STRATFOR СПЕЦИАЛНО ЗА В. “НОВА ЗОРА”
Предишната седмица беше обсебена от случващото се в Газа. В края на краищата нищо не се промени. Войната се води без наземна операция от страна на Израел, но с масивни въздушни и ракетни атаки от двете страни. Израел нямаше апетит, а вероятно и мощта, да разбие „Хамас”. „Хамас” пък нямаше необходимата мощ да принуди Израел да си промени политиката, но искаше да постигне символична победа срещу Израел. Двете страни в конфликта обаче бързо разбраха,че няма повече смисъл от продължаването му и затова позволиха на американците и египтяните да благословят уреждането му.
Всеки един - от Иран до египетските „Мюсюлмански братя”, играеше своята роля, а след това завесата беше спусната. Тя обаче отново ще се вдигне. Това не е нещо тривиално за онези, които живеят чрез конфликта, пък и много малко бе онова, което се промени.
В този смисъл фокусирането върху изборите в Каталуния може да изглежда малко фриволно, но това е природата на геополитиката, където понякога спокойното и странното може да се окажат по-значими в дългосрочна переспектива, отколкото събитията, които предизвикват шумни заглавия.
Каталуния е регион в Североизточна Испания. Нейната столица Барселона е вторият по големина град в Испания и индустриален и търговски център на страната. Каталуния е и регион, където от десетилетия съществува солидно движение за независимост, стремящо се да отцепи Каталуния от Испания. На регионалните избори, проведени в неделя (на 27 ноември), движението за независимост остана силно, но стана и по-комплексно. Регионалният президент Артуро Мас призова за предсрочни избори като начин да бъде измерена подкрепата за евентуален референдум за отделяне на региона от Испания. В действителност партията на Мас загуби 12 места на изборите, докато друга партия, също подкрепяща отделянето на провинцията от Испания, но в лявата страна на политическия спектър, удвои своите места.
Сега двете партии, подкрепящи отделянето, увеличиха общия дял от местата си с едно място и притежават необходимите две трети мнозинство да предизвикат референдум. Резултатът от него обаче няма да има правни последствия.
Без да навлизаме дълбоко в тресавището на регионалните политики, дългогодишният спор между Каталуния и Мадрид се задълбочи вследствие финансовата криза и проблема как да се разпредели бремето й. Първоначално Мас не поддържаше идеята за независимост, а беше по-скоро за една по-голяма автономия на Каталуния. Той искаше сделка с Мадрид, при която бремето на ограниченията за Каталуния да бъде намалено. Мадрид отхвърли сделката, което накара Мас да пледира за независимост и за провеждане на предсрочни избори. С резултатите от последните избори движението за независимост стана по-силно и по-радикално. Основната партия за независимост загуби, но по-малката и по-лява партия извлече ползи. Тенденция, която очакваме да нараства в Европа със засилване на икономическата криза.
Императивната граница
на Европа
От Втората световна война насам в Европа съществува един основен принцип - за неприкосновеноста на границите - т.е., че те не могат да бъдат променяни. Страхът идва поради факта, че ако границите отново станат проблем в Европа, напреженията, които я разкъсваха преди Втората световна война, отново ще се появят. Към това не можем да се отнасяме, разбира се, като към нещо безусловно. Границите на Сърбия бяха насилствено променени след войната в Косово (и Испания е една от четирите държави от ЕС, която не призна Косово заради собственото си сепаратистко движение). Обаче идеята една държава да не предявява териториални претенции към друга държава, беше удържана.
Това, което не можа да бъде удържано, бе ревизията на собствените национални граници. Два много фамозни случая дойдоха след „кадифения развод” в Чехословакия, вследствие на който Чешката република и Словакия се появиха мирно на картата на Европа. Очевидно този случай не изключва и връщане назад или фрагментиране на държавите на по-малки, национално базирани субекти на международното право, било то в Югославия, или дори в самия Съветски съюз.
