Един от мотивите на кърджалийските общинари за незачитане на ген. Делов бил фактът, че според турски изселнически организации българските войски извършвали зверства в града.
Нещата стоят точно обратното. При влизането на българските войски в опразнения от турците град гледката е зловеща. Развяват се само няколко български знамена, защото и малкото живеещи българи са зверски убити. От цялото християнско население живи остават двама българи, седем гърци, трима арменци и един бошняк. Те са успели да се укрият от кланетата по тавани и изби. Всички останали са избити по улиците, дюкяните и къщите си. Къщите били изпръскани с кръв, по улиците имало разчленени тела. Всички турски къщи били празни, защото мирното население се изселва заедно с отстъпващите войски.
На 8 октомври 1912 г., към 14 часа, в Кърджали няма нито един турчин. За какви кланета тогава може да става дума? За какви жертви от турското население? Не след дълго част от турците се връщат. Двама от тримата помощник кметове на кмета Никола Белов са турци – Али ефенди Сюлейманов и Мехмед Идиризов. Последният се ползвал с голямо уважение, защото спасил десетки българи от околните села от клането на башибозука. Местното турско население се опитало чрез насилие да не допусне заселване на нови българи в града, при това вече в пределите на българската държава. Българските семейства и след 1913 г. изпитвали страх да живеят тук, въпреки присъствието на голяма военна част. Едва след 1920 г., когато в града пристигат стотици бежанци от Западна Тракия и Македония, положението се нормализира.
Днес, сто години след Балканската война, явно някой иска да върне положението отпреди 1912 г. Отново турското мнозинство нараснало многократно след 1944 г. и след промяната на избирателните окръзи, извършена умишлено след 1989 г., иска да определя правилата. А Кърджали помнел и по-добри времена. През 1946 г. източноправославните българи преобладават – те са 5846 души; на второ място по численост са турците – 3926; циганите са 643; арменците – 186, евреи – 153, руснаци – 22, гърци – 6, французи – 3.
СРАЖЕНИЕТО ПРЕД КЪРДЖАЛИ
(Разказ на редник Деян Бараров, публикуван в брошурата на Ив. Лесичков „Сраженията в Кърджалийско”, С. 1913.)
„С положителност вече се знаеше, че този ден ще имаме голямо сражение, от което ще зависи съдбата на отряда ни. Развиделяваше се. Настъплението започна от цялата линия, виждаше се и самият град, който едва ли беше по-далеч от 6-7 км. Местността до града се състоеше от високи, голи върхове, които правеха движението ни много трудно и по които се бяха укрепили Яверпашовите орди. Противникът започна да изсипва пушечен огън, от който прибежките ставаха почти невъзможни, защото куршумите пищяха като рояк мухи над главите ни. В това същото време пристигна поддръжката, обадиха се 2-ра и 3-та полски батареи, въпреки неудобните позиции и тъмнината. Огънят от нашите батареи, отначало рядък, постепенно започна да попада в целта. С неимоверни усилия, едно по едно, оръдията бяха изнесени почти на ръце и установени на позиция. Едновременно със заемането на позицията от тази батарея и други две сториха същото, така че нашата артилерия почна да сипе от 5-6 места такъв шрапнелен огън, че всели пълна суматоха в досега настъпващите турски маси и вече ясно личеше, че са разколебани. Нашите вериги се повдигнаха и като ураган се понесоха напред. Нищо не можеше вече да ги спре. По всички направления се сееше смърт и ужас в неприятелските редици от точния артилерийски и пушечен огън. След ада от грозния трясък на оръдията веригите войници се приближаваха все повече към с. Исъклар (Иванци), където се бяха укрепили главните сили на противника. Малко още и щяхме да станем господари на тази позиция. Всичкият огън и сили на противника бяха насочени в тази именно посока, като искаха да запазят позицията. Още един момент и знамената излязоха пред редиците и музиката засвири „Шуми Марица”. Подпоручик Свинаров и майор Тотев излязоха и те пред нас и всички, настръхнали и в бесен устрем, се спуснахме напред. Картечниците заработиха, както и артилерията със своя опустошителен огън. Той косеше ордите, които в грозен бяг се наспуснаха от всички страни.
Натъплението беше общо по цялата линия. Неприятелят беше отблъснат и в паническо бягство се стремеше да се спаси, понасяйки големи загуби. Оттук с бесен устрем се спуснаха почти всички наши части да преследват разбитата турска кърджалийска армия, стигнала вече до р. Арда, която беше много придошла от дъждовете и всеки опитал се да я премине, намираше смъртта си в нея. Успееше ли да стори това пък, падаше на насрещния бряг от българските шрапнели. Останалите назад части се доразправяха с укрепилите се по къщите турци.
Благодарение на превъзходството на нашата артилерия, която със своя точен огън посрещаше неприятелските редове и накара противниковата да замлъкне, беше нанесено грозно поражение на Яверпашовата армия, надхвърляща 30 000 души редовни войници и башибозук. Нашият отряд наброяваше само 1/3 от турските сили.
В боя по завземането на Кърджалийската област, ведно с гр. Кърджали, турците изгубиха не по-малко от 10 000 души ранени, убити, удавени, пленени и др.
Така изпълни задачата си Кърджалийският отряд, който със своя форсиращ марш завзе цялата област за три дни, вместо за десет, както бе предвидено в плана за самостоятелното действие в този край.
БЛАГОРОДСТВОТО НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ
На 15 ноември 1912 г българското командване получава съобщение, че Явер паша се предава с цялата си армия. Началникът на Кърджалийския отряд ген. Никола Генев, макар и победител, е потънал в скръб – в боя при гр. Фере е убит синът му Никифор Н. Генев.
Как постъпват победителите? Явер паша връчва сабята си на ген. Генев. Българският генерал в кратка реч ободрява Явер паша, внушава му, че той е вършил свой патриотичен дълг, поради което с уважение му връща сабята. Пред пленените турски офицери ген. Генев държи следната реч: „Без да имаме помежду си каквото и да е неприятелство, ние се бихме, защото двете държави водят война. Вие паднахте в плен, както при други условия можехме ние да паднем в плен. Вие можете да се утешавате, че си изпълнихте дълга. От Кърджали дотук Вие се борихте като юнаци. Нека това Ви ободрява и прекарайте дните си в плен щастливо”. На офицерите са оставени конете и личните ординарци. На войниците се оставят всички вещи и лични пари, като изхранването им се поема от българската армия.
