Унгарските събития от октомври, 1956 г. – първа революция за обновяване на социализма
ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 41
В нашия будапещенски университет „Лоранд Йотвьош” студенти и преподаватели обсъдихме бурно две съветски книги: „Само с хляб не се живее” от Дудинцев и „Разтопяване” от Иля Еренбург. От електричеството в аудиторията се усещаше как се накаляват протестните настроения, как се оформя ново конфронтационно разбиране за извращенията през Сталиновия период. Аз също се изказах, повече за Еренбург и неговата критика на предишното време. Изцяло се бях вътрешно преобразил, забравил, че до вчера Сталин ми беше идол, че в стаята ми и в този момент пазя портрета на Сталин в негово „унгарско издание”. Това не ми пречеше да вярвам на новите умонастроения за радикални промени в обществото. Не се и съмнявах: въпросите, по които спорим, ще намерят изход по мирен път. Не можех да предположа, че скоро ще се потърси решение в бунта и гражданската война, в кръвта, в масовите разстрели и бесилките. Не допусках, че активизацията на унгарската интелигенция е подготовка за огромен социален земетръс, който през октомври 1956 г. в България го категоризираха като контрареволюция.
Когато се завърнах в България през лятото на 1955 г. (назначиха ме редактор за унгарска литература в издателство „Народна култура”), започнах да следя с особен интерес дори и най-дребните събития в унгарския политически и културен живот. Редовно четях унгарски вестници и списания в Културния център на Унгария в София, не пренебрегвах и какво пише в нашата преса за близката до нас дунавска държава. Получавах информация от приятели, живеещи в Унгария, за ситуацията ме осведомяваше по-конкретно моят състудент, поетът Нино Николов, получил статут на кореспондент на в. „Отечествен фронт” в Будапеща. Така той остана в унгарската столица и след 1955 г. и започна да крои планове как да пребивава в нея по-дълго време. Имаше си проект да запише аспирантура,пишеше ми, че се бил свързал по този въпрос със самия Дьорд Лукач.
Още докато пребивавах в Унгария, ме учудваха колебанията, граничещите с авантюра действия на унгарското партийно и държавно ръководство след 1953 г., необмислените и внезапни смени на министри и премиери, страхливото поведение на хора, които преди това като лидери на компартията внушаваха респект и качества на безстрашни индивиди. Изглежда, съобразявах - разкошният бит в будапещенския „новоаристократичен” квартал „Рожадомб”, край Дунав, привилегиите и самозабравянето са изчерпали смелостта им. А може би им е повлиял и фактът, че вече не получават такава безрезервна подкрепа от Москва, както е било преди 1953 г. Или са натрупали грехове, заради които се страхуват да не ги разобличат в обстановката на непозната по мащабите си публичност. Властта се тресеше по всички шевове, като осъден на смърт, тя се мъкнеше подир хаотичното движение на историческия процес.
Емоционално най-силно ме потресе вестта за погребението през 1956 г. на група „червени” генерали, екзекутирани тайно от властимащите, начело с Матияш Ракоши. Огромни снимки от тяхното погребение - военни ритуали и траурно шествие с десетки хиляди участници, прекосява централните булеварди на Будапеща, всичко това смразяваше кръвта и караше читателя да вдигне ръка срещу убийците. Такива фрагменти и сцени запълваха първите страници на унгарската преса, даже на културния седмичник. Набиваше се в главата ми усещане, че старото ръководство на държавата и партията не заслужава пощада, че то отдавна е трябвало да бъде отстранено и съдено за престъпления срещу собствените другари и народа.
Затова, когато през октомври 1956 г. Унгария пламна от масови демонстрации и призиви срещу властта, не се изненадах кой знае колко, камо ли да се възмутя. Приех ги за закономерност. Тогава си изработих формула за това как протича на практика народният бунт. В зародиша си бунтът се затваря в мълчалива съпротива или в случайни вопли, в безропотно понасяне, което успокоява властниците, че ще избегнат „най-лошото”. След това изведнъж, без предупредителни знаци, бунтът избухва като вулкан, чиято лава покрива всичко - и мъртви скали, и живи полета. Бунтът ражда в геометрична пропорция стихийни отмъстителни чувства, неподвластни на рациото.
В нашите вестници без колебания обявиха октомврийските събития за контрареволюция. Особено когато се отвори границата на Унгария с Австрия, когато Имре Наги обяви „неутралитет” и призова Запада за помощ. Тогава и Съветската армия се намеси безпрецедентно, за да потуши бунта в страната. Аз не можех да се доверя на квалификациите за унгарските събития в българската преса и радио, тъй като бях запознат предварително с генезиса на бунта, имах впечатление и кои са участниците в него. Бях вече научил, че партийното и комсомолското ръководство на нашия Будапещенски университет се е присъединило към демонстрантите, заело е командни позиции в столичния въстанически комитет. Познавах част от тези хора – те в никакъв случай не можеха да бъдат наречени „контрареволюционери”. Как можеха да бъдат обявени за агенти на империализма Имре Наги, премиер, член на политбюро, виден икономист, политически емигрант в СССР след унгарската съветска република от 1919 г.? Или друг крупен деец на компартията Гейза Лошонци? Нелепо беше да бъде причисляван към враговете на социализма обожавания от мен деец на световното комунистическо движени Дьорд Лукач, приел министерски пост в кабинета на Имре Наги.
