Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2012 Брой 48 (2012) ЕДИН ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ЮБИЛЕЙ

ЕДИН ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ЮБИЛЕЙ

Е-поща Печат PDF

Ако приемем неточното, непълно и в много случаи фалшиво разделяне на общественото политическо пространство на „ляво” и „дясно”, то днес сме се събрали да отбележим и юбилея на една знакова, ярка и автентична, наистина „лява”, значима обществена фигура – нашия другар, почетния председател на Съюза на българските антифашисти Велко Вълканов.

За мен е чест и удоволствие по този повод да представя последната книга на др. Вълканов „По стъпките на времето” (издание на ИК „Нов свят”) и в тази връзка да поговорим за човека и общественика Велко Вълканов.

 

Всъщност предлаганата книга в академичен смисъл е фолио, т. е. сборник статии на автора, публикувани на различни места и в различно време. Това ни помага да видим и да почувстваме Велко Вълканов в действие, разгънато във времето, в сихрон на протичащия политически процес.

Самоопределението на автора в „Предговора” на книгата, че принадлежи към „лявата част от политическия сектор” ми дава право да го нарека писател-публицист. Това е традиция от зората на създаването на марксизма, превърнала се по-късно в комунистическа, болшевишка традиция - партийните ръководители да бъдат писатели-публицисти, добре да владеят перото, като му придават голямо идеологическо значение. Писатели - публицисти наричаха себе си Ленин, Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин. Голям познавач на литературата и изкуството беше първият народен комисар на просветата на СССР А.В. Луначарски. В партията на българските социалдемократи – тесни социалисти, такива вдъхновени публицистни бяха Димитър Благоев, Гаврил Генов, Георги Кирков-Майстора, Христо Кабакчиев, Георги Димитров, Васил Коларов и редица други.

При социализма тази традиция постепенно изгасна след 1953 г. Партийни и държавни ръководители все повече духовно загрубяваха (Хрушчов), представяха се за писатели, като други им пишеха книгите (Брежнев), изоставиха литературния фронт и го подариха на опортюнисти, приспособленци и открити врагове на властта (Горбачов).

Не ми се говори за днешните „леви” партийни ръководители, защото ми е тежко на душата. За „десните” е по-хубаво да не отваряме дума. По този повод си спомням интересно изказване на съвременен руснак, либерал, ненавиждащ съветския строй и комунизма: „Разхождам се из библиотеката и виждам по рафтовете подредени томове съчинения от Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и нито една книга от Елцин, Путин, Медведев, Гайдар, Чубайс, Немцов и другите „демократични” опозиционери”. Стана ми мъчно”.

Не искам да превеждам тези думи към българската политическа реалност. Всички разбират за какво става дума.

Затова и наричам др. Вълканов публицист в истинския „ляв” смисъл на думата.

Не когато прочетете, а дори когато прегледате книгата на Велко Вълканов, лесно и бързо ще схванете характерните черти на неговата публицистика. На първо място той не крие своя мирогледен избор и не се отнася политкоректно към своите идеологически противници.

За политкоректността си струва да отделим няколко думи.

Духът на политкоректността може да се изрази с проста формула: истината е относителна. Задачата на политкоректността е да осигури толерантност, т. е. търпимост даже относно нещо, което очевидно не е истина - политкоректността и толерантността влизат в принципно противоречие с научното знание. И тъй като аз съм сигурен, че др. Вълканов в цялата своя публицистика се стреми към истината, той органично не може да бъде политкоректен. Спомням си мой приятел и в близкото минало крупен партиен ръководител в БСП как упорито наричаше в парламента своите политически противници „опоненти”, макар че енциклопедичното значение на думата „опонент” е точно „противник”. Спомням си какво казваше Маркс: „Харесвам нашата работа - да наричаме нещата с истинските им имена”. Спомням си и какво казва една от блестящите културологични фигури на 20 век Пако Рабан: „Политкоректността е добродетелта на овните, водени към скотобойна”.

Политкоректността гарантира висок статус в затворените клетки на мозаечното общество. Тя осигурява стабилност за сметка на игнориране на другото; мързел и нежелание да се разбере другия; избягва конфликтите, но възвеличава субекта. Тя е характеристика на паразитната среда.

На второ място, към характерните черти на публицистиката на др. Вълканов отнасям, че той не е окопен боец. Ние сме във война. Тази война има много измерения и се нарича с различни имена, но тя е реална война и взема реални жертви. Непрекъснатото внушаване, че бъдещето на държавата и на човечеството се кове в парламента, изразява дълбока реакционност и мирогледна несъстоятелност. Не може бъдещето да се кове в говорилня, което е точният превод на думата „парламент” от френски език. Видният европоид и философ-защитник на „окопните битки” Евгений Дайнов сътвори следната безсмислица: „Човешките дела не могат да бъдат построени на основата на „научни истини”, а на съгласие след дебат – постигането на консенсус, след като са обсъдени от всички страни по даден проблем вероятните опции, възможности и алтернативи” (Сб. „Отбрана и въоръжени сили на Република България. ВИ. София, 2000. Стр 205). Както знаем, точно така се „практикува” в Българския парламент.

