През месец септември 2012 г., в един слънчев ден, в тихата утрин, една внезапна сила сякаш връхлетя в мен и подчини съзнанието ми. И тръгнах. Краката ми, подвластни на тази енергия, ме водеха към моя роден пролетарски и борчески работнически квартал “Кючук Париж”, с революционното име по време на социализма квартал “Въстанически”.
Неусетно стигнах мястото, където някога беше завод “Антон Иванов”. Машиностроителен завод, с голям леярен цех. Той беше първото в Пловдив по-голямо предприятие, в което през 1947 г. влязоха няколко малки частни работилнички със стари схлупени сгради.
По време на социализма прерасна в голям завод и реши редица социални проблеми, свързани с безработицата, тежко и срамно наследство на монархо-фашистка капиталистическа България. Сега пак, чрез реставрация на див и примитивен капитализъм, новата приватизаторска и алчна реститутска буржоазия дойде на власт.
И сега аз видях завода в руини, с разрушени сгради, потънал в отпадъци и буренясал. Същата картина, каквато се среща във всеки град на уви, умираща България. От мрачната и тъжна гледка сърцето ми се сви... Тръгнах натам, където някога беше леярният цех. Провирах се през купища натрошени тухли, пръст и подивели храсталаци. А някога тук кипеше живот. С благороден труд се съревноваваха работническите колективи и младежките бригади в леярния и в механичните цехове.
Аз прекрачих портала на този завод, когато нямах още навършени 16 години. Започнах като чирак в моделното отделение на леярния цех. Учех занаят и за моделчик, и за стругар. Отидох войник и след казармата пак се върнах на работното си място. Достигнах в двата занаята до пети разряд. И с гордост мога да кажа, че тук получих своята класова работническа закалка. След това продължих в комбината за производство на мотокари “Рекорд” – достигнах най-високия разряд като заточик шлайфист и шлосер. Работих и учех. Учех и работех. Заедно със своите другари създавахме блага за целия трудов народ. Бе великото време на съзидание.
А сега стоя втренчен в руините, в купищата изгнили дъски, изпочупени керемиди и тухли, пластмасови и стъклени боклуци. И със скръб разбрах, че тук е погребано жестоко и безвъзвратно не само моето юношество, не само моята лъчезарна младост, не само моите чувства и трепетите на първата ми любов. Тук сякаш бе погребано бъдещето на България...
Разрових с пръчка в старата леярска пръст. Открих вкаменени парчета лава от леярните вагрянки, докато леярите са изливали с ръчните си кофи-черпаци отливки в касите с пръст.
Заприлича ми на някакъв причудлив звяр. Помислих си, че това може би е звярът на разрухата. Мисля, че така ще го разпознаят всички, които обичат България и се борят за нея.
Атанас Ст. ВАСИЛЕВ, Пловдив
