ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 44
Становището, че унгарците извършват събитията не в името на капиталистическата реставрация, се подчертава от Ханджиев и чрез изказване на Жан-Пол Сартр, който категорично казва: „Въоръжените работници нямаха намерение да върнат фабриките на капиталистите”. С оглед на топографията на моите спомени и виждания е нужно да допълня, че Имре Наги, станал премиер на 4 юли 1953 г., и месец преди това нарекъл държавата на Ракоши „полицейска”, още през онзи по-ранен период оповестява нова правителствена програма за реформи. Тя предвижда намаляване на цените на „основните хранителни продукти”; увеличаване на „дела да потребление”; облекчаване на положението на селските стопани, включително и възможност „за излизане от кооперативите”; закриване на лагерите; частична амнистия; нова политика по религиозния въпрос и др. Проектират се и параметрите на една многопартийна система.
У нас историята на работническото движение в Унгария е слабо позната. Малцина знаят, че социалдемократическото и комунистическото движения в тази страна са с дълбоки корени, че едни от видните представители на лявото движение в Европа през 20 в. са унгарци. Затова не би трябвало да се учудваме: не малко от идеите за реформи на социализма идват от Унгария. Показателно е още, че през последните двайсет години унгарските социалисти неведнъж са се радвали на сериозни успехи в страната си.
За разлика от България, в която основните социални борби на новата епоха се изнасят и ръководят от компартията, в Унгария традиционно силната партия през първата половина на 20 век е тази на социалдемократите, те са локомотивът на историческото движение в лагера на левицата. „Болшевизацията” на унгарската левица през 20-те години се извършва при напрегнато дискутиране на левите ценности, с центриране върху етиката и насилието, социалната истина и цената на пролятата кръв. Една от драмите на унгарския път след 1945 г. е, че коалицията между комунисти и социалдемократи бързо бива ликвидирана чрез масови репресии срещу актива на унгарската социалдемократическа партия.
Другият драматичен момент настъпва след 1953 г., когато комунистите-реформатори, ръководени от Имре Наги, трябва да се справят с апарата на една държава, определена от тях като „полицейска”. Това предизвиква ново разделение (вътрешновидово) между унгарските комунисти, стигащо до ожесточени полемики и стълкновения.
Най-безкомпромисно протече следващото конфронтиране в партията, когато съдбовно се разделиха Имре Наги, водачът на революцията, и Янош Кадар, втората по значение фигура сред комунистите реформатори. Имре Наги се обяви за защита на новата лява революция до победен край, без да отчете, че се изправя пред огромната сила на Съветската армия. Ако пък е бил наясно, това означава, че чрез проливане на кръв е искал да начертае нов ориентир за комунистическото движение в Унгария. Надявал се е, че историята не само ще го оправдае, но и ще реализира идеите, заради които загива. В плановете му може би са попадали и поражение на революцията, и последвали репресии, и окупация на Унгария. Трудно е да се предположи, че с обръщението за помощ към Запада и решението Унгария да излезе от Варшавския пакт Имре Наги е целял аплодисменти от Москва. В онзи исторически период СССР нямаше как да остане безучастен пред такова нарушаване на баланса на силите в Европа; близко до ума беше, че в такъв случай намесата на съветските войски ще е неизбежна.
Излиза, че Имре Наги се е надявал на „посмъртна реабилитация” за себе си и за позициите, които отстоява. Едва ли е възможно да е бил до такава степен идеалистично настроен, та да се е надявал, че съветското ръководство ще приеме „свършените факти” и ще позволи на Унгария да е със статут на независима държава като Австрия. По-скоро Наги е бил наясно, че СССР ще оцени действията на „унгарските другари” като преминаване в друга, „враждебна” световна система. Същевременно не ми се иска да вярвам, че Имре Наги е живял през онези дни и нощи с отмъстителната мисъл да накаже руснаците и своите вътрешнопартийни опоненти чрез взривно нарастване на русофобията в отечеството му, да е бил дотолкова изтерзан, че да не предвиди как подобен развой ще предизвика огромни загуби за унгарската лява идея през следващите десетилетия на века.
В тази трагична ситуация на историята Янош Кадар направи друг избор за Унгария. Заедно с част от комунистическия елит на реформаторите той взе решение да спаси основните идеи на революцията на база компромис със съветското ръководство. Този акт на Кадар сега се интерпретира от различни гледни точки. Но според мен тогава Кадар е оценил призива на Имре Наги за революция докрай, тоест, до окончателното й ликвидиране от Съветската армия (нейната интервенция, според Кадар, е неизбежна!), като авантюра, която ще уязви дълбоко социалистическата насоченост на революцията. Нещо повече, ще отключи разрушителни сили. Вътрешният му мотив е бил да съхрани - чрез „компромис” – движещите механизми на демократизацията, на социалните завоевания в обновяваща се Унгария.
