Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 4 (2013) КОЙ Е НА МУШКАТА? ДОГАН ИЛИ БЪЛГАРИЯ?

КОЙ Е НА МУШКАТА? ДОГАН ИЛИ БЪЛГАРИЯ?

Е-поща Печат PDF

Знаят ли нашите опоненти колко е лесно да бъдем това, за което ни смятат - етническа партия? – попита на 23 януари т.г., само няколко дни след инцидента в НДК по време на конференцията на ДПС, новият председател на партията Лютви Местан. “...време е това да намери своя категоричен отговор. Няма нищо по-лесно от това да бъдем етническа партия. Няма нищо по-лесно от това да бъдеш председател на етническа партия – там нещата са ясни. Аз, ние, нашата общност, заемаме радикална позиция спрямо собствената си идентичност и на тази база се разграничаваме. Ние избрахме по-трудния път, път за развитието на ДПС като либерална партия”. (в предаването „Свободна зона” с Георги Коритаров)

Въпросите, които г-н Местан задава се сериозни, но както се вижда, въпреки формалната логика на разсъжденията, или по-скоро риторичните въпроси, които задава, накланят везните в съвсем друга плоскост, защото определенията „етническа партия” и „либерална партия” не биха могли да имат кой знае колко общо освен думата „партия”.

Освен това, понеже езикът винаги е издайник, се разбира, че г-н Местан няма намерение, не иска, не може, не му е позволено, не е дошло времето или каквото още може да се прибави, да дискутира статута на Движението за права и свободи. Може би ще трябва да очакваме и нова посока на развитие на концепциите на тази партия, може би ще станем свидетели на втвърдяване и императивност на посланията, може би това, което виждаме, не е онова, което... виждаме.

Както и да се развие това парещо кълбо от проблеми, въпросите без отговор са много повече от тези, на които може достатъчно ясно да се отговори. И г-н Местан ще има тежката задача да помисли върху отговора на въпроса, който сам задава и който съдържа една виртуална реалност и перспектива за партията му, а въпросът е „колко е лесно ДПС да е това, за което го смятат неговите опоненти”.

Разбира се, в контекста на предстоящия референдум, а и на наближаващите парламентарни избори, българските граждани и гласоподаватели ще бъдат ангажирани с всякакви шарении от сериозната политика и политическата чалга. Но едно нещо не се променя – битката за депутатски места ще е не по-малко стресираща от случилото се на трибуната в НДК по време на националната конференция на партия ДПС.

В тази връзка е и анализът на посланик Христо Тепавичаров, който разглежда „атентатът срещу Доган”, и тъй като неговият текст по време предхожда думите на г-н Лютви Местан, настоящата редакционна бележка бе наложителна.

Естествено, темата е отворена, тепърва ще изникват подробности и аспекти около случилото се, които имат общо и с други нива на обществения и политически живот. Но... всяко нещо с времето си.

Зора

 

19 януари 2013 година в НДК се провежда Осмата национална конференция на ДПС. Обстановката е тържествена, снимка за спомен... и рядко появяващият се на обществени места Ахмед Доган излиза на трибуната с анализ на политическата обстановка в страната, лебедовата песен на Ахмед Доган в качеството му на формален лидер на ДПС (понятие, натоварено с подтекст, заимстван от титлите председател, президент, вожд, цар, султан, бащица, всяко, от които не е достатъчно изразително, за да подчертае значимостта на функцията лидер). С тази реч, според сутрешните (от 19 януари, б.р.) вестници, той се готвел да си подаде оставката. На трибуната стоеше един спокоен, самодоволен, властен, дребен на ръст човек, очакващ може би чаша вода, когато млад мъж с кожено яке се насочи тичешком към трибуната и доближи до слепоочието на Доган дулото на пистолет, а лидерът на ДПС се свлече на земята зад трибуната... Бдящите за реда се втурнаха към нападателя, обезоръжиха го и той бе повален на земята. Всичко приключи за секунди, а кадрите от десетките камери в продължение на години ще обикалят света и ще илюстрират политическите нрави и морална ценностна система в една балканска държава (по времето, когато на власт са Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ).

