Народните представители са длъжни да не изкривяват законотворческия процес на Народното събрание и да не се поддават на внушения отвън
В последните дни в комисиите на Народното събрание се дискутираха теми, свързани със закони, по които в близкото минало се вземаха прибързани решения, за промени, имащи характер на пробив в столетната ни всестранно обоснована национална позиция, защитавана неотклонно и последователно от всички правителства и режими. Отнася се за въпросите на гражданството и по-конкретно за придобиването, освобождаването и възстановяването на българско гражданство. Има очаквания, че този пробив, осъществен с възстановяването на българското гражданство за изселилите се по време на възродителния процес, ще се разшири.
Това ще се получи, ако се приеме предложението на депутата Четин Казак за възстановяване на българското гражданство и на лицата, изселили се в периода 1950-1989 година. С това предложение може да се обясни настойчивото търсене от изселническите организации на контакти с българските партии – управляващи и опозиционни. Те се надяват на подкрепа от тях, каквато на безпринципна основа бяха получили по-рано – 1997-1999 г. от СДС. Както е известно, дори предоставянето на двойно гражданство за лицата от първата група (изселили се през 1989 г. и дори през 1990 и 1992 г.) не бе достатъчно осмислено и обосновано тогава. Защото и те се изселваха в условията на действаща Конвенция за установяване от 1925 г. Факсимилето от Писмо №91-00-9/23.02.1996 г. на МВнР дава светлина по този въпрос. То дава отговор и на въпроса защо не можем да заставим Турция да си изпълни задълженията по доброволно подписани от нея договори. Очевидно нашата дипломация и всички експерти от нарочно създадената Междуведомствена група са знаели и са си вършили работата. Виновни обаче са политиците, които по най-волунтаристичен начин променят законите. МВнР правилно е застъпвало позиция – да се дава двойно гражданство само на лица, получили друго гражданство..., но на страни, с които не сме имали спогодби за размяна на население или за установяване. Тези спогодби са ратифицирани, обнародвани и най-важното - сключвани на реципрочна основа и предизвикали вече за България невъзвратими последствия.
Сегашното предложение за възстановяване на гражданството на лицата от втората група (изселили се през 1950-1989 г. и на техните деца) при условия, еднакви с лицата от български произход, е още по-необосновано и неприемливо.
При приемането на закона от 1998 г., предвиждащ двойно гражданство, имаше един спорен мотив – да се покаже, че тези лица не са били заставени да се изселват под натиск, или ако е имало такъв, грешката да се поправи. Против това обаче имаше много по-красноречиви аргументи, и то от правно естество, почерпени от договорите – действащи и тогава, и сега. От всички напуснали страната ни по време на „изселническата психоза” – 360 000 души - до края на 1989 г. в страната ни се бяха завърнали безпрепятствено 110 000 души. От началото на 1990 г. до края на септември 1992 г. (това е периодът, през който всички първоначални обществено-политически искания на българските граждани с турско етническо самосъзнание вече са реализирани) от страната ни се бяха изселили 140 000 души. При това - при нормални условия. Такава идея са имали и водещи експерти от екипа на правителството отпреди 1989 г. Но само при спазване на съществуващите спогодби. 1 Това показва, че причините за изселванията не са били единствено в тоталитарния режим. Още по-малко, че може да се говори за „етническо прочистване”. За съжаление хората от последната група бяха насила върнати отново в България в разрез със съществуващите спогодби, нарушени от Турция. Тя бе длъжна да не им пречи, а да ги приеме. Причините за това стават ясни от изявленията на държавния министър на Турция Орхан Килерджиоглу в навечерието, по време и след посещинието му в България през септември 1992 г. В частност той изтъква, че новата „изселническа тенденция” противоречи на „националните интереси” на Турция и поради това турското правителство трябвало да намери подходящи начини за предотвратяване на тази „тенденция”. Скоро след това турското правителство противоправно затвори границата с България за изселници. А договорът от 6 май същата година, подписан от Филип Димитров, който разпорежда обратното, беше вече в сила.2 Очевидно тук е заровено кучето! Защото никой от нашите нови управници не се замисли: а къде е българският интерес?! След като Турция води политика – колкото се може повече турци да има в България, и да не се приемат те в Турция, дори като се нарушават договорите, как може да бъде квалифицирано предложението на Четин Казак, освен като протурска „уйдурма”, внушена пак отвън.
