В края на 2012 г. от Русия дойде тъжна вест – след продължително боледуване почина световноизвестният писател Василий Иванович Белов. Той не дойде, а нахлу в съветската литература с първата си повест „Такива ми ти работи” (“Привычное дело”), публикувана през 1966 г. в регионалното списание „Север”, издавано в Петрозаводск. Повестта предизвика гневна атака от страна на московските критици, дискусията им роди формулировката „литературен манифест” на т. нар. направление на писателите, създаващи „селска проза”. Упрекнаха Белов в идеализация на патриархалния, умиращия селски бит. Героят на повестта Иван Африканович не бил „образец за подражание”, писателят не бил съвременен, щом гледа и описва миналото...
Двадесет години по-късно Василий Белов издаде романа „Все впереди” - за подивяването, пораждано от сляпото преклонение пред научно-техническия прогрес и идеализацията на бъдещото за сметка на настоящето. Талантливият учен от романа Дмитрий Андреевич осъзнава безплодността на рационалния ум в сравнение с възможностите на сърцето и прави остър завой в живота си в търсене на висша духовна цел. Но проблема за слепия разум и зрящото сърце писателят постави още с героя си Иван Африканович.
Читателите са свидетели как от четиридесет години насам Белов създаваше своеобразен епос за народната трагедия през 20-те години в Съветския съюз. След „Предвестни дни” (“Кануны”) – хроника на този период, част първа, той издаде продължението й „Год великого перелома”, част втора (1987( - за събитията от пролетта на 1930 година. А през 1994 г. списание „Наш современник” публикува третата и четвъртата част на романа, в който действието продължава все още в 1930 година – от разговорите в селската къща до споровете в кабинетите на Сталин, Калинин, Каганович... Във финала на четвъртата част Белов пише: „Според Сталин годината на великия прелом започва в двадесет и осма. Фактически преломът не завърши нито в двадесет и девета, нито в тридесет и първа...” Неуморимият писател продължи епопеята – поредната част на това крупно платно „Час шестый”, Белов публикува отново в списание „Наш современник” (кн. 9 и 10 от 1997 и кн. 2 и 3 от 1998 г.); „Медовый месяц” – в „Дружба народов” (2002); спомените му „Невозвратные годы” – в „Наш современник”...
Четящите българи познават сравнително добре творчеството на Василий Белов. Той гостува в България няколко пъти и остана с незабравими спомени от срещите си с многобройните читатели. Пет са книгите му, издадени у нас до 1989 година: „Разкази на дърводелеца” (1970), „Дамата с хермелина” (1974), Двутомник с разкази и повести (1978) и „Предвестни дни” (1981).
Няма спор, че прозата му е отражение на мислите и чувствата на руския човек, че тя блести ярко със своеобразния местен колорит на Руския север. А мислите и чувствата на героите на Белов са общочовешки мисли и чувства. Дълбокото му и мащабно творчество има непреходно значение. Съществен е приносът му и за обогатяването на руския литературен език с изразителни думи от народната реч. Удивителни са и книгите му „Лад” (1982) и „Повседневная жизнь русского Севера” (2000) – очерци за северната народна естетика и бит.
С разностранния си и могъщ талант Василий Белов се изявяваше с еднаква сила и като хуморист и сатирик, и като детски писател и драматург. Неговите „Вологодски измишльотини” са шедьовър на устното народно творчество, а приказките и разказите му за животни отдавна са влезли в читанките. Години наред по сцените на театрите в Русия бяха поставяни неговите пиеси.
За обществената, политическата и публицистичната дейност на Василий Белов ние, българите, знаем най-малко. А той бе народен депутат през първите години на промените в Съветския съюз, а след разпада му – страстен патриот и публицист. За всичко случило се в Русия писателят разказваше не без вълнение и болка в книжките и брошурите си „Раздумья на родине”, „Внемли себе”, „Ремесло отчуждения”, „Догорающий феникс”, „Записки на ходу” и др. Творчеството му, както всяко творчество с висок карат, очаква нов живот, и нов издател, тъкмо защото спиралата на времето и на развитието, на високото изкуство го изискват.
