Него го помня от мига, когато момчешкото ми сърце е усетило потребност да засели в мен това “Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне”, поискало е да запомни това “Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни”... Когато един малък гимназист току-що е дошъл от селските простори в “каменния град”, тези чувства и настроения са така естествени... И момчешката душа е повелила на гимназиста да изреже отнякъде снимката на поета, да я постави на варосаната стена при Ботев, при Вазов, при Яворов. И завинаги и в него.
На 28 март 1887 г. в Копривщица се родило шестото дете на Цана Илиева Ибришимкойчева и на Вельо Дебелянов. Фамилията Дебелянови е дошла от името на село Дебелец, където след падането на Търново под турски ятаган се изселили цели търновски родове, един от тях били Шишмановци. После от Дебелец дошли в Копривщица и така тръгнала фамилията Дебелянови. Бъдещият поет се самопрекръстил от Динчо на Димчо, имал братя – батковци, Иван и Илия, сестри Мария, Найда и Гунка. Започнал училище в Копривщица, но когато е десетгодишен, баща му умира, семейството се преселва при сина Иван, който работи в Пловдив. Последвали го в Ихтиман, след две години пак се връщат в Пловдив, не могат да платят таксата за училището. Димчовото учене а-ха да пропадне... Май ще го правят хлебар, повтаря една година и се съвзема чак в София, където в синя горкиевска рубашка завършва с отличие Първа мъжка гимназия.
За абитуриентското тържество в София, което се състояло в “Славянска беседа”, Димчо бил определен да рецитира. Изпълнил Вазовото стихотворение “Елате ни вижте”, като гледал все към присъствалия Фердинанд. Майка му в салона се просълзявала от умиление, но князът никак не бил доволен. На другия ден викали директора Станимиров в Двореца. Викали и Димчо, даже два пъти, но той не се явил.
През есента постъпил студент в юридическия факултет, след една година се прехвърлил във филологическия, книжката му показва заверки и прекъсвания до 1914 година, но факултет не завършил, защото е войник в Самоков, школник в Школата за запасни офицери в Княжево и поддържан и от братята, и сестрите си е и коректор по вестници и списания, и стенограф в Народното събрание и в Столичната община, лепи адресите на вестник “Вардар”, репортер е, чиновник в Метеорологичната станция, преписвач на държавни преписки, кандидат, но неназначен за учител, конкурсант за стипендия в чужбина... Много мечтаел да отиде в Испания и Франция. Издържал изпита, както и другите кандидати, но ги класирали “по азбучен ред” и до него не стигнали. Пак коректорство, сътрудничене на вестници и списания, накрай – докладчик в Сметната палата, откъдето тръгва към бойното скотобойно поле. Наричам го така, защото в отчета само на 22-ри пехотен Тракийски полк, само за сраженията на 1, 2 и 3 октомври 1916 г., се казва, че са изстреляни 244 000 патрона, убити са 230 войника, 7 офицери... Да си представим колко са ранените... А от другите полкове... А колко години е война... И жертвите стават хиляди, хиляди...
Но преди това, във времето на ученическо-студентското съзряване, е напечатал първите стихотворения, когато живее с “репортерското безгалошие”, Димчо Дебелянов е минал през Босфора, видял е Акропола, усъвършенствал е своя френски език, учи немски, чете руските и френските автори в оригинал, превел е “Изворът на света Клара” на Анатол Франс, “Афродита” на Пиер Луис, живее с лириката на Верлен, Верхарн, Балмонт, Жан Мореас, Блок, Бунин, Метерлинк, Андрей Белий, Мережковски, Рембо, Гипиус, Бодлер, Франси Жам... Двадесетгодишен, има ясна и представа, и практика при художествения превод, казва - “у нас има 100 стихопреводачи, но само 2-3 са истински майстори”, печата скромно своите творби, познава отлично българската литература, защото е в средите на забележителни съвременници. Дебелянов е в тези среди със съучениците и със състудентите си Людмил Стоянов, Йордан Мечкаров, Коста Кнауер, когато отива при брат си в Долна Баня се запознава със счетоводителя на фабриката на Сребърников Николай Михайлов, а този Николай Михайлов ще се окаже, че също е пленник на стиха, че вече е печатал свои пародии. Той после ще го свърже със счетоводителя на “Спиртни напитки Шаханови” Димитър Подвързачов, той пък с Георги Райчев и тази великолепна четворка ще е средище на кръжеца, където са и Николай Райнов, Йордан Йовков, Д. И. Полянов, Константин Константинов, художникът Георги Машев, Никола Янев, Гьончо Белев, Любомир Владикин, Аполончик (Иван Бояджиев, братът на починалия Димитър Бояджиев), Георги Бакалов, Гео Милев... И да добавим, че споменатият Николай Михайлов е... Николай Лилиев.
Кръгът “Мисъл” ги гледа отвисоко през очилата на д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров, Пенчо Славейков и Пейо Яворов, Яворов е самозатворен, Кирил Христов е горд и самовлюбен. Те гледат с уважение и респект към тях, Дебелянов признава Пенчо Славейков за свой учител.