Яркият и безпощаден стил, откритото влизане в дебатно сражение с поемането на всички лични рискове, непреклонното, понякога яростно отстояване на собствените си позиции отличава боеца-публицист Велко Вълканов. Мисля, че това качество е полезно, когато се влиза в бой с арогантен, вулгарен, невеж и надменен противник. За илюстрация ще ви дам пример с един цитат: „Комунистите имат нещо, което не може да се нарече иначе освен свинска психика. Те са в постоянен шизофреничен разлом между материалното и идеалното. В смисъл, че ядат всичко, което могат да докопат. Но след оргията на изяждането те винаги се отдават на идеалистични духовни изживявания в един отвратителен маниловски стил (болестта на комунистическия елит: хълцане и оригване по хегеловски неспирно). Гнусни типове. Селкори.” (Ани Илков, във в.”24 часа” ).

Мога да изброя десетки и стотици подобни примери на невежество, необразованост, хулиганство, арогантност, лъжи, провинциално дебелашко самодоволство, въображаема компетентност, патологична „гениалност” и вербална полюция, които превърнаха нещастната българска демокрация в дегенерокрация – власт на дегенератите.

Как се говори или дебатира с такива хора? Може би трябва да послушаме известния руски полковник Квачков: „А после питат защо ги бият по мутрите”.

На трето място, отнасям актуалността на публицистиката на др. Вълканов. Казвам това, защото тази актуалност липсва на мнозина „леви” интелектуалци, които предпочитат да третират неутрални проблеми, мнението по които няма да засегне никой, или които като тематика интересуват и ангажират незначително малцинство. Това е наистина удобна позиция – хем се изявяваш, хем се правиш на много умен, хем си настрана от дневния ред на обществото и държавата. Познавам лично такива ерудирани личности и не им симпатизирам. Навлизането в „дълбоки води” е опасно, но и на плитко можеш да се удавиш, например в банята.

Мога да изброя и други характеристики на публицистиката на др. Вълканов, но нека не отнемам на читателите удоволствието сами да ги открият и категоризират в неговото творчество.

С така изброените характеристики Велко Вълканов е труден автор. Казвам „труден” не за разбиране, а за печатане. Печална обществена тайна е, че има автори, чийто достъп до определени медии е забранен, и други, за които достъпът е ограничен, съгласно редакционната политика. Впрочем, това важи с пълна сила и за печатни, и за електронни медии. С др. Вълканов сме споделяли не един път този проблем и сме го изпитвали на собствения си гръб. Много често тук се проявява един друг парадокс - цензуриране се прави от уж „леви” медии. По тези въпроси може много да се говори, защото достъпът до общественото пространство чрез медиите е от жизнен интерес за всеки публицист. Единствено чрез интернет и чрез самиздат не става. Мога да изкажа и по-крамолна мисъл – такива като др. Вълканов много не ги тачат, защото той е в редицата на тези, които настойчиво и последователно се борят срещу очевидната интелектуална инвалидност в „лявото” политическо пространство.

Иска ми се да вярвам, че здравомислещите сили на нашето общество, в това число и БСП, не трябва повече да седят в окопите, защото така, уви, война не се печели. Нужно е не само да се говори, а адекватната интелектуална поддръжка да се превръща в материална сила. Защото не е достатъчно само да се обяснява светът. Историческата задача е той да бъде променен. Може да се започне с организирането на икономически клубове, обществени творчески работилници, където всеки интелектуалец да има възможността да се изказва и да встъпва в конструктивен, съзидателен диалог и разбира се, да бъде чут от обществото, и да се завърши с откриване на малки, но собствени средства за масова информация, базирани на общ консорциум от всички „леви” медии - печатни и електронни. Надявам се пробиването на информационната блокада, по какъвто и да било начин, да бъде приоритетна задача на бъдещ Обединен съюз на левите сили в България.

Може и да има възражения по застъпвани от др. Вълканов тези, но тук сме се събрали не да дискутираме, а да отдадем дължимото уважение към наш другар, чиито изяви ни топлят и сгряват тъжните ни дни.

Това е причината да поздравя др. Велко Вълканов с издаването на новата му книга и да й пожелая успешна читателска съдба. Надявам се, с разпространението й да се заеме активно Съюзът на антифашистите.

На добър час на книгата ти, др. Вълканов!