• ИЛИ КАК НАБЪБВАТ ГРОЗДОВЕТЕ НА ГНЕВА
Как ви се струва - да се возите в градския транспорт и да платите за “услугата” 27 ст.? Или (ако сте пушач) да си купите кутия цигари за 55 ст.? Или да напълните резервоара на колата срещу 1,1 лв. за литър бензин? Или разходите по жилището и изхранването ви да са символични (на фона на грабежа на чуждите монополисти у нас, в България)? И всичко това, при съпоставими доходи между средния работещ българин и обикновения беларуски работник.
Сега, надявам се, ви става ясно откъде идва неистовата омраза на провалените еврочиновници спрямо беларуския икономически модел, който не само че развива практически цялата гама от местни производства, при това на световно ниво, но и успява да поддържа стандарт за собственото население, постижим само за най-богатите страни на планетата.
И още сравнения: докато официалната безработица у нас отдавна е прехвърлила 12-те процента (тук не броим милион и повече гастарбайтери в чужбина), в тази северна страна продължава да тежи с пълна сила проблемът за недостига на работна сила в много от отраслите на индустрията. В Беларус практически няма безработни, като 50-те хиляди, регистрирани като такива, са основно хора, отдали се на водката и “удоволствията”, които тя предоставя.
Единственото утешение в тези убийствени за нас сравнения са непрекъснатите клетви на водещите български политици (в т.ч. на европейско ниво), че сполетялата ни преди няколко години икономическа криза, аха-аха, да приключи и отново да се върне старото измамно чувство за “стабилно благополучие”, белязало цялото първо десетилетие на 21 век.
Да си припомним все пак колко пъти един Дянков например “предричаше” край на кризата! Пригласяха му разни официозни икономисти, на ясла при Сорос, за това, че кризата е “краткотрайна” и “циклична”, че “рецесията вече е свършила” (или въобще не е започвала) и тем подобни безочливости и небивалици.
След това дойдоха приказки за начало на икономически ръст, че приетите мерки непременно ще дадат положителни резултати, че “зеленият ръст” вече покълва и всичко се връща по своите места. Още повече че последните данни от края на миналата и началото на настоящата година даваха сериозни нотки за увереност на тази позиция.
Докато тези заклинания си текат, властите в Беларус проведоха поредната краткотрайна, но решителна девалвация, която практически изхвърли от местния пазар на потребителски стоки почти целия боклук, с който транснационалните корпорации заливат прилежащите им територии от някога независимата Източна Европа.
Вярно е, че днес в страната е скъпо да си купиш едно “Марлборо” например, но пък местният работник може да се труди достойно в родните фабрики, без да му се налага да се поти в качеството на съвременен роб в испански или гръцки плантации. А пък и обективното развитие на събитията в нашата част на Европа продължава да буди все повече негативни предчувствия въпреки неистовите усилия на официалните статистически органи да покрият истината и реалното състояние на нещата в свръхдържавата, наричана Европейски съюз.
Наскоро бяха публикувани последните данни по безработицата в еврозоната. Според данните на Евростат през февруари незаетите са вече 10,8 %, като такива негативни резултати европейците не познават от 1997 г.
Ако сравним тези данни с показателите за миналата година, излиза, че безработните в еврозоната са нараснали с почти милион и половина души и са прескочили бариерата от 17 млн. души. “Лидери” в това отношение са Испания (с почти 25 %) и Гърция (около 21 %), като и в двете страни младежката безработица стабилно остава над 50-те процента.
Струва ли си да си припомняме ситуацията в България, където крайният фундаменталист Дянков успя да втълпи на „простодушния” Бойко, че ликвидирането на някой и друг милион от българското племе не е чак толкова лош резултат в името на лелеяната “финансова стабилност”, плазма, в която българското правителство плува вече три години?!
Очевидно е, че ситуацията на Стария континент излиза извън рамките на чистата икономика. Наличието на 50-процентна безработица сред младежта е социална катастрофа по няколко причини.
Най-напред тя не дава перспективи да се издържа нормално едно семейство, което за младите означава на практика невъзможност то да бъде създадено! А това, по чисто биологични причини пък означава отказ на отделния индивид от социална отговорност. Ако към 30-ата си година средностатистическият мъж не е създал семейство, то едва ли от него може да се очаква да се превърне в нормален, отговорен член на обществото. Ситуацията с жените е малко по-благоприятна, тъй като все пак те се стараят да си родят и отгледат поне едно детенце, за което така или иначе са принудени да се грижат. На второ място, желанието за учене преминава някъде след 25-ата година. Ако дотогава човекът няма професия (каквато и да е), той почти гарантирано се превръща в лумпен, когото практически ще е невъзможно да накараш да научи нещо впоследствие, дори под страх от прилагане на крайни мерки. И тук отделният индивид не може да бъде обвиняван по никакъв начин – просто биологичният часовник неумолимо отмерва етапите от жизнения цикъл на всеки един от нас.
Трето, такава ситуация напълно разрушава цялата система за социална стабилност в държавата. Хората, осъзнаващи, че са били лишени от възможността за нормален живот (при това завинаги), неминуемо ще се превърнат в разрушители на статуквото. Те ще попълнят редиците на уличните банди, на наркодилърите, на различните терористични организации, само за да получат тези средства, които не могат да спечелят с честен труд, за да живеят “като останалите”.
Подобна ситуация не е била възможна до 19 век, тъй като религиозните и обществени традиции, изградените ценности са установили строга система за забрана на подобно поведение. Либералната революция от последните двайсетина години обаче напълно разруши всичко това с произтичащите от него последствия.
Тази апокалиптична картина поразително се различава от ситуацията в Беларус, където младото поколение чувства специалното внимание от страна на държавата, която проявява особена грижа за всяка стъпка от жизненото му израстване и реализация та му.
Часовникът на времето продължава неумолимо да тиктака – глобалната икономическа криза все повече се задълбочава, а това означава, че пропуснатото да се направи днес, ще трябва да се наваксва в утрешния ден, но на тройно по-висока цена. И в това отношение можем да констатираме, че е щастлив от съдбата си този народ, чиито управляващи се ръководят в действията си от интересите на по-голямата част от гражданите на собствената си страна, а не следват маршрутите на територии, очертани от прищевките на едни или други олигархични групи в периода на един истински Армагедон като днешния. Тези олигархични групи са обгрижвани с единствената цел да изпълняват ролята на колониални наместници, служещи на интереси, коренно противоположни на въжделенията и стремежите на обикновения местен човек!
В този смисъл примерът на Беларус за организирането на обществения и икономическия живот е безценен, особено днес, когато вълна от “икономически килъри” се е устремила към слаби и беззащитни държави като днешна България. Едва ли може да има милост към нас, та нали именно родината ни слезе от 29-ото място в класациите на ООН, за да подпира най-долното стъпало на социалната, икономическата и духовната стълба на сегашния ЕС?! Какво ще обясним на тези, които идват след нас? И дали те ще ни разберат?