Наскоро във в. “Дума” (05.11.2012) се появи един доста любопитен материал – “Не ми пипайте Султана!”, подписан от Юрий Борисов. Това беше странен хибрид, разположен между полюсите на дълбоко законспирирана ирония и възторжен отзив на махленска леля, чието родословие води към Вазовата публика на “ Многострадална Геновева”. Понеже иронията бе твърде законспирирана, повече изпъкваше спонтанното общуване с махленската леля. Тъй като подобни материали не са характерни за в. “Дума”, на човек му се иска да вземе думата.
През последните години (не само у нас) нашумяха няколко турски сериала. Не съм ги следил редовно, за разлика от “Великолепният век”, който ми е интересен с “холивудската” си мимикрия. Свидетел съм колко силно бе привлечено по-възрастното поколение (всъщност - най-активните телезрители), което масово въздишаше как “там младите уважават по-старите, докато това у нас хич го няма” – или е далечен възрожденски спомен.
Тези сериали са отличен пример за много добре премислена и осъществена (европейска!) пропаганда на Турция, за което заслужено може да се каже “Ашколсун!”. В наши дни - както знаем - телевизионният сериал е много по-ефективно пропагандно средство от всякакви традиционни кампании. Действа продължително, на съзнателно и подсъзнателно ниво, провокира подходящи разговори и спорове, изобщо - неусетно завладява съзнанието на голяма част от телевизионната аудитория. Турските сериали демонстрираха съхранени човешки (семейни) добродетели и европейско поведение (забулени жени може да се видят в Пазарджик, но не и в тези сериали). Изобщо - показваха едни достойни хора, готови веднага да се евроинтегрират.
“Великолепният век” внася нова, свежа (холивудска!) струя в тази област - държавното величие и човешки добродетели на някогашната Османска империя. Сериалът много правилно е формулиран като “история на една любов” и действието му е съсредоточено в харема. Така хем се избягват неудобните политически проблеми с комшиите, хем се ангажира масовата женска публика със сърцераздирателните интриги, присъщи на популярната “розова” продукция.
Сериалът е камерен, монументализиращо бавен, пределно разбираем и лесно достъпен, с богат декор - особно облеклата. Ряпа да яде френският двор на Краля-слънце пред харемните тоалети. Какви рокли, какви деколтета! И - най-вече - дай Боже, всекиму такъв благ и мъдър (макар и харемно измъчен) владетел.
Сериалът очевидно демонстрира новата политическа доктрина на днешното турско правителство, което неслучайно иска да възкреси спомена за някогашното имперско и религиозно величие. Защо - не е трудно да се досетим.
И все пак - защо и за кого е полезен този сериал?
Да - за наивния български мъж, който има какво да научи от харемните интриги за уменията на по-красивата част от човечеството.
Да - за дискусиите на българските историци (все по-дефицитни).
Да - за мисленето на българските политици (за някои от които все пак има надежда, че могат да мислят).
И - най-вече - за жадната за тъкмо такива благи женски зрелища масова телезрителка...
О, щях да забравя - и за всеки българин, който има чувство за хумор и знае какво е това художествена условност, но се усеща несигурен в това си чувство и знание, след като е прочел “Не ми пипайте Султана” от Юрий Борисов.
