ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ НА БЪЛГАРИЯ
Вероятно този въпрос е стоял в центъра на вниманието на българите през всичките 14 века, когато я е имало или когато е трябвало наново да се появи възродена и вдъхновена нашата държава. Така е с всички страни по света – големи и малки, силни и слаби, хилядолетни и новородени. Държавите са като хората, всичко важно с тях или около тях става, когато са живи, когато съществуват. След това, както се пее в една новомакедонска песен, „ке останат спомени”, а спомените са съвсем друга история. Затова винаги националната сигурност на страната ни е била на първо място сред всички останали приоритети. Забравим ли тази азбучна истина, която за нас би трябвало да бъде по-важна и от Божиите заповеди, няма какво да правим на грешната земя.
Тези мисли са елементарни и очевидни. Те стават част от нас още с първата глътка въздух, с първия вик, с който обявяваме на вселената, че сме се появили на бял свят, за да живеем, за да бъдем българи и да направим за България това, което е по силите ни, ако не можем нищо повече. Иначе самото ни съществуване губи смисъл и се превръща в случаен каприз на природата, в премигване на далечна звезда, за което дори не е ясно дали наистина се е случило, или пък сме си го въобразили, за да се извисим поне за миг над нищото.
Понеже сме малки, понеже сме се върнали в историята след векове на безвремие и забрава, понеже сме разположени в един традиционно опасен район на света, понеже не сме успели да възродим държавата си в нейните естествени етнически граници, понеже често сме били играчка в ръцете на различни покровители-хегемони, ние би трябвало да приемаме въпросите за нашата национална сигурност по особено болезнен начин, да пречупваме през тях всичко останало, да не ги забравяме нито за миг и да ги издигаме като основен критерий при оценката на хората, които се опитват да ни ръководят, или поне да ни управляват. Техните качества за нас са важни дотолкова, доколкото укрепват България и осигуряват нейното спокойно развитие. Резултатите от дейността им се измерват от това дали страната ни, след като те са се оттеглили, е станала по-силна, по-богата и по-сигурна, отколкото е била, преди да поемат властта. Естествено е да очакваме, че те напускат театъра на управниците толкова бедни (или обезпечени, осигурени, задоволени), колкото са били, преди да се появят на сцената, но са оставили зад себе си един по-щастлив и доволен от живота си народ. Защото е особено тежко за обикновените хора да осъзнаят, че са ги управлявали шарлатани, които са използвали възможностите на властта, за да натрупат „бели пари за черни дни”, а са оставили страната си в ръцете на свои и чужди разбойници, които я грабят без съвест и срам.
Разбира се, в различните периоди от нашата история националната ни сигурност е била защитавана по различен начин, в различна степен, с различен успех. Това е неизбежно, защото в гигантския енергиен поток, в който плуват всички държави по света, теченията се променят, едни избързват напред, а други изостават и дори изчезват под вълните на историята. По времето, което можем условно да наречем „период на реалния социализъм”, нашата национална сигурност беше сравнително добре гарантирана.
Ние имахме стабилни съюзници, могъщ покровител-хегемон, политически, икономически и военни организации, които за тогавашните условия ни даваха спокойствие, че никаква външна сила не може да заплаши нашето съществуване. При създаденото ракетно-ядрено равновесие голямата война беше невъзможна, идейната общност създаваше добра база за разбирателство между съюзниците, а значителният брой славянски държави в нашия блок ни даваше историческа дълбочина и увереност, че организацията ни има дълбоки корени, а цивилизационният ни избор се крепи на една обща или близка за всички ни етническо-религиозна база.
Защото историческата, религиозната, племенната, кръвната близост по всяко време и във всяко общество са играли и играят огромна роля. Всички държави разцъфтяват върху по-малки или по-големи клони от дървото на човешката цивилизация, но тези клони тръгват от няколко огромни ствола, в чиято основа са дълбоките корени, които правят хората едно цяло. Дори малкият лист, дори разпукалият се за няколко дена цвят усеща инстинктивно безкрайната връзка-верига, която го обединява с хората, племената, народите и всички други, живели в хилядолетията преди него. Всеки от нас е неразривна брънка от безкрайната история на своя народ, на своята държава. А модерните приказки за това, че сме станали „деца на света”, че глобализацията изтривала различията и между личностите, и между държавите, прикриват простото желание на един или друг хегемон на деня да ликвидира другите държави и националното съзнание на другите хора, като ги замени с вярност към неговата собствена държава и със съзнание, моделирано от него и служещо на неговите цели.
Разбира се, това не е нещо ново. По-възрастните хора от Изтока помнят добре лозунга за „социалистическия интернационализъм”, който прикриваше изискването да се жертват националните интереси в полза на хегемона на общността. Трудно ми е да говоря за останалите държави, но у нас най-пламенни пропагандисти на социалистическия интернационализъм бяха именно откровените агенти на някогашния хегемон, които оформиха българското „перестроечно” ядро в последния период на агония на „реалния социализъм” и направиха първите фатални стъпки за връщане към позабравения капиталистически свят.
