• Поезията на Димитър Методиев - оръжие на социалната справедливост
На 28 януари, в кафенето на ул. “Позитано” 20 се състоя вечер, посветена на поета Димитър Методиев. Поводът бе сборникът стихотворения, издаден от “Българска книжица” с редакторство, подбор и тематична подредба на Наташа Манолова.
Вечерта събра много гости и приятели на поезията на Димитър Методиев. Условни домакини бяха Сергей и Мая Методиеви, синът и дъщерята на поета. Слово за творчеството му произнесе Елена Алекова, която беше и водещ на събитието. Стихове от Димитър Методиев прочете синът му Сергей, а проф. Велко Вълканов говори за поета и човека Димитър Методиев, за прецизния подход на съставителката на сборника Наташа Манолова, за идеала и дълга той да бъде защитен. Мария Петкова очерта пътя на Димитър Методиев като преводач в украинската, в руската и в беларуската поезия. Мост между днешния ден и отминали срещи и събития направи в разказа си Минчо Минчев, главен редактор на в. “Нова Зора”.
Зора
От висотата на своите години виждам вече по-ясно някои истини, които преди съм долавял само с периферното си зрение. Виждам тъй простата, но и тъй велика истина, че няма на този свят нищо по-съществено от добротата. Казвам това, без да искам да внуша някому, че аз самият съм добър човек. Добър съм, но все пак не достатъчно добър. За да бъдеш добър в този лош свят, е необходимо усилие, което не всякога и не всекиму се удава.
Не знам защо, но поисках именно това да са първите думи, с които да споделя впечатленията си от поетическото творчество на Димитър Методиев, представено ни от Наташа Манолова. Причината е вероятно в обстоятелството, че запознавайки се с поезията на Д. Методиев, у мен се наложи преди всичко усещането за един наистина добър човек. Не съм в състояние да отделя поета от човека и винаги преди поета поставям човека. Убеден съм, че не може да бъде добър поет недобрият човек. Технически поезията му може да е безукорна, но тя няма да стигне до мен. Поезията е най-фината форма на общуването на човека с човека. Но какво общуване може да има, ако човекът отсреща не е добър човек?!
В поетическото творчество на Д. Методиев можем да открием две основни направления. Първото е онова, което започва с Ботев, минава през Смирненски, за да завърши с Вапцаров. Именно в него Д. Методиев проявява преди всичко своята природа на човек, милеещ за човека. Методиев няма обаче умозрително отношение към човешката съдба. Той е воин на социалната справедливост. Нека припомня, че още твърде млад той става партизанин, а освен това и доброволец във войната срещу нацистка Германия. Но и в настъпилите мирни години Д. Методиев продължава да носи партизанския дух на свята непримиримост към социално грозното. Той пише „Ода за непримиримостта”, в която благославя сам себе си заради запазената вярност към борбата за човечност в човешките отношения. Той се кълне:
„с пушка ли, с перо ли,
ще се сражавам аз –
до сетен ден
ще проверявам с твоите пароли
и себе си, и всичко покрай мен!”
В друго свое стихотворение, „Защото аз съм куриер на мъртвите”, Методиев отново заявява непреклонната си воля да остане верен на своите мъртви другари:
„Защото аз съм куриер на мъртвите,
спасен от тях и пратен по света
И няма начин да ме промените!”
„Ecce homo” e казал някога Пилат Понтийски, сочейки Христос на побеснялата тълпа. “Ecce homo” ще кажа аз, сочейки Димитър Методиев като един от най-добрите представители на човешкия род.
Днес, в това време на предателства, на измяна, на вероотстъпничество, поезията на Димитър Методиев е нравствена опора на всички, които искат да останат верни на дадената някога клетва. Ще си позволя нескромността да кажа, че в тия думи „И няма начин да ме промените”, виждам собствената си воля. Подобно на Методиев, твърдо заявявам, че няма начин да ме променят ония, за които измяната е начин на оцеляване, че дори и на благоденствие. При всички обстоятелства ще остана до светлия образ на Димитър Методиев. Дълбоко вярвам, че до него няма да съм сам.
Второто направление в поезията на Д. Методиев е представено от стихотворенията, които имат подчертано лиричен характер. В тях Методиев търси не толкова доброто, колкото красивото, макар че е невъзможно да противопоставим доброто на красивото. (Доброто е толкова красиво, колкото и красивото, че дори повече.) Но в тях виждаме преди всичко жадуващия по красивото в природата и в човека Димитър Методиев. Много са стихотворенията, посветени на природната и душевната красота.Ще предложа на вниманието ви стихотворението „Като във стар романс...”:
„Пиян от есента, дъждът залита,
с тъгуващия вятър подръка.
И зъзнат голи на дъжда върбите.
И мътна иде старата река.
И време е по тихата алея,
изпратен от самотния кълвач,
да тръгна аз и бавно да се слея,
като във стар романс, с добрия здрач...”
Вълнуващи са стиховете, посветени на жената, която обича, на неговата собствена жена:
„Обичам да седя така –
със теб.
Какво, че твоята ръка
в мойта не лежи?
Чети.
И аз ще си чета…
Щастлив съм, че те има на света,
че тук, до мене, дишаш ти.
Чети...”
Ако бях професионален литератор, вероятно щях да се поддам на изкушението да подложа на анализ лириката на Д. Методиев. Но не съм. Аз съм само потребител на красивото и за мен същественото е, че него просто го има. И си мисля, че красивото изобщо не подлежи на тълкуване. То се изживява, без да се поставят въпроси какво е и защо е.
Приживе Димитър Методиев не получи признанието, което заслужаваше. Някои си позволяваха пренебрежително да го наричат „партиен поет”. Но те не съзнаваха, че всъщност му правеха комплимент. Защото какви, ако не именно „партийни поети”, бяха ония, чиито велики имена споменах по-горе – Ботев, Смирненски, Вапцаров?!
Искам да приключа, като изкажа благодарност на Наташа Манолова, че е имала грижата да ни предложи най-доброто от поезията на Димитър Методиев. И в това няма нищо изненадващо. Добрият човек неизменно търси другия добър човек, дори когато той вече не е между живите.
