 конгрес: “В условията на социализма нациите разцъфтяват и укрепва техният суверенитет”. Относно България, Живков свързва “сливането” с федерация или конфедерация, с “разцвет на българската социалистическа нация”, с липса на посегателства спрямо характеристиките на националното съществуване: запазват се историческите и културните достижения на нацията ни, “в това число и родната българска реч, националния характер на нашата култура, литература и изкуство”.
Живков влиза в спор с “идеолозите на империализма”, които отричат бъдещето на националния суверенитет. Според него “принципът на суверенитета получи своето пълно приложение и развитие при победата на социализма”. Докладчикът за кой ли път твърди, че най-важно условие за укрепване на държавния суверенитет е “гигантската икономическа и отбранителна мощ на световната социалистическа система, великата и несъкрушима сила на Съветския съюз”. Същевременно обобщава: “Пълното сближаване със Съветския съюз е основа за по-нататъшното укрепване и развитие на държавния суверенитет на Народна република България. Тясното икономическо свързване със съветската страна още повече ще увеличи силата на нашата държава (значи, тя продължава да съществува – б.м.), още повече ще издигне нейната независимост”. И друго: “Когато след години Народна република България стане едно цяло със Съветския съюз, тя не ще изгуби своя суверенитет и независимост, ще бъде във всяко отношение суверенен и пълноправен член на общото семейство на съветските социалистически републики.”
Последната фраза за пореден път потвърждава, че всъщност Т. Живков предлага, въз основа на Съветския съюз, да бъде създадена федерация или конфедерация на всички европейски социалистически държави. При което всяка федеративна държава ще запази и укрепи своя суверенитет и независимост. И сякаш, за да не бъде разбран погрешно, и в тази част на доклада авторът поставя акцент върху взаимните икономически отношения. Продължава да настоява, че е предстоящо кооперирането и специализацията на производствата между България и СССР. Особено ценовата политика трябва да претърпи сериозни промени, което ще гарантира съветски пазар за българските стоки.
Идеята, развита на пленума от Живков,
за федерация или конфедерация
между социалистическите страни не получава международна поддръжка, дори и заради упоменатите от акад. Георги Марков Ялтенски споразумения. Но тя, в онази обстановка, според мен постига позитивен ефект най-малкото в три аспекта. Първо, с оглед на новата политика за модернизация на страната, Живков разкрива колко решаваща ще е икономическата помощ от СССР – суровини, пазар за българските стоки, ценообразуване. Второ, показва, че новият етап на кооперирането, специализирането и профилирането на икономиките на социалистическите страни изисква нов тип тясно международно икономическо сътрудничество. И трето, икономическата интеграция „в перспектива” трябва да доведе до нови политически форми на взаимодействие – федерация или конфедерация на всички европейски социалистически държави.
Ето, днешната ни политическа класа приветства влизането на България в Европейския съюз, даже при наличието на ощетяващи клаузи в договора за встъпване, които касаят атомната енергетика и земеделието. Тя е съгласна да бъдат контролирани от Брюксел икономиката и финансите, да ни се „снемат” директиви за съдебната система. Тези дни прочетох в пресата, че комисия на ЕС е приела за полезни “генномодифицираните продукти”. Как ли ще е у нас? Твърде директно органите на ЕС се месят дори във варенето на домашна ракия. И въпреки това хора като проф. Др. Драганов и Р. Плевнелиев са готови да обругаят дори и самата идея социалистическите страни да се обединяват във федерация / конфедерация, където отделните национални субекти биха разполагали с по-големи права, отколкото днес страните членки на ЕС. Те се надсмиват над огромната материална и финансова помощ, която сме получавали от руснаците, и не драматизират сегашните ни „мечти” да получим поне мизерна помощ от Вашингтон. И си го получихме – отказахме се от АЕЦ “Белене”, нямаме илюзии да сме енергийният център на Балканите, АЕЦ „Козлодуй” е осакатена, на територията ни са разположени чужди военни бази, армията ни е по-малка от един албански квартал в Париж и се използва от САЩ само за международни полицейски акции в Близкия и Средния изток.
Така че нелепо е днес Тодор Живков да бъде обвиняван от субекти и институции, които, общо взето, не се притесняват да “трансформират националния ни суверенитет” и да делегират националните ни интереси на чужди държави.
В най-новия период от националната ни история е сякаш неудобно да се говори за подобни неща. По-конвертируеми са нападките срещу „националния предател” Тодор Живков, как на онзи пословичен декемврийски пленум продал България на руснаците.
На 5 юни т. г. Костадин Чакъров публикува във в. “Дума” открито писмо до президента Плевнелиев по повод изказването му в Чикаго за “16-ата съветска република”. След озвучаване на своите възражения, той задава и един въпрос, който е в унисон с току-що изреченото от мен:
“Питам, г-н президент – днес, когато България е член на ЕС и НАТО и с актове на българските държавни органи се ограничава нашия суверенитет, защо не говорите пред американските си домакини, че големите европейски държави ни заставят всекидневно да предаваме нашите национални и икономически интереси?
Каква е истината за България днес? Отговорът е жесток!
Днес нашата икономика е опасана от забрани, рестрикции, квоти, лимити и т.н. Нас ни лишиха от пазари, банки, наукоемки и специалистоемки производства...”
Остра констатация, на която няма какво да се възрази. Нямам обаче обяснение защо К. Чакъров премълчава, че реалното обсебване и лишаване от суверенитет на България е резултат на скандалната й неоколониална зависимост от САЩ, а струпва всичките „криви дървета” само върху брюкселската администрация.
Впрочем закономерно президентът Р. Плевнелиев произнесе филипиката си за декемврийския пленум от 1963 г. и „предателската роля” на Тодор Живков не в Европа, а в Съединените щати.