Димчо Дебелянов е имал всъщност само десетина години творчески литературен живот. Живот, пълен с всекидневни грижи, и само софийските му адреси ако проследи човек, можем да си представим какво творческо спокойствие е било това: живял в Подуяне, на улица “Оборище”, на улица “Мария Луиза”, в Княжево, при Людмил Стоянов, на улица “Паренсов”, на улица “Веслец”, на улица “Венелин”, на булевард “Витоша”, на булевард “Ботев”, “Някъде към гарата”, гостувал е при единия си брат, при другия, при едната си сестра, при другите, с Гьончо Белев е бродил из Родопите, живели са в лесничейството “Беглика” над Батак, с него и с други приятели – към Костенец, към Белово, към Пазарджик...
Пръстите му били широки, щом е с приятели на масата, както пише за него Владимир Василев – бил и плебей, и патриций, рицар и жертва, можел да бъде задушевен събеседник и с келнерчето Нешо, и с образования естет.
Димчо Дебелянов видял приживе хиляди препятствия и печални предчувствия пред себе си, много светли мигове на зашеметяваща го любов и нито една статийка за неговите стихове, нито една своя стихосбирчица в ръцете си. Когато с Подвързачов издали своята „Антология на българската поезия от Вазов насам”, Подвързачов включил и Дебелянов с няколко стихотворения.
Времето между двете войни Дебелянов прекарва в школата в Княжево. Върнал се е. А преди това - войнишкият живот в Самоков е с доста странен режим. Може да се спи и по квартирите. Дават представления, вечеринки, концерти, с парите от приходите и с други събрани от града суми купуват подаръци за бойците на фронта. Дебелянов е в групата, която ги откарва с няколко каруци на самоковските полкове в Булаир, минавайки през падналия Одрин. От гледката към Мраморно море, от тези настроения са няколко негови патриотични стихотворения, мажорни строфи за песен с рефрен в друг ритъм, не звучат Дебеляновски. Той дава рупче на циганета да го возят през града в количка, с която возят вар и тухли, това може да е весело, но повече го владее видяното при Горна Лява река…
Започнала е Междусъюзническата война, проточват се колоните бежанци от Беломорска Тракия, войниците са на пост да бранят проходите през Рила. В един от отрядите е и Дебелянов. Картината със старци, жени, деца - на ръце с каквото могат да вземат, е страшна и трогателна. Тя води после нашият поет в Метоха, където той и без това обича да ходи да слуша литургии, да си чете после за страдащите в своето Евангелие, което си е купил още като десетгодишен, с което никога не се е разделял, което е било с него и на фронта. Както и „Тъй рече Заратустра”.
Отношението към Дебелянов е твърде пъстро. Един негов роднина го представял пред другите хора с леко завъртане на ръка и с думите „Наш Димчо е малко нещо поет”, но синът на Копривщица е знаел кой е, имал е съзнанието за своето дело, което, освен близките му приятели, другите не са виждали, не са съзнавали, не са можели да осъзнаят с бакалските си души. Така се стичат обстоятелствата, че в този свят поетът като печален странник ще броди бездомен и самин, гневно ще нарича неразбиращите го „секретар-бирници”.
Четейки стиховете на Дебелянов, човек го усеща като виртуоз на словото. Неговото ранно владеене на строфата ни кара да се запитаме кога, как, къде се е школувал в неспокойния си живот, за да вае такива съвършени строфи, да гради сонети, в които да струи с такава естественост фразата, да свети и звъни от хармония композицията.
Няма начин момчешките въздушни любови да не носят светла болка и безнадежден блян, неясен страх от невъзможността да си щастлив, но всичко се изкупва с резултата, че всяко стихотворение е изповедно, искрено и е прочувствена лирика.
Нашето съвремие почти изсели писмата от живота ни, но младият Дебелянов е бил страстен техен поклонник. Отивал на гарата да пусне писмото до Иванка Дерменджийска днес, за да може то утре да пристигне и утре от Ихтиман да тръгне към София нейното писмо. Любовта им е дълга, чиста, светла, макар че има и безотрадност, и лампади в мъртъв храм, и зов – да дойде… да съмне… да трепнат… и отговор „никога веч”. И вълнения, които ще отронят „търся те и в бездни, и в призвездни висоти”, и спомен за първото „да”, и тишина, в която спи градът в безшумните тъми…
В календара на дните до поета безотсъствено крачи госпожа Грижа, той ще нарисува край полето успокоената Гора, ще види в Жертвоприношение над девическата чистота как бледен дим се вие като над новоосветен олтар.
А вън просторите още димят от оръдейните изстрели, една война току-що е отминала и иде друга, идва 1916 година. За да останат назад първото писмо от 1908 г., за да останат назад срещите в Ихтиман и в София, да отзвънят звуците и да угаснат залезите на тези почти осем години, да се стигне до Хиляди печални привети… Прощавай… Благодаря ти за всичко… Не ми пиши повече…
Не е навършил дори трийсет години...