Вълна от държави, погребани в по-големи транснационални юридически субекти, се появи в Европа през 90-те години на 20 в., понякога мирно, понякога не.
Това не означава, че напреженията са изчезнали. В Белгия френскоговорещите валонци и холандскоговорещите фламандци се държат враждебно един към друг още от основаването на Белгия през 19 век. Словакия и Румъния имат големи унгарски общности, отделени от Унгария по силата на преначертаването на вътрешните граници на Австро-Унгарската империя в поствоенния период след Първата световна война. От време на време измежду унгарците и в двете държави има леко недоволство в стремежа им да бъдат реинтегрирани. Шотландско сепаратистко движение има и в Обединеното кралство. В момента Северна Ирландия е мирна, но това е за сметка на сдържането на сепаратисткото движение там. Голямо разнообразие от такива движения има и в Италия.
В по-голямата си част тези движения не са били нещо сериозно, за да ги имаме предвид. Даже каталунското движение е далеч от постигането на независимостта. Все още сме в период от европейската история, когато преди всичко границите не са преначертани в резултат на заграбване на територии от държавите една от друга. Шансовете на все по-доминиращите движения за самообособяване, за промяна на границите, се движат по-скоро от областта на нелепото до почти осъществимото. Това не е тривиална еволюция, защото във всеки един момент е по-важна траекторията, а не доверието.
С нарастването на напрежението в Европа това, което беше немислимо, може да стане удивително практично в сравнително кратък период от време.
Срещата на европейските лидери преди десетина дни за обсъждане на бюджета на ЕС беше демонстрация на степента, до която националният интерес и национализмът определят съществуването на европейските държави. Проблемът в Европа е кой ще понесе товара на ограниченията, налагани от европейската политическа и икономическа система.
Каквато и да е идеята на Европа, реалността е, че политическата мощ е в националните държави и президентите и министър-председателите са избирани от националните държави. Те отговарят пред своите народни събрания, а народните събрания искат да отклонят цената на ограниченията.
Продължаващият спор за бюджета на ЕС е удобна възможност за всяко правителство, което иска да демонстрира пред гражданите си, че проявява бдителност към минимизирането на цената на ограниченията. Степента на сарказъм и даже враждебност между държавите, които формират и променят коалиции по отношение на бюджета, докато всъщност се опитват да прехвърлят финансовото бреме върху другите държави - беше стряскаща, ако се погледне през очите на 2000-ата година. Очевидно структурата на ЕС бързо се връща назад в развитието си към националните държави, от които е съставен съюзът.
Въпросът кой ще понесе бремето в рамките на националните държави, се явява като проблем на разделянето. В замяна на това се пресича с дълбоките реки на европейската история.
Каталуния от дълго време спори, че е отделна нация от Испания, базирайки се на история и култура, и че исторически погледнато е имала някаква степен на автономия. Проблемът беше оставен до известна степен на спокойствие, когато стана ясно, че европейското членство на Испания ще доведе до значителни икономически последствия. Традиционният за Каталуния национализъм тогава се обърна от носталгия в проводник за отклоняване икономическото страдание, чрез преместването му от Барселона към Мадрид.
Трудното наследство
на национализма
В Европа има една дълбоко важна традиция на романтичния национализъм. В либералната й форма това е идеята, че всяка нация има право на самоопределение. Проблемът е какво представлява нацията. За романтиците тя се определя от езика, различната история, културата и прочие. Тя се определя още и от самоусещането. Нацията съществува, когато нейните жители гледат на себе си като на различни хора. Ако съществува нещо, което само се подразбира, в романтичния национализъм това е повод за конфликт. Когато едно понятие в романтичния национализъм отрича легитимността на конкуриращите се претенции на съставните части на нацията, романтичният национализъм може да стане подтиснически вместо освобождаващ. В отговор на това съставни части на нацията понякога изобретяват национални идентичности по най-различни причини, дестабилизирайки целостта на нацията. Европейското понятие за национализъм би могло да бъде много дестабилизиращо, а неговата войнствена форма може да е много брутална.