За съжаление постсоциалистическата епоха, чиято агония преживяваме сега, нанесе най-тежкия си удар по нашата национална сигурност. Не става дума само за факта, че децата на „перестройчиците”, закърмени с философията да се продават на този, който предлага по-висока цена за услугите им, сега са в икономическия и политическия авангард на нова България. Много по-важни са обективните промени, настъпили и в света, и на Балканите, и вътре в нашата страна, които са крайно опасни за националната сигурност на България. Не е моя работа нито да плаша, нито да прокобвам, но пред фактите никой не би трябвало да си затваря очите.
В днешна България за национална сигурност говори всеки, който не се лени да отвори устата си и да поучава доверчивия ни народ. А тъй като средствата за информация са многобройни, гилдията на журналистите и журналистките се е разраснала, а много от някогашните работници в силовите ведомства не са на активна служба и могат да говорят по-свободно, се получава един широк кръг от личности с различна подготовка, с различен капацитет, с различни възгледи и цели, които с думи кръстосват полето на сигурността така, както с миночистачи се прочистват минните полета. В това не би имало нищо лошо, ако темата беше по-безобидна, ако обикновените хора имаха по-ясна представа за нея, ако всички, които говорят или пишат я познаваха поне отчасти и имаха благородни мисли за това, което вършат. Проблемът е, че нещата са по-сложни и по-объркани, а зад искрените наивници надничат лукавите физиономии на съзнателните заблудители, които се опитват не да сложат още един камък в крепостта на българщината, а да разбутат и малкото темели, които са останали от нея. Така обикновените приказки от нещо безобидно се превръщат в опасно оръжие против самото съществуване на нашата държава. Тази тема е много сериозна и съзнателно оплетена, но бих искал да спомена поне няколко очевидни дефекта в начина на мислене за нашата национална сигурност.
Може би най-опасното е, че самите ние фактически сме се отказали да се занимаваме с националната сигурност на България. Оправдавайки се с наличието на новите ни съюзници от НАТО, които наистина разполагат с огромни военни възможности, включително и ядрено оръжие, ние смятаме, че те ще ни пазят завинаги и отвсякъде срещу всяка заплаха за нашето съществуване. В това няма нищо лошо, но проблемът е, че ние не разполагаме с ключ за гарантиране на нужните ни решения от страна на Съединените щати, Англия, Франция или Германия, да не говорим за по-малките ни атлантически събратя. Всички договори са красив къс хартия, но много често в историята те са си оставали само това. Всяка държава се съобразява най-вече със собствените си интереси, като често пъти заменя големите интереси на своите по-слаби съюзници дори за нещо малко, което ще получи в своя полза. Няма начини, по които да накараш хегемоните в своя блок да тръгнат да се жертват за тебе. Затова навремето и Англия, и Франция създадоха свое атомно оръжие, а сега го усъвършенстват с цената на огромно разпиляване на ресурси въпреки икономическата криза.
Без своя национална армия, достатъчно силна, за да ни пази, достатъчно модерна, за да заплаши потенциалния агресор с неприемливи за него разрушения в случай на авантюра срещу нас, ние не можем да се смятаме за независима страна, която брани сериозно националната си сигурност. След промените от 10 ноември 1989 г. нито едно българско правителство не реши този въпрос, казано иначе – нито един от многобройните и разноцветни наши ръководители по същество не изпълни основната задача, за която беше избран от нашия народ. Струва ми се, че трудно може да се намери по-голямо предателство на националните ни интереси от това. Реалностите обаче са такива, че днес същите хора ли еднокръвните им братя правят всичко възможно да се задържат във властта, или пък наново да се върнат в нея. Вероятно това е най-голямата трагедия за съвременна България, която все някога би трябвало да превъзмогнем, за да спасим своята държава.
За всяка малка страна, която няма сили да се защитава самостоятелно, от особено значение е нейната съюзническа политика. Повече от всичко друго ми се иска да бихме могли да чуем от Съединените щати – хегемона на нашия сегашен алианс, думите, с които те оценяват съюзническите си отношения с държавата Израел. По същество ангажиментите на Америка към националната сигурност на Израел не се отличават от грижата за собствената им национална сигурност. Само преди дни – на 1 август т.г., американският министър на отбраната Л. Панета заяви в Йерусалим: „Съюзът с Израел е най-здравият от всички съюзи, които Съединените щати имат, и ние ще продължим да укрепваме нашето военно сътрудничество”. А в интервю за агенцията Си Ен Ен израелският министър на отбраната Й. Барак уточни, че „сегашната администрация на президента Обама върши за израелската сигурност повече, отколкото който и да е американски президент в миналото”. И въпреки това Израел разполага с национални въоръжени сили, по-могъщи от сумарните армии на всички съседни арабски държави, както и с независимо ядрено оръжие от различен вид и в значителни количества.