Нападателят набързо е повален на земята, върху него е легнал човек, опитващ се да обездвижи ръцете му, в следващата секунда започва линч, предаван на живо от телевизията – жестоки показни ритници и удари по тялото и главата, ритници с безупречно лъснати черни чепици, целещи се навсякъде, където може да бъде причинена не само болка, а вероятно и да се изтръгне животът от съпротивляващото се тяло на добре сложения младеж.

Хората извън залата, пред телевизорите, не чуха нищо. Те наблюдаваха. В този момент, нещото, което всички виждаха и знаеха, бе кой е Доган, кои са делегатите в залата (висши ДПС активисти), но никой не можеше да знае кой е нападателят, защо този пистолет засече, защо охранителите не предотвратиха акцията на нападателя, защо и след като го обезоръжиха продължи варварската саморазправа на костюмираните „политически” активисти.

В първия момент делегатите на конференцията и тв-зрителите можеха да предполагат само, че са свидетели на безуспешен опит за атентат срещу лидера на третата по влияние в обществото партия, че лицето, опитало се да убие, или нарани, Ахмед Доган, е враг на Движението за права и свободи, тоест, враг на етнически различните, че подобно политическо убийство е в състояние да предизвика реално етническо напрежение в страната между българските граждани мюсюлмани, с корени в България от столетия, наричащи себе си български турци, и присламчилите се към тях правоверни, а и останалата част от българското общество – сиреч християните, атеистите, друговерците...

Какво разбра обществото до края на деня 19 януари 2013 г.? Че лицето, опитало се да стреля срещу Ахмед Доган, се казва не Иван Иванов, а Октай Енимехмедов (роден и живеещ в Бургас, интелигентен, успешен студент в Университета по архитектура, строителство и геодезия, следящ политическите събития, но неангажиран с политика). Няколко часа по-късно новият лидер на партията ДПС Лютви Местан потвърди от същата трибуна първоначалния прочит на събитията - „Станахме свидетели на най-уродливата изява на политиката на омразата, на анти-ДПС агресията, на сатанизирането на Движението за права и свободи и на нашия лидер. Омраза, сатанизиране, които прескочиха всякакви граници”. Така, доста прибързано и твърде спонтанно бе внушено на цяла България, че опитът за политическо убийство на лидера на ДПС е насочен срещу етноса, че това е заговор на враговете на ДПС срещу – както би могло да се тълкува - по-добрата част на българското общество, т.е., етно-различните. И продължението: „истинският поръчител на това покушение е именно езикът на омразата, на конфронтацията, на анти-ДПС агресията в българското общество”.

Последва призив към европейските, американски и световни лидери да се разграничат от станалото и да вземат решения за гарантиране на правата на етно-различието в България! На обикновен, а не само на политически език, това се нарича призив към други държави, в това число и съседни, за намеса във вътрешните работи на суверенна България.

Какво още разбраха българските граждани в часовете, последвали „атентата”? Че атентаторът е въоръжен с газов пистолет, който свободно се продава в магазините, и че това не било оръжие, което може да убива. Обективно, случилото се е дотолкова опит за убийство, доколкото газовият пистолет можеше да бъде истински, и субективно, това не е и опит за убийство, защото липсва умисъл, и защото се използва негодно оръжие.

Ако целта на тази показна акция (с най-сериозни последици за самия нападател, който добре разбира, че може да му коства живота), не е убийство, то излиза, че истинската цел в крайна сметка е без значение за реалния политически живот на ДПС и следва да остане в аналите на партийния фолклор.

Реалният резултат според мен е, че Доган укрепи властта си в партията, и хубавото е, че не получи сърдечен удар...

Какво ще установи съдът, също е без значение, поне формално, разбира се, защото едва ли би могло да се очаква Октай Енимехмедов да сподели повече от това, което знае, а то е, че няма ясен поръчител. Що се отнася до вдъхновителите, те рядко са на сцената и никога не поемат отговорност.

