• Либералният нихилизъм като последен етап на глобализацията
Днес много се говори за краха на либерализма, за колапса на либералната цивилизация и за очевидния провал на глобалния либерален проект. Видима е явната несъстоятелност на американските претенции за световна хегемония, на излизащите изпод контрола им процеси в ислямския свят, видима е неуморно надигащата се нова вълна на финансовата криза и забележимото начало на разпад на Европейския съюз, както и резкия спад на опозиционна активност в Русия.
Либерализмът умира пред очите ни, потъва в „зоната на здрача”. Това не е същата идеология, която доскоро бе в състояние да вдъхнови милиони хора на Земята. Днес да бъдеш либерал, е неприлично. Съдбата на либерализма вече е печална. Престъпленията на либералните режими все още не са документирани в поредица от книги, ние обаче ги виждаме в хилядите новинарски репортажи, в борсовите котировки, в образите, излъчвани по телевизията от цял свят. Няма съмнение - това е агония. Времето на либерализма изтича.
Принципът „свобода от...”
Сега е моментът да се запитаме какви са причините за кризата на либерализма.
Учудващо е, че тази криза се разразява в момент, когато либералната идеология удържа победа над своите главни противници - фашизма и комунизма. Краят на 20 век бе ознаменуван от триумфа на либерализма, когато той победи едновременно на всички фронтове: в геополитиката - установи еднополярност при пълна еднолична доминация на САЩ; в икономиката - на пазара в световен мащаб, и напълно изтласка социалистическите модели на обществото; индивидуализма и идеологията на правата на човека удържаха връх над всякакви призиви към колективна идентичност и солидарност - национална, социална, религиозна, класова...
Оказа се, че кризата настига либералите в същия момент, в който те отпразнуваха своята пълна победа над историческите врагове. Това е парадокс, но историята е пълна с такива парадокси.
Либерализмът се справи със своите опоненти, но не можа да се справи със самия себе си. Когато той се застъпваше за свобода, при което под свобода се разбираше политическия строй на либералната демокрация, коренно различна от видовете тоталитаризъм (западен или съветски), той беше много привлекателен за мнозина. В сравнение със затворените общества тази свобода изглеждаше смислена и привлекателна. Когато официалните врагове на либералите паднаха и принципите на либерализма станаха доминиращи в световен мащаб (а именно глобализацията), всичко почти мигновено се измени. Да, либералите даваха свобода в сравнение с тоталитарните режими и това беше ясно и убедително. Получавайки свобода, обаче, обществата се изправиха пред проблемите как и за какво тази свобода може да се употреби? Какво съдържа тя? Как да се установят нейните граници? Свободата от какво – това беше разбираемо, но свобода за какво?... Тези въпроси останаха открити.
За да тържествуват истински и да завладеят умовете на човечеството, либералите бяха длъжни да дадат положителен отговор на тези принципни въпроси. Не тези отговори, които даваха в хода на предишните етапи на идеологическата борба, чиято същност се състоеше в процеса на освобождаване, когато свободата бе самодостатъчен принцип, когато ставаше дума за противопоставяне между конкретна и осезаема липса на свобода - диктатура, тоталитаризъм, деспотизъм, тирания.
Властта на тираните падна. Либералните режими и норми се превърнаха в универсален стандарт. По-голямата част от жителите на Земята живеят в условия на либерална демокрация, свобода на пазара, правна система, която признава законодателно правата на човека, парламентарен модел на управление и разделение на властите в съответствие с конституцията. Границите между държавите се размиват. Придвижването става все по-лесно и по-просто. Програмата минимум на либерализма, трябва да се признае, е осъществена в планетарен мащаб.
Свобода има, но какво от това? Какво да правим с нея? Как да я прилагаме?
Как да я използваме? Къде е мярата за свободата? Достатъчно ли е това, което имаме, или се нуждаем от още нещо?
Работата е там, че либерализмът се явява идеология, която напълно изчерпва принципът на „свободата от...”. Той добре знае от какво трябва да се освободи индивидът. Отговорът е прост - от всички форми на колективна идентичност. В основата на либерализма лежи философският индивидуализъм, в който цялата реалност се свежда до „единственият и неговата собственост” (Макс Щирнер). Нормативен субект на либерализма се явява индивидът сам по себе си - без никакви препратки или връзки с други субекти (които очевидно само биха ограничили свободата му). Нормативен обект е този обем частна собственост, който индивидът е способен да придобие, удържи, защити и да увеличи, отделно от всякакви други предполагаеми съсобственици. „Аз съм само аз”. „Моето е само мое”. Това са философските основи на либерализма.