Разбира се, всяка държава има свои проблеми в областта на сигурността си и нейният подход към тях е строго индивидуален. Ние не можем да имитираме израелските методи на защита, затова трябва да търсим свои собствени пътища. Един от очевидните е, че наред с ангажиментите ни към НАТО и натовските ангажименти към нас, ние се нуждаем от гаранции за нашата сигурност от страна на други близки до нас държави, на първо място – от реалното приятелство на Русия, единствената ядрена сила, която е едновременно и славянска, и православна държава. Няма съмнение, че нужният за нашата сигурност тип отношения могат да се изградят само на взаимна основа, само ако и за Русия ние сме така полезни, както е от жизнено значение за нас самата тя. Този факт би трябвало да бъде ясен и на нашите управници, и на нашите натовски съюзници, които ще спечелят от близките връзки, които ние бихме могли да установим с най-голямата славянска страна на базата на най-доброто, останало ни в това отношение от миналото. По този въпрос, който е от жизнено значение за България, няма място за вътрешнополитически пазарлъци и хитрувания, защото става дума за нещо основно – да я има, или да я няма България. Специалните отношения с Америка, Западна Европа, Русия, а постепенно и с Китай, би трябвало да са основна грижа за всички български партии и организации. Защото, както показа и неотдавнашната трагедия на летището край Бургас, опасността от ислямския екстремизъм за България става все по-осезаема, независимо от приказките и пожеланията на нашите недозрели политици.
Боя се, че ние не направихме верните изводи от атентата на летище „Сарафово”. Не го свързахме като почерк, като начин на мислене и действие, като отношение към нашите собствени граждани и нашата суверенна страна със сходните атентати срещу невинни българи от фанатизирани наши сънародници с турско самосъзнание, извършени преди години. Не го свързахме с огромната подривна дейност, която десетилетия води срещу България нашата добра приятелка Турция. Не го свързахме с възродения ислямизъм в съседния Среден изток, в съседния Кавказ, в съседно Косово. Не го свързахме с огромния икономически, военен и политически напредък, който под ръководството на сегашните си лидери осъществява нашият гигантски ислямски съсед. Не го свързахме с особеното място, което му отделят Съединените щати в тяхната цялостна политика не само в Средния изток (вижте ролята на Турция в сирийския конфликт), но и в Европа, и в Азия. Не го свързахме с категоричния отказ на официална Анкара да се покае за страшните си престъпления от миналото, за жестокия геноцид срещу арменците и другите християни от някогашната турска империя, нито със сегашната й политика по отношение на кюрдите и другите малцинства на нейна земя. В тази връзка известният американски професор Т. Аксат писа на 21 юли т.г. във в. „Интърнешънъл Хералд Трибюн”: „Турция не може да бъде модел за демокрация, докато не признае бруталното насилие, разместването на населението и геноцида, които лежат в основата на модерната турска държава”.
Това са неща, които касаят пряко нашата национална сигурност. Макар и безнадеждно закъснели, ние трябва да анализираме цялостното положение в България от гледна точка на националната ни сигурност в новото време, което е особено опасно именно за нас. Струва ми се, че днешните политически сили в България и техните днешни ръководители не са в състояние да направят революционните по същността си промени, които единствено могат да ни гарантират мир, спокойствие и сигурност. За тази цел и самата България трябва да стане друга. България на мутрите и милионерите, на безработните и изгладнелите, на нелекуваните старци, на емигриралите на Запад младежи, на чуждите банки и предприятия, на външните „разпределители” на нашия ток, вода и други богатства, на лумпенизираните неграмотни нещастници, готови на всякакво престъпление, за да изкарат някой лев – тази трагична нова България не може по никакъв начин да гарантира своята национална сигурност.
И накрая – няколко думи, адресирани към сегашния ни президент. Нашата национална сигурност е неговата основна задача. Нейното успешно или неудачно решение ще определи еднозначно мястото му в българската история. Как е попаднал на поста си, доколко е подготвен за него, какво наследство са му оставили неговите предшественици, ще му пречат ли, или ще го насърчават отношенията му с изпълнителната власт и прочее – всичко това са второстепенни въпроси, които сега са без значение. Наскоро в Съединените щати излезе от печат една голяма книга, озаглавена „Хората на Обама. Борбата вътре в Белия дом за пренасочване на американската политика” от известния анализатор Джеймс Ман. Книгата е посветена на „кухнята” в Белия дом, в която се изработват решенията по въпросите на националната сигурност и външната политика на страната. За човек като нашия президент, който все още до голяма степен е аматьор в споменатите области, опитът и примерът на сегашния блестящ президент на Америка би бил от огромна полза.