Тревожна за българското общество е констатацията, че държавата проспа задължението си да охранява публични прояви от евентуални терористи, застрашаващи живота на един или на десетки участници. Още по-тревожна би била следващата стъпка - към насърчаване на хаоса и безнаказаността и нарушаване на законовия ред в страната. Защото какво би станало, ако станем свидетели на абдикация на правоохранителните и съдебни власти от задължението им да преследват, съдят и изолират варварите, опитали се да убият повален човек с юмруци и ритници пред очите на целия свят?! Българите със сигурност нямат нужда от такава държава, нито от хората, които управляват контролирания повече от две десетилетия политически и правов хаос. А истината е, че като цяло ни управляват самозванци, без капка политическа култура, национално самочувствие и достойнство.

Време е за безусловна смяна на цялата политическа върхушка, оцеляваща вече 23 години, последните от които - благодарение на европейски подаяния, и от ограбване на обедняващия българския народ и създадения в продължение на столетия български национален капитал.

Драги сънародници, имам един въпрос към всички, които са запазили самочувствието си на българи, които са готови да отстояват българската си идентичност в България, а не в САЩ, Англия, Германия или Турция: кого смятате, че биеха на сцената в НДК разярените активисти на ДПС? Кой беше врагът, когото се опитваха да убият по начин, познат единствено на варварските цивилизации от минали епохи и от времето на куклуксклановата демокрация от близкото минало на 50те - 60-те години на 20 век? В краката на тези съвременни башибозуци агонизираше не „анти-ДПС агресията”, не „врагът с партиен билет”, дори не „политическият противник”. Врагът, в онзи момент, когато нападателят беше все още безименен, бяхте вие, драги сънародници, българинът в българското общество, по думите на г-н Местан, враг, за който не може и не трябва да има милост.

Осмата национална конференция на ДПС приключи без изненади, но с много въпроси. Най-важният е кой има полза и в чий интерес бе извършено ритуалното сдаване на поста председател на ДПС? Ако целта на тази политическа рокада е опит за връщане на ДПС в управлението на страната чрез издигане на лице, на което не биха могли да бъдат приписани пряко действията, довели до политическа изолация на ДПС на българската политическа сцена, то трябва да се имат предвид най-малко две неща. Първо, подобен ход не е по силите и не би могъл да се предприеме и проведе от среди в ДПС. Второ, коя външна сила би могла да анализира трезво политическата действителност и да търси лостове за влияние във властта в България? Въпросът - може ли Анкара да стои едновременно зад „твърдото” решение на Доган да се оттегли от лидерството на ДПС, и зад негодния опит за „убийството” му, предстои да получи своя отговор. В качеството си на почетен пожизнен председател Доган не само не загуби, но увеличи властта си дотолкова, доколкото Тодор Живков я имаше преди ноемврийския пленум на БКП през 1989 година. Шанс за Доган е, че в ДПС, засега, не се забелязват такива „колоси” на мисълта и делото, каквито бяха Андрей Луканов, Петър Младенов, Александър Лилов и „примкнувшихся” из средите на БКП. Мотив за канонизирането на Доган в светец и мъченик на етническата кауза е трудно да се открие в дейността на която и да е българска политическа партия, чиито ръководства не блестят с особена далновидност, но все още съхраняват инстинкт за политическо оцеляване.

На пръв поглед е трудно да се открие политически мотив и заинтересована сила, която да стои зад акцията срещу Ахмед Доган. Никой не може да очаква и дивиденти от предопределения неуспех, поне не и в средите на българското общество.

Нека си припомним, че преди три десетилетия Али Мехмед Агджа стреля срещу папата, опитът беше успешен, но папата оцеля. И до днес остава неясен механизмът, който задвижи ръката му. Може би интересите зад атентата да са прозрачни, но Агджа не ги разбра и не узна кой плати масрафа. Обективно обаче масрафът плати държавата България, която бе сатанизирана и опозорена пред света.

Дали Октай Енимехмедов е съзнавал какво прави, дали си дава сметка кой му напъха в главата идеята да се появи на сцената с пистолет играчка, рискувайки живота си, предстои да разберем. Едно обаче е безспорно, саморазправата с Октай показа в какво може да се превърне ДПС за един миг.

Камъкът е хвърлен и ако нацията иска да оцелее, трябва да изолира тумора, или да загине. Няма трети път!

 

22 януари 2013 г.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар