ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 44
...Много са морните орачи по родопската литературна нива, с различни палешници и на различна дълбочина орат и сеят те в нея различните семена, като се започне от възрожденските писатели и се стигне до творците на художественото слово в наши дни. ВАСИЛ АПРИЛОВ, ГЕОРГИ РАКОВСКИ, ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ („В една песен се говори, че някой си муса срещнал две помакини и попитал ги, какви са и откъде идват, а те му отговарят: „Ако питаш, лудо младо, право да ти кажем: / Ние не сме бели були ни черни каурки, / баща ни е каурски поп, брат ни е низанин”).
И пак Каравелов: „Любопитно би било да се запише тая песен цяла и да се напечата в някой сборник, дорде европейската цивилизация и турския прогрес не са още пуснале своя разрушителен процес и между помаците ); ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ в „Книга на песните” включва и няколко родопски песни. В най-крупното му произведение „Кървава песен” срещаме образа на Родопа: „…И той насочи взор / През равните поля в далечний кръгозор, / там гдето китната другарка, димногора / Родопа, гордо е запречила простора – / не тя ли ги натам примами?...”; АНТОН СТРАШИМИРОВ пръв прави подробна характеристика на родопчаните в книгата си „Войни и освобождение” (1916); СТРАШИМИР КРИНЧЕВ, един от най-добрите майстори на пътеписа в българската литература; ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ и повестта му „Мехмед Синап”; ГЕОРГИ БАКАЛОВ; НИКОЛАЙ РАЙНОВ в книгите му с разкази „Сиромах Лазар” и „Сърдечен огън – дамаскини и притчи”; академик МИХАИЛ АРНАУДОВ. Специално внимание и проучване във връзка с разглежданата тема – българите мохамедани – заслужава публикувания неизвестен ръкопис на големия учен „Родопските помаци”. (”Словото днес” от 26 ноември 2009 г., бр.32/614), издаден с предговор по-късно от Тодор Коруев. В главата „Заселване на турци и потурчване” четем: „Щом затвърдяват положението си в Югоизточна Европа, новите владетели замислят и потурчването на някои области, било като доведат значителен брой колонисти от Мала Азия, било като привлекат доброволно или насилствено новопокръстените християни към исляма… Заселването на турци и пришълци и потурчването е ставало най-често с оглед към стратегическото значение на местностите. „Григорий Цамблак, ученик на последния търновски патриарх Евтимий и по-късно Киевски митрополит, говори в житието на учителя си, че последният, при заточването си от турците в Тракия, в един манастир всред Родопите, насърчавал околните българи към търпеливо понасяне на изпитанията, предпазвайки ги от вероотстъпничество…” „Изключим ли Босна и Македония, най-значителна маса помохамеданчени славяни откриваме в Родопите, в области, които спадат днес отчасти към България, отчасти към гръцкото кралство и към Европейска Турция.”
В отделна глава от своето изследване академик Арнаудов разглежда „езиковите особености” в говора на българите – мохамедани, за което става дума и в бележките на Георги Бакалов. „Помашките говори, пише той, в Родопско и Тракия образуват дял от говорната група на рупците и спадат към голямото източно-българско наречие. Общо за родопско-рупските говори професор Стефан Младенов, историкът на българския език, е на мнение, че „те са и днес най-близко до старобългарския език и по звукове, и по форма, и по ударение, и по речник и по синтаксис”. Професор Любомир Милетич писа в 1912 г.: „Езикът на Кирила и Методия е взет от един старобългарски говор, който навярно е принадлежал към западно-рупската група. А професор Боян Цонев намира, че „речникът на родопските говори превишава откъм старински състав решително северно-българските говори”.
Като заключение на своя научен труд академик Арнаудов формулира пет точки, първата от които гласи: ... 1. Помаците в пределите на България или отвъд южните й граници в Западна Тракия са по народностна принадлежност чисти българи и спадат към племенната група рупци, която населява по-голямата част от Южна България”.
КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ и романът му „Овчар юнак” (1933), драматичната му балада „Момчил” и двата пътеписа – „През Арда на юг” и „Илинденски дни”, в които се говори и за помохамеданчването в село Арда); СТОЯН ЗАГОРЧИНОВ - „Ден последен – ден Господен”, посветено на родопските българи, един от най-успешните исторически романи в националната ни литература. Показана е същността на богомилското движение, обрисуван е и войводата Момчил, който води люта борба с гърци и турци за независимостта на родопското си владение, когато държавата се разпада. Негов идеал е Родопското царство да бъде без боляри и без отроци (роби). Затова народът е създал песни и легенди за него.