Ако има истински репресиран комунист между унгарските реформатори в онзи момент, това е Янош Кадар. Арестуван след уволнението му като вътрешен министър от спецслужбите на Матияш Ракоши, той бива подложен на невероятни инквизиции: забивани са клечки под ноктите му, осакатени са жизнено важни органи. През 1956 г. Кадар обаче предпочете да загърби обидите и честолюбието, за да се заеме със спасяване на онова, което е останало за спасяване. Застана начело на политически поврат, който гарантира - въпреки всички рискове - продължаване на новия унгарски път като пример за съвременен социализъм.
Янош Кадар, поне в моите очи, е най-крупният обновител на социализма от втората половина на 20 в., наред с Дън Сяопин. Той осъществи в унгарския живот огромен преход от командната система на социализма към неговата народностно-демократична ориентация. Показа качества на човек, способен да се жертва за кауза, на която се е посветил. Под негово ръководство Унгария след 1956 г. разкри преимуществата на социализма, освободен от догми. Логично беше, след като се разграничи от Имре Наги, Кадар да си спечели силни врагове. Въпросът е, че през следващите години той заслужи признателността на милиони унгарци. На погребението му през 1989 г. се стекоха сто хиляди будапещенци, въпреки започналата в държавата масова кампания за неговото политическо дискредитиране. Неслучайно унгарски политици и интелектуалци, които през 90-те години на 20 в. употребиха Унгарската революция от 1956 г. за реставрация на буржоазния строй, днес откровено струпват върху паметта на Янош Кадар куп непристойни оценки – изобразяват го като символ на вековечен политически цинизъм, като „най-мразения човек в Унгария”.
Но даже и те, най-крайните критици на Кадар, така или иначе, са принудени да признаят историческите му заслуги за подема на Унгария през втората половина на 20 век, за постепенното разширяване на демократичните придобивки. Ласло Контлер в „История на Унгария” (С., изд. „Рива”, 2009 г.), пише дословно: „Неговото правителство може би се е основавало върху реалистична оценка на положението в страната с оглед на международните отношения, може би се е съобразило с предоставените на страната възможности, което предопределя и решението на Кадар да се намеси, за да спести евентуални още по-тежки изпитания.”
Значението на Кадар би трябвало да бъде оценено и в неговото качество на политик, който решава конкретно проблемите на отделния човек - жизнения му стандарт; възможностите му за добро образование; осигуреното право на труд и др. (по времето на Кадар безработицата е нулева) и др. Това е политика на „малките стъпки”, отлично набелязани и последователно провеждани. Кадар не действа стихийно, а съзнателно и с грижа за добруването на народа. Той не се поддава на лековатото печелене на популярност, а работи всекидневно за провеждане на национален курс, който още през 70-те години беше определен като „унгарски модел” на социализма.
В споменатата историческа книга на Ласло Контлер, както и в „История на Унгария” от Чила Ракоди (Budapest, Balassi Bálint Jntézet, 2003) се обобщават данни за направеното през Кадаровото управление. Показателно е, че Кадар придвижва решаването на проблемите в Унгария поетапно. Той заздравява партията, организира нов младежки съюз, печели още през 1958 г. избори с гласували за кандидатите на Народния фронт 99,6 % от населението (при участие 98,4 %). Партийните членове достигат от 40 000 през декември 1956 г. до 400 000 през 1957 г. Изследователите на Кадар подчертават, че той заменя девиза „Който не е с нас, е против нас” с „Който не е против нас, е с нас”.
Изумително е как само за година-две след Унгарската революция правителството на Кадар успява да повиши рязко заплатите и пенсиите, да въведе „диференцирано заплащане” в заводите, да понижи сериозно данъците за малкия и среден бизнес, на който предоставя широки права за развиване. При пълна свобода за самоопределяне унгарските селяни запазват 2000 кооперативни стопанства, а престават да съществуват 1000 стопанства.
Според Чила Ракоди повишаването на жизнения стандарт е „главен елемент, властови проблем на системата”, установена от Кадар. Високи са показателите в жилищното строителство, в развитието на леката промишленост, в автомобилната индустрия (автобусите „Икарус”), в химическата и фармацевтичната промишленост, в предприятията, произвеждащи телекомуникационни съоръжения. През 70-те години, посочва Контлер, „по добиви от зърнени храни от декар Унгария изпреварва средните показатели на страните от Европейската общност, а по производство на месо, плодове и зеленчуци отстъпва само на най-развитите икономики в света. Като цяло по стандарт в селското стопанство Унгария се нарежда веднага след най-развитите осем държави в Европа”.
Противниците на Я. Кадар наричат този национален просперитет „гулашов социализъм” или „хладилников комунизъм”. Но както изтъкнах, унгарците още много години ще въздишат по Кадаровия социален хуманизъм. Тук се включват и възможностите, предоставени на унгарците да пътуват в чужбина, за развитие на отечествения туризъм (туристите от чужбина достигат един милион).
СЛЕДВА