Химнът на ЕС е „Одата на радоста” на Бетовен от неговата 9-а симфония. Това е прослава на Френската революция и духа на свободата, който я следва. Свободата не беше само за обикновения човек, но и за нацията, освободена от династиите. Това беше комбинация на понятията за индивидуални права, национално самоопределение и национална идентичност. ЕС имаше намерението да бъде въплъщение на тези неща. Те не са загубени, но са под напрежение и проблемът с напрежението е нацията, която вместо да формира общност, сега формира конкуриращи се страни, игра, от която резултатът е нула.
Къде може да свърши това, е проблемът. Защото историята на Европа след Бетовен не е това, на което се е надявал той.
Точно толкова интересно е и какво се случва с каталунците и погребания национализъм в рамките на националните държави, които в момента са готови да провокират легитимността на държави като Испания и да искат освобождаване от нея, както и правото на свой собствен автентичен национализъм. Това, което започна при „кадифения развод” мирно и разумно, сега може да се обърне в нещо много по-малко приятно под натиска на голямото икономическо страдание. Какъв ли друг скрит национализъм ще се появи, който ще използва щита на националното самоопределение, за да отклони икономическите страдания? Лесно е да се отхвърли това като някакъв архаичен сантимент и като нещо, което не може да дестабилизира Европа сега. Обаче много малко е онова в европейската история, което би позволило на европейците такава самоувереност.
Важно е да сравним нещата с най-крайните последствия, които видяхме в Газа. Ционизмът е движение, което произтече от европейския романтичен национализъм. Той заимства от еврейската история, култура и религия, за да легитимира правото на еврейска нация. Палестинският национализъм също идва от европейския романтичен национализъм. Идеята за националната държава пуска корени в Арабския свят в късния 19 век, а после е насърчена от лявото крило на арабските привърженици на светската държава през 50-те години на 20 в., заимствана в голяма степен от идеята за националните държави, които замениха европейските империи.
Палестинското национално движение, изхождайки от тази традиция, претендира за правото на палестинската нация да бъде различна от другите нации. Тук виждаме горчивата страна на „Одата на радостта”, чиито корени са в географията. За да имаш нация, тя трябва да има територия, която да си е нейна.
От Френската революция досега нациите са воювали заради своето място в Европа. Окупацията на Европа от 1945 г. до 1991 г. преустанови споровете; от 1991 г. - края на „студената война”, и очертаването на ЕС, с оформянето на Маастрихтския договор, до 2008 г., - спирането на споровете изглеждаше вечно.
Много бавно обаче немислимото става привлекателно, а много привлекателното просто невероятно. Романтичният национализъм може да реализира мечтите или кошмарите на хората, но обикновено той прави и двете.
Газа например ни дава усещането за кошмар, а Каталуния - усещането за мечта. Обаче на повечето места, и в частност в Европа, дистанцията между мечтите и кошмарите не е толкова голяма, колкото хората биха искали да си мислят. Икономическото страдание, заедно с романтичния национализъм, обвързани в масивната структура на ЕС, която не може да осмисли силите, скрити под повърхността, винаги е в състояние да генерира кошмари в Европа.
Сега всичко е немислимо. Обаче европейската история е история на немислимото. Аз се съмнявам, че основателите на ционизма през 19 век са предвиждали тъкмо Газа като свое бъдеще...
Превод от англ. език: Е. Енев
STRATFOR
GEOPOLITICAL WEEKLY, 27 ноември 2012 г.
***„a href=”//www.stratfor.com/weekly/gaza-katalonia-and-romantic nationalism</a> is republished with permission of Stratfor
* Джордж ФРИДМЪН е основател и изпълнителен директор на „Стратфор”