РОДОПСКИТЕ КНИЖОВНИЦИ, учители, общественици, свещеници, някои от които, по пътя на самообразованието стигат до върхове в националната ни култура, ...те слагат началото на родопопознанието – история, бит, култура, духовен мир на родопчани. ХРИСТО ПОПКОНСТАНТИНОВ (книгата „Страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година”), за жестокото потушаване на Априлското въстание: „Много майки, пише авторът, бяха приготвили отрова за момичетата си, за да не паднат в плен на безчестие.”; ВАСИЛ ДЕЧОВ разкрива в книгата си величавите образи на родопските войводи Момчил, Мехмед Синап, капитан Петко Войвода; КОНСТАНТИН КАНЕВ - монографията му „Миналото на Момчиловци”, по дух, по стил и значение близка до книгата на Дечов за Чепеларе; ТАСО ПРИМО (АТАНАС ПРИМОВСКИ) - монографията „Бит и култура на родопските българи”. Всеки, който иска да се запознае с Родопа, с нейните хора, да пише за тях, трябва да познава тази монография. Принос за тази моя студия има книгата на Тасо Примо „Родопа в българската литература”; ГЕНЧО СТОЕВ и повестта „Цената на златото”! АЛЕКСАНДЪР БАНДЕРОВ, талантлив родопски поет, роден в село Лясково – Асеновградско. Когато започва помохамеданчването на селяните от девинското село Лясково, една част от тях, за да запазят вярата и живота си, грабват децата, събират каквото могат от покъщнината, подкарват добитъка и през гори и върхове стигат до една закътана долчинка, недалеч от Асенова крепост. Тук основават ново село, което кръщават с името на старото – Лясково. Бандеров написа вълнуващи стихотворения за своите роднини от старото Лясково, Хасан и Фатма, с презимена Стоев и Щерев…; СТАНИСЛАВ СИВРИЕВ в книгата „Хората са навсякъде”: „Всеки има една среда, с която той, макар и отдалеч, живее несъзнателно. За мене тая среда са хората, които населяват Родопите. Винаги съм се питал откъде иде тяхната дълбока емоционалност при общуването им с планината. Те живеят с изгревите й, с багрите на годишните й времена. Те се вълнуват пред нея – нещо детско има в това вълнение. Може би от песните, чийто отглас се е застоял над Родопите като второ небе, може би от легендите, които не дават на човека да бъде лъжлив, да го опустоши високомерие.”
ТОДОР КОРУЕВ в новата си книга „Овньо льо вакал, каматан…” се стреми с тоя ключ да открие извора, да открие откъде иде вълшебството на родопската песен. Тоя извор е в душите и сърцата на родопчанина и по-специално на родопския овчар, на когото е посветена книгата. „Личност, която е осъзнала и осмислила красотата на природата, пише Коруев, тъй като е в непосредствена връзка с небето и земята, умее да се вслушва в гласа на вятъра, да се вглежда в месечината, да разговаря с овцете и кучетата, носи в себе си душевно равновесие.” И по-нататък: „Поривът към музиката и изкуството е жив в тях, почти няма овчар който да не свири на гайда или кавал, а песента е постоянен спътник в радост и скръб”. Акад. АНТОН ДОНЧЕВ, автор на забележителния роман „Време разделно”. Събитията, хората в романа са показани от две различни позиции – през очите на поп Алигорко „откъм страната на българите родопчани”, и през очите на венецианеца, „от страна на турците”. Народните песни и предания, с които като мото започват отделните глави на романа, са автентични. Може би като мото на целия роман отговаря четиристишието:
„Вярата дадох, джанам,
вярата дадох,
език не дадох, джанам,
език не дадох”.
А хората! Родопчаните! „Хубави хора бяха те. Какви буйни бради имаха, какви жилести ръце, какви яки плещи, какви космати гърди… Много хубави бяха моите братя”. Така започва епизодът, в който дядо Галушко свири и пее песента „Даваш ли, даваш, балканджи Йово”.
СЛЕДВА