Точно за това се предлага изселниците в периода 1950-1989 г. и децата им също да получат право в срок от 5 години да получат българска лична карта. С други думи, те да се изравнят с хората с български корени, например от Македония, Бесарабия, Украйна, Банат и Русия, за които, съвсем разбираемо, се предвиждат улеснения. Четин Казак дори предлага изселниците от този период да се изравнят с привилегията, която ще имат българите по произход при възстановяване на българското си гражданство, загубено през втората половина на миналия век, въз основа на спогодби с бившите соцстрани за премахване на множественото гражданство. Ако това не стане, според него, то би било дискриминация?! Очевидно Казак пропуска три съществени неща:
1. В Македония изобщо е забранено хората да се изявяват като българи, макар че техните деди винаги, преди и след Освобождението, са били българи;
2. Българите от Банат, Бесарабия, Украйна и Русия са наследници на прогонени от турските поробители хора, установили се там и запазили българската си идентичност въз основа на декрети на такива владетели като Мария Тереза и Екатерина Велика;
3. Турците, изселващи се от България в Турция, правят това като свободен избор, гарантиран от Ангорския договор и Конвенцията за установяване към него от 1925 г. и Спогодбата от 22 март 1968 г., нарушаван понякога не от България, а от Турция, защото тя прекратяваше много често изселването и по двете договорености. Това са доброволно подписани договори между две страни. Не са договори от Версайската система – Ньойския и Лозанския, макар че същите два договора са цитирани в Ангорския договор. Конвенцията към Договора от 1925 г. не е изпълнена , но не е и денонсирана в съответствие с чл. 11 от нея. Тоест, тя е в сила. Чл. 2, ал.1 от нея гласи: „Договарящите се страни приемат, че няма да се прави никаква пречка на доброволното изселване на турците от България и българите от Турция”. Тоест, тя не е тоталитарен продукт. Подписалият я Симеон Радев не е тоталитарист! Клаузите на конвенцията са проникнати изцяло от принципите на реципроцитета по отношение правата на гражданите на едната страна на територията на другата, когато приемат нейното гражданство. Това показва, че договарящите се страни са застъпвали принципа на единственост на гражданството по презумпция. В противен случай реципроцитетът би се обезсмислил.
Не е тоталитарен продукт и Спогодбата от 1968-1978 г. Тя повтаря и допълва Конвенцията от 1925 г.
С подписване на Договора за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между България и Турция от 6 май 1992 г. значението на този пакет от договори от 1925 г., както и тази от 1968 г. и тяхната приложимост добиват ново измерение. В абзац 8 от преамбюла на Договора от 1992 г. България и Турция изразяват „своята решимост да съблюдават всички двустранни и многостранни договори, както и други документи и споразумения”. Трябва да припомним, че и Европейската конвенция за гражданството дава пълна свобода на подписалите я да определят условията за придобиване, освобождаване или възстановяване на гражданството. В случая дори е излишно да припомняме римското правило – “Pacta sund servanda,” или Виенската конвенция за правото на договорите.
Междувпрочем, изхождайки от принципите за равнопоставеност и реципроцитет в отношенията, и отчитайки исторически сложилите се обстоятелства, България е сключвала подобни договори с всички свои съседи. Освен това спогодби, подобни на Конвенцията от 1925 г. има между Румъния и Турция, между Турция и Гърция, между бивша Югославия и Турция, и както споменахме, между България и Гърция, между България и Турция, между България и Сърбо-Хърватско-Словенската държава (раздел ІІІ от Ньойския договор). Всяка от договарящите се страни предоставя на лицата от иннороден произход да изберат в процеса на изселването в другата страна нейното гражданство, без да имат право след това да се установяват на територията на страната, в която са родени, ако страната, на която те са станали граждани, не подхожда реципрочно.
Всички цитирани по-горе страни - особено Турция, когато става въпрос за прогонените от нея - спазват стриктно тези клаузи. Било е немислимо - и все още е така – българин, грък или арменец да се върне отново в Турция след 1912 г. Макар че обратното е факт – 15 000 мюсюлмани са се върнали в България след 1921 г. по силата на специален закон.
За всеки отделен случай, за всеки изселник има документи в архивите на компетентните български министерства, доказващи, че изселването е ставало по собствено доброволно желание. Нещо повече, има документи, доказващи, че лицата са смятали правото си за изселване като привилегия. Представяли са искания „istek”3 на свои роднини от Турция, т.е. ползвали са веднъж правото си за изселване по произход. Няма логика да искат сега отново право за връщане на българското гражданство по произход. Няма дори и капка дискриминационност.
В турския закон за гражданството има привилегии за лицата от турски произход от Ирак, Сирия, Ливан и всички балкански страни, в това число и България, за получаване на турско гражданство. Всички, ползвали тези права, са били наясно, че избират едно-единствено гражданство, защото и тогава, и сега Турция не признава двойното гражданство. И тогава, и сега тя е била много по-тоталитарна държава от България. Да не забравяме, че в течение на 30 години, на всеки десет, е управлявана от военни режими.
Лошото е, че ДПС използва тоталитаризма, като мехлем за всяка „рана”. Когато е български, той е горчив, когато е турски – е сладък. И затова виждаме много често ДПС-политиците под ръка с турски националисти на форуми в Кипър, Босна и Херцеговина и най-вече у нас. И говорят в един глас с тях. И разбира се, с един език.
Нека си говорят, но в историята и в правото (в това число и в международното) договорите говорят. Политиците и депутатите трябва, длъжни са да знаят езика на договорите.
Има един прелюбопитен факт. На 30 ноември 1978 г. министерствата на външните работи на България и Турция излязоха със съвместно съобщение, че Спогодбата от 22 март 1968 г. е изпълнила своята роля. Изцяло, без никакви резерви, дори за пенсиите, третирани в чл. 12. Няма такива съобщения обаче за Конвенцията, Протокола и Договора от 1925 г. Няма и за Одринското съглашение от 2 ноември 1913 г. Причината е проста - те не са изпълнени. Има обаче допълнение, връчено от Симеон Радев и прието и подписано от Тефик Кемал бей – неговият партньор, че имотите и наемите от тях ще бъдат върнати на правоимащите. Не остава нищо друго освен Турция да изпълни задълженията си. А най-добре е да приеме реституционно законодателство, подобно на българското.