Докато тази програма противоречеше на фашизма и комунизма, тя притежаваше достатъчно привлекателност. В етатисткото, националистическо, още повече в расисткото общество идивидът е неотделим от нацията, от расата и се превръща в песъчинка от големия поток, без да има особено значение за цялото. Ако индивидът принадлежи към някакво малцинство, то съдбата му може да бъде твърде трагична. На този фон лозунгът „индивидът има значение сам по себе си” не само е привлекателен, но и спасителен понякога. Така либералите печелят срещу националистите не само във войната на армиите, но и във войната на идеите. Индивидуалният субект копнее да се освободи от гнета на националния колектив и това е легитимно и оправдано. „Единственият” иска да утвърди себе си и го прави, като избира либерализма.
При социализма на колективизация се подлага и собствеността, която се предава в общо владение на държавата или на някаква група, без значение. Индивидът се разтваря в класата и (както казва Маяковски, милион на правой руке). Социализмът отнема частната собственост и поставя субекта в пряка функция от обществото, лишавайки го от частност във всякакъв смисъл. Когато либералите протестираха против това, те резонираха с индивидите, уморени от социализма и жадуващи приватност на собствеността и на самите себе си. Това е напълно разбираемо, и в такова съпоставяне либералният проект изглежда обоснован и привлекателен.
С една дума, либерализмът като свобода от фашизма, национализма, расизма и социализма е идеология напълно достатъчна, съдържателна и способна да подтикне за борба, предизвиквайки като минимум стремеж към поддържане на обществата, където либералниат модел е вече победил.
Шест удара
Всичко се промени радикално в този момент, когато либерализмът удържа победата. Сега свободата може да се сравнява само със самата свобода. Либерализмът вече е призван да даде отговор на какво е служила в крайна сметка цялата предшестваща драматична история по освобождението? Тук е и най-важното - либерализмът не може да даде отговор на този въпрос при никакви обстоятелства.
Либерализмът- това е последователна идеология, ратуваща за многостранно освобождаване на индивида от конкретни ограничения, граници, предели. Когато тях ги няма, остава само процесът, но лишен от всякакво съдържание. Освобождение заради самото освобождение, все повече и повече, от всичко, само и само да не се затормозява действието, или както те обичат да казват, „шоуто трябва да продължи”.
Така стигаме до феномена на либералния нихилизъм. След като либерализмът е удържал връх над своите преки противници, т.е. над тези идеологии, които са настоявали на колективна идентичност – национална, класова, социална, расова и т.н, той е принуден да продължава да „чисти” и освобождава индивида от всички остатъци на „колективността”, които са се съхранили в него по инерция. Това обаче е вече удар по себе си.
Първият удар се нанася по държавата. Макар че буржоазната национална държава (като правило с демократично политическо устройство) някога беше главен политически инструмент на либералната буржоазия (която се сражаваше против съсловното общество и свещените империи), днес тя само пречи на либералните процеси, свързвайки индивидите политически - „националните рамки”, и икономически. „За либералите всеки данък, различен от нула, е вече посегателство над частната собственост и ескпроприация”. Оттук се ражда либералният план на преход от държавата към гражданското общество. На първия етап това гражданско общество се строи вътре в държавата, а след това преминава нейните граници, като става глобално и държавата отмира. Затова либерализмът неразривно е свързан с глобализацията. Всеки последователен и логически завършен либерализъм е движение към крайна десуверенизация на държавата и изпразването й от съдържание. Гражданското общество се строи заедно с националната държава. Отново имаме „свобода от...”. Но сега от държавата. Това не е случайно съвпадение - това е желязната логика на либерализма: държавата трябва да изчезне. Свободата от държавата е свързващата нишка на съвременните мрежови процеси, технологии и неправителствени организации. Оттук и акцентът върху „правата на човека”. Под „човек” тук се разбира индивид, откъснат от каквато и да било колективна идентичност - на първо място от държавността. Затова с „правата на човека” се занимават международните транснационални институции. „Правата на човека” е стратегия, подриваща държавния суверенитет. Именно това става в света на победилия либерализъм. Ако се обясни така ясно и открито, съвършено и очевидно е, че мнозинството от човечеството ще се откаже от такъв проект, ще отхвърли глобализацията, няма да се съгласи доброволно да се откаже от държавата. Либерализмът на свой ред не може да не настоява на своето - при него на дневен ред е разбиване на суверенитета и той не може да съхрани своята идеологическа стройност и последователност, ако не се движи в това направление. Глобалното управление замества суверенните правителства. Governance вместо governments.