Наред с това бях информиран, знаех достоверно, че огромният контингент на така наречената контрареволюция са работническите маси от Чепел и Обуда, от индустриалните квартали на Будапеща и на останалите унгарски градове. В ръководството на бунта ключовите позиции по места ги бяха овладели комунисти, проверени партийни кадри. Нямаше съмнение, че става въпрос за разцепление в партията, че едната, далеч по-голямата част от нея, в началото словесно, след това и с оръжие воюва срещу довчерашни свои другари. Първите искаха социализмът да бъде обновен, докато вторите защитиха статуквото и прикриването на вредни практики отпреди 1956 г., имаше и трети, които се опасяваха, че сляпата конфронтация в последна сметка ще доведе до реставрация на капиталистическия строй. Матияш Ракоши и неговите поддръжници бяха обвинени заради обърканото икономическо и социално положение в страната. И заради упражнените репресии над комунисти, по-мащабни в сравнение с тези в България. И заради узурпираната държавна и партийна власт от привилегирования елит, който манипулира народа. И заради формализирането на идеята за власт на работническата класа. Имре Наги настояваше за реформи, които напомняха избрания от Йосип Броз Тито югославски път на социалистическо развитие (след 1948 г. Тито беше набеден за агент на световния империализъм). В Съветския съюз се уплашиха от новата унгарска алтернатива: повече свобода и демокрация, многопартийност, частен дребен и среден бизнес, творческо разкрепостяване в духовната област и прочие.
Всъщност унгарските комунисти решиха да направят една следваща стъпка от десталинизацията като обществен процес, стъпка, която съветските лидери сметнаха за недопустима. Унгарците се наеха, наред с останалите реформи, да извършат радикална смяна на елита на Унгария, да направят исторически завой към „общество на съветите”, към контрол, упражняван непосредствено от народа и работничеството. Поставиха ребром въпроса да бъдат премахнати привилегиите за унгарските управници. Според мене тези действия допълнително разтревожиха съветските ръководители, постигнали определени лични права и привилегии през Сталиновия период.
Комунистите на Унгария нарушиха и друга конвенция: да не се дискутират наложените от Москва отношения между СССР и останалите източноевропейски социалистически държави. Те за първи път обосновано защитиха становището, че тяхната страна не приема съветския модел на социалистическо развитие, че методи и практики, допустими за руснаците, са неприложими в унгарски условия, даже са вредни. В този план оспориха тезата, развита от Сталин, за ускорено внедряване на социалистическата система в източноевропейските съюзнически държави. Напомниха как под съветски диктат е ликвидирана идеята за „народна демокрация” (тогава в Унгария с огромен пиетет се говореше за Георги Димитров и неговия доклад на 7-мия конгрес на Коминтерна – Дьорд Лукач публикува отделна брошура във връзка с идеите, развити от големия български революционер). А представата за „народна демокрация” се базира върху органичността на историческия развой; върху съобразяване с националната самобитност и култура; върху продължителността на „преходния период”, преди да се започне „строителство на социализма”; върху трайния съюз с други политически партии; върху гъвкавото съжителство с различните видове собственост (в България се съдействаше за съюз между левите сили и „патриотичните индустриалци”).
Ето защо за мене случилото се през 1956 г. в Унгария още тогава беше факт с историческо значение, който не бива да се осъжда така безапелационно. Но трябваше да изминат десетилетия, да преживея и съветската перестройка, за да мога да твърдя убедено и нещо друго: унгарската революция е първи опит за необходимото обновление на социализма в Унгария, Европа и света! Тази революция доказа, че когато проблемите и противоречията в социалистическата система не се решават навреме, те се превръщат в ожесточени и антагонистични, стига се до фаза въоръжен сблъсък, гражданска война, революция. В същото време, ако унгарското обновление на социализма не беше насилствено преустановено от Съветската армия, можеха да се разкрият реални перспективи за „презареждане” на европейския социализъм при ефикасно отричане на крупните грешки, допускани през предишния етап. Щеше да се проумее отрано, че социализмът, без непрекъснатото си реформиране, губи историческата битка за оцеляване и успех. Победата на унгарските реформатори можеше да повлияе и на процесите вътре в СССР, но и в останалите социалистически страни, за да може преустройството, започнато от Никита Хрушчов, да продължи и в следващите десетилетия на ХХ в. За да не се стигне до застойните Брежневски времена и последвалия крах на социалистическата система в Съветския съюз и Източна Европа.
Макар след 1956 г. новият унгарски ръководител Янош Кадар да положи максимални усилия за разширяване на процесите на демократизация и нов тип социалистическо изграждане, консумираната вина с бруталното потъпкване на унгарската революция продължаваше да тежи през втората половина на 20 век. Няма как днес, от дистанция на годините, да не се подчертае, че една от най-големите исторически грешки на съветското ръководство и лично на Н. Хрушчов е, че дадоха съгласие за военна интервенция на Съветската армия в Унгария. Което допълнително засили антируските настроения на унгарците и спря спасителните за социализма опити за реформиране на съветския модел.
Почувствах се безпомощен, когато разбрах, че руски млади войничета са заставяни да стрелят от танкове по участниците в масово народно събиране пред унгарския парламент.
СЛЕДВА
