По традиция с голямо закъснение - през 1983 г. - се появи една книга, която съживи нашия литературен живот – „Видрица” от поп Минчо Кънчев. Някога Г.С. Раковски публикува автобиографията на Софроний Врачански шестдесет години след нейното написване. Книгата на поп Минчо Кънчев се появява след повече от един век. Изглежда, това не е случайно и показва с колко години даден автор е изпреварил своето време.
Излизането на „Видрица” се посрещна с необикновен читателски интерес. Той е всеобщ, макар че неговите причини са различни за отделните категории читатели. В книгата става дума за нашите националноосвободителните борби, появяват се светлите образи на Левски и Атанас Узунов, а у нас винаги се е чувствала нужда от такъв вид автентични исторически знания. Днес нашето ухо е свикнало повече да се разказва за незначителни събития с патетичен, висок стил и затова като истинско новаторско откровение възприемаме книгата на поп Минчо Кънчев, в която за трагични, съдбовни неща от голямата история се говори често с „неофициална”, плебейска реч, с „нисък” стил, който не признава забранени думи. Сега, когато мемоарната литература е силно обезценена поради отровеното идеализиране на тези, за които се пише, и казионния език, който понякога дори не е на мемоариста, „Видрица”, в която няма идеални герои, е като повей на свеж въздух.
Интерес към книгата има по всяка вероятност и в тези читателски кръгове, до които не достига истинската музика, истинският характер на авторовия могъщ изобразителен талант, а любопитството им е привлечено от пълната свобода в описанието и езика.
На „Видрица” откликнаха с рецензии и отзиви в печата предимно писатели (1), а не историци. Това може да се обясни с факта, че последните са я познавали в ръкопис и за тях сега не е такава новост. И все пак, струва ми се, че причината е по-друга.
Несъмнено „Видрица” е ценен исторически и социологически документ. Тя е незаменим принос към историята на нравите и бита на българите с любопитните подробности, с които изобилства. Авторът описва интересно своите ученически години, условията и начините на обучение и броя на децата, обхванати от него. Тук има и вникване в интимно-личната страна на нещата, има интимни признания – например за желанието на жените да го оплетат в мрежите си, когато наближило да се жени, и за своите колебания преди брака и избора на жена – които са много редки или почти липсват в спомени от онова време. В писмата си до Диарбекир бащата на поп Минчо Кънчев отбелязва точно реколтата, цените на зърнените храни и изобщо колебаещото се от година на година имотно състояние на средно заможния български селянин. От друга страна, безкрайно ценно е писмото му до брат му, в което задоволява любопитството за природата, населението, условията в Диарбекир и отговаря педантично, точка по точка, на неговите въпроси, оставайки верен на своята склонност да улавя любопитното, конкретното за тамошния живот. Така че „Видрица” може да бъде извор за историята и на други народи от онова време – турци, араби, кюрди, арменци и т.н. Най-сетне в нея има точни и пълни данни за броя, въоръжението и социалния състав на участниците в местните революционни комитети в Старозагорско, което я прави уникално свидетелство.
Но независимо от това, тя се налага на нашето съзнание преди всичко като мощна ранна проява на повествователното изкуство. Причината за интереса от срана на писателите се крие в самия характер на авторовия исторически разказ. Поп Минчо Кънчев се е чувствал като Бог, който не е имал предшественици, с които трябва да се съобразява, а тепърва сътворява със средствата на езика вселената на народния живот през една тежка епоха на изпитания и подем. Той е използвал всички възможни видове повествование и днес „Видрица” се оказва естетически свежа и жизнено точна, точно поради своята неконвенционалност.
На своя огромен ръкопис поп Минчо Кънчев поставя необичайно заглавие и на едно място го обяснява: „Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочее, и прочее, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох „Видрица”, защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочее”.
Тези думи говорят за съзнателно търсене на подходяща повествователна форма, която да обхване възможно най-пълно богатия жизнен материал и големите превратности на авторовата съдба. Названието „Видрица” е опит да се формулира и предаде образно жанровата особеност на произведението. Това показва, че поп Минчо Кънчев си е давал сметка за жанровото своеобразие на своята книга и дори че е превърнал привидната безжанровост в организиращ принцип. Обяснението на думата „видрица” е едно от първите геноложки разсъждения в нашата литература.