Така враговете на победилия либерализъм стават държавите като такива, в това число и демократичните. Та нали те все още са държави, а не граждански „отворени общества” и затова демокрацията в тях е явно недостатъчна.
Вторият удар се нанася по гендерната (половата) принадлежност и института на семейството, на неговите основи. Та нали либерализмът има работа само с индивида и полът, като още една форма на колективна идентичност, също подлежи на лишаване от съдържание. Свободата от пола, от неговата „диктатура” и предопределеност, се превръща от несъществен детайл в острие на социална и политическа стратегия. Оттук произтича и темата за защитата на правата на сексуалните малцинства. Това не е случайност, това е същността на идеологическата програма на либерализма. Той трябва да освободи индивида от пола, полът става ангажимент на свободния избор, игра, придобиване на социален статус. Затова всеки е длъжен да има възможност да го избира, да го променя, или да го връща отново - и така безкрайно много пъти. Оттук и условността на семейството, осиновяването на деца от еднополови родители или регистрация на бракове от повече от две персони. Либералната програма няма да бъде осъществена в пълнота, докато полът не се окаже изпразнен от съдържание.
Ясно е, че в днешно време такъв дневен ред , макар и логичен за либералите, намира твърде много противници - едва ли голямата част от човечеството е дозряла до това и едва ли институтът на семейството е готов напълно да се изпари и да отстъпи място на клонинги и сурогати.
Трети удар се нанася по самия човек, в края на краищата човешкият вид е форма на колективна идентичност. Индивидът е човек, който никога не е сам, но винаги споделя с други индивиди, така че той не е свободен - „значи човекът е нещо, което трябва да се преодолее”, и така се стига до либералната интерпретация на Фр. Ницше. Докато Ницше предлага да се преодолее човекът (в посока нагоре) чрез Свръхчовека, то съвременните либерали го преодоляват в друго, неопределено направление, в полза на постчовека, трансхуманизма.
Всичко започва с това, че новите изобретения в областта на техниката, биологията, механиката, химията, изчислителната техника, генното инженерство по мнението на „прогресивните” учени позволяват да се подобрят човешките функции, в частност да се спаси безнадежно болният, осакатеният, или да се избегне гарантиран недъг в зародиша. Така под предлог за хуманизъм, у човека се внедрява нещо нечовешко, обемът на което постоянно ще нараства: харддискът позволява да се увеличи паметта; приборите за нощно виждане, имплантирани в очите, ще помогнат да се вижда в нощта така ясно, както през деня (и даже през стените); човекът ще може да скача по-високо, да бяга по-бързо, да живее повече и накрая да лети. Но това ще бъде нещо друго, а не човек. Индивид, освободен от всички граници и конструиран наново.
Внедряването на тези научни проекти в живота е в обозримото бъдеще. Този процес не може да бъде спрян, защото в неговата основа лежи либералната идея „свободата от...”, сега вече и от самия човек.
Четвъртият удар се цели в конкретната пазарна икономика и в нейния фундамент, който се изразява в баланса на търсенето и предлагането. Цените на фондовите пазари сега се формират от тенденциите. Финансовите механизми и обемът на средства, които се въртят в глобалните пазари, са напълно откъснати от производството на реални стоки и услуги, като надминават многократно реалния сектор в световната икономика. Новата икономика е свързана изключително с третичния сектор и основно с финансите, което намалява значението на селското стопанство и промишлеността. Страните на „богатия Север” се оказват зони за оказване на услуги - на първо място финансови. Промишлеността (стоки и вещи) вече е условност, а цените стават зависими не от качеството на продукта, не от съотношението на търсенето и предлагането, а от мащаба на рекламните кампании и борсовите стратегии. В крайна сметка целият свят започва да потребява не вещи, а имидж, символи, знаци.
Либерализмът освобождава парите от стоките, а стоките от тяхното материално присъствие. Всичко се свежда до код, до набор от цифри. Икономиката се откъсва от своята материалност, от своята физика и се превръща в ръководена от световната финансова олигархия спекулативна игра, където самостоятелната роля на производителя и потребителя загубват всякакво значение. Парите живеят свой собствен живот по някакви свои закони. Това е катастрофален разрив между световните финанси и реалния сектор и се явява причина за неизбежното разрушаване на цялата световна икономика в близко бъдеще. Либералите вече не са в състояние да го предотвратят. Сегашното положение е дело и пряк резултат на тяхната успешна икономическа стратегия, водеща закономерно света към гибел.