Поп Минчо Кънчев започва своите записки през 1857 г., когато е 21-годишен, и отначало записва не събития, които стават пред очите му, а разкази на стари хора: ”Приказува ми дядо Герган, който беше около 110 години възраст в 1857 г., което бил изслушал по предание от по-стари хора за това село Арабаджиево.” Тогава е записал историята на Тодор Войвода, която има вид в книгата на самостоятелна завършена повест. Автентичните си преживявания започва от „първото запомнювание на света”, когато е 6-7-годишен. Основа на записките е хронологията, година по година. Не случайно винаги отбелязва изтичането на старата и настъпването на новата година. Това е ориентирът на неговите мемоари.
С физическия растеж на героя-автор се увеличават и контактите му със средата и придобиват все по-определен национален и обществено-политически характер. В книгата нахлуват все повече и по-контрастни събития и образи. Заедно с това се увеличават различните жанрове и похвати, към които прибягва авторът, за да се превърне накрая „Видрица” в богата и целенасочена смесица от най-различни повествователни форми, повечето от тях нелитературни. Тук съжителстват историческата хроника, дневникът, мемоарите, пътеписът, народната песен, фарсовата сценка, елементите на приключенския роман, епистоларният жанр. Но точно това богатство на формите е обусловило новото качество на този невероятен планински масив, наречен „Видрица”, който е важен етап от общото развитие на нашата проза.
Отделните части на тези записки са възниквали в различни периоди и в това е тяхната ценност. Случките, хората, отношението към тях, преживяванията са дадени в този вид, каквито са били в момента на ставането им и това е една от причините за богатството и разнообразието във „Видрица”. Това ни дава възможност да усетим еволюцията и съзряването на самия автор. Отначало той е „попче”, а след това „дядо поп”. Отначало не пие и когато един пиян турчин го заставя да изпие три чашки ракия, се разболява, а след това любимият му израз става „трътнахме му един гуляй” и с окото на специалист заявява „то не е вино, ами шампаня”. Тук детето, юношата, младият мъж и старецът не са видени само с очите на стареца, както често става в мемоаристиката.
От друга страна, поп Минчо Кънчев няколко пъти е губил и възстановявал отделни части от своите записки, преписвал е с късна дата ръкописа „на чисто” и е добавял, „които събития съм пропуснал и забравил”. Тези външни обстоятелства са му позволили да разкрие своята писателска същност и да придаде на записките си едно усещане за време, една пространственост и широта, да обхване нещата обобщено и в перспектива, което никак не е характерно за записките от ден на ден, а е присъщо, наред с други белези, на романното повествование.
Показателно в това отношение е описанието на първата му среща с Атанас Узунов. Гледайки неговата крехка младежка фигури, той се усъмнява дали ще издържи изпитанията на борбата и му казва - „Момче, виждаш ми се още малолетен в годините си и слаб телесно. Не дай боже да влезеш в ръце, не можеш отърпя турските варварски мъки. Ще ни изкажеш. И да знам, че си такъв, по-хубаво да ви отрежа главата, да не ходите между народа.” Атанас Узунов заплака и захвана да се кълне и целува зданието на черквата, защото бяхме още на крака към източната страна на черквата до полукръга на олтаря.” По-нататък това съмнение не хвърля никаква сянка върху отношението му към Атанас Узунов до момента, когато наистина бива предаден и последният става причина за диарберкирската му одисея. Той не е позволил върху първата му среща с Узунов да натежи последвалото, по-късният опит, а е постъпил като истински майстор, не позволявайки на вече известното да унищожи „протяжността” на събитията и образите. Всички неща ни е внушил като повествователна перспектива.
следва
1. За нея писаха: Владимир Свинтила, Величественият звън на “Видрица”, Лтературен фронт, бр. 36 09.09.1983; Герчо Атанасов, Българска одисея, “Литературен фронт”, бр. 44, 03.11.1983; Георги величков, Епос за всекидневието на българина, “Родна реч”, 1984 г., бр. 3, стр. 61-62; Георги Марковски, в кн. “Достойно ест”, изд. “Христо Г. Данов”, Пловдив, 1986 г., и др.