Петият удар е удар по реалността, нанесен от победилия либерализъм. Реалността ограничава индивида. Необходимо е да се освободи от нея и да се потопи в управляем моделируем сън. Това е виртуалността, онлайн битието, постепенно захващащо все по-голям процент от човечеството. В реалният свят винаги има граници и прегради. Но тях ги няма в света на компютърните комуникации, игрите и мрежите.
Шестият удар либерализмът нанася по езика. Отначало всеобщ език се явява английският, като език на ядрото на либералната цивилизация. След това той се смесва с машинния език, представляващ набор от схематични жестове и протоколи. Накрая всеки индивид получава възможност да създава свой собствен език, на който той да може безпрепятствено да изразява всяко свое състояние и отенъци на чувствата си. Либерализмът обаче не е изпълнил своята програма, ако не унищожи класическите езици в света, ако не освободи индивида от необходимостта да оперира с нещо, но не и с неговата собственост.
Всички тези удари либерализмът нанася едновременно и при това отникъде не му противодейства каквато и да било друга идеология. И той реализира своята програма свободно и безпрепятствено.
Лесно е да се забележи обаче, че самият либерализъм удря по собствената си основа. Без никакви позитивни цели, по дефиниция, либерализмът предлага само едно: освобождаване - все повече и повече, освобождаване от всичко. От всичко, каквото може, от всичко неиндивидуално, колективно, ограничаващо, а след това в крайна сметка, и от самото индивидуално. Така на последния хоризонт на побеждаващия либерализъм различаваме само фигурата на философското нищо.
Безполовият виртуален индивид, говорещ на никому непонятен език, живеещ едновременно навсякъде и никъде, опериращ с финансови кодове за достъп към мрежата без никакъв смисъл и съдържание, които да могат да бъдат споделени с околните - ето към какво стремително се движим в лоното на либералната цивилизация.
Отново става дума не за карикатура и не за случайност, това е падане в нищото, гарантирано от самата структура на либерализма, а победилият либерализъм просто не може да се движи в друго направление. Останал сам със себе си, в края на краищата започва да се освобождава от самия себе си. Това е своего рода късо съединение. То се случва пред очите ни.
И на последно място, в Русия либерализмът и либералните мрежи се разпространяват твърде широко. Те маршируват на опозиционните шествия, те до определена степен контролират икономическата политика на правителството. Те задават тон в медиите. Те притежават мнозинството от икономическия елит и значителна част от политическия. Следователно в днешните условия те се явяват носители именно на такъв радикален нихилизъм, който се явява последната дума в техните реформаторски програми. Реализирайки ги, ние гарантирано губим суверенитет, държава, семейство, пол, икономика, език, реалност и човечност.
От всичко това либералите са готови да ни освободят. И трябва да се разбере ясно - друг план за нас либералите просто нямат.
Съвършено очевидно е, че за преобладаващото мнозинство от населението на Земята такъв дневен ред, който е все по-прозрачен и заплашителен, не го устройва. Не устройва и Русия, нито пък руското общество.
Тук е закономерно да си зададем въпроса за алтернативата: ако не отхвърлим либерализма и неговата логика, каква идеология трябва да изберем в замяна? На този много дълбок и сериозен въпрос ще се опитам да отговоря в следваща статия. Това се надявам да стане своего рода идейна програма на консервативния фланг в нашето общество в новия политически сезон. Засега беше важно да покажем дълбоките измерения и ключовите парадокси на либералната идеология.
В „Тъй рече Заратустра” Ницше описва епизод, когато Заратустра показва на народа (за да възбуди в него воля към висшето) фигурата на Свръхчовека, но това не прави впечатление никому. Всички предпочитат да гледат номерата на въжеиграча. Тогава Заратустра използва риторичен способ и започва да разказва за „последните хора”: „Каква е истината? - говорят си последните хора и примигват”. Народът слуша внимателно , но и тук Заратустра не постига своята цел: „дай ни тези последни хора” - викал народът. Заратустра искал да ги изплаши и да предизвика тяхното отвращение, но на народа всичко това му харесало. Народът харесал това. На него също му се искало да примигва.
Надявам се, че за разлика от историята на ницшеанския Заратустра този анализ на либерализма не е предизвикал особени симпатии към него у никого от читателите. Макар че кой знае...
Превод Чавдар ЙОТОВ
