Като размишлявах за днешния български политически живот, стигнах до извода, че мнозинството мои сънародници нямат особено добро мнение за политиците ни. От друга страна, доста хора са готови да се набъркат в тази сфера, защото тя им позволява бързо да напреднат в кариерата си, да се замогнат, да придобият влияние.
Разговарях със съседа си Петър, безработен, бивш инженер в завод, от който сега съществуват само руини. Опитах се да открия причините, поради които той не иска да бъде политик. А три десни партии в предизборни времена упорито му предлагаха избираеми места в листите си. Изтъкна ми най-малко десет причини. Числото няма нищо общо с десетте божи заповеди, въпреки че в дълбоката си същност носи нещичко от библейските съображения...
Струва ми се, започна Петър, че имам в живота си определени принципи. Не обичам да се нагаждам. Не сменям цветовете на възгледите си като хамелеон. Иначе политическият ни живот е пълен с подобни примери: десни стават леви, леви се преобразяват в дясно мислещи, върли националисти - атакисти се превръщат в независими херувими. Някои от тези, които умело се превъплъщават, достигат и до министерски постове. Ето, външният ни министър Николай Младенов от върл седесар днес е страстен поддръжник на Бойко Борисов. С каква радост само разпространи новината, че Обама, ако имал възможност, щял да гласува за шефа му на българските избори.
Обичам да говоря това, което мисля, добави той. Демогогията ме отблъсква, избива ме алергия от нея. А демагогията е задължително „качество“ за днешните ни десни политици. Особено се развихря тя в предизборно време. Що обещания се хвърлят тогава, за които впоследствие се забравя. Политиците ни, както казва народът, ни лук яли, ни лук мирисали след изборите, въпреки че цялата следизборна атмосфера е вмирисана на лук. Да си припомним обещанията на гербаджиите: щели да ликвидират престъпността и корупцията, щели да повишат жизненото равнище на хората, да оправят здравеопазването и т. н. Какво е изпълнено? С ръка на сърцето ще кажа: нищо, ама от сърце.
Изразявам личното си мнение, а не на партия. Въобще „партия“ за мен е абстрактно понятие, от нейно име говорят хора, които или нямат собствено мнение, или се страхуват публично да го изразят. Жалки ми се струват онези политици, които пък са още по-крайни – те не смеят да изрекат и една дума, без да е съгласувана с „вожда им“. Може ли в днешния правителствен кабинет или в парламентарната група на ГЕРБ някой да каже нещо, което не е съгласувано с всезнаещия Бойко?
Не съм всестранно развита личност, продължи Петър. Разбирам от определени дейности, свързани основно с моята професионална област. Имам мнение за модерните технологии в промишлеността, за организацията на труда в голямото предприятие, за квалификацията на младите кадри. А днешният политик е „широко скроена личност“. Той е специалист по законотворчество, по магистрално строителство, по атомна енергетика, по здравеопазване - чак до футбола и всички видове спорт. А „универсалисти“ като Доган дават акъл и за хидростроене.
Харесвам конкретното говорене, което не изключва образното изразяване. За съжаление в публичното пространство се настани общото приказване с нищо незначещи общи и банални фрази. Слушаш речовити мъже и жени, да речем от парламента, пък и наши представители в европейския, а в края на краищата не разбираш какво са ти казали. Преди време слушах по телевизията нашата еврокомисарка Кристалина Георгиева. Какво впечатление остави у зрителите като мен? Майсторско словесно усукване, игра на общи фрази, които накрая се спукват като балон - остава ти въздух, лишен от налягане.
Стремя се да държа на думата си. При това си давам сметка какво съм казал предварително. Дългогодишната ми работа с хората в завода ме е научила на това. Политическите ни мъже и жени, особено сред властимащите, сутринта казват нещо, от което на обяд се отмятат, а вечерта направо го отричат. Още Ленин беше казал за крачките напред и назад, но него го отрекохме, а някои негови принципи на практика още се изповядват, щом са в угода на нечии властови амбиции. Да вземем думите на Дянков за повишаването на пенсиите. Ами че на какви ли не метаморфози не се наслушахме – и за датите и за процентите? В казармата имахме един лаф: всяка заповед е предпоследна. Така бе с цената на тока от последните седмици на изминалата година. Господин Семерджиев, който наскоро слезе от сцената, бе безспорен шампион в отмятането. Токът ще се вдига догодина, после – няма да се вдига. Накрая – щял да поевтинее с два прочента. Хайде, върви, че вярвай! Пълно объркване. А пословичен в неизпълнението на казаната дума стана царят. Пословичните му осемстотин дни останаха в съзнанието на българите като голямата лъжа. Като майстор на политическите салтоморталета пък се доказа Янето.
Нямам „роднински“ връзки с подземния свят, с който генетично се оказаха свързани някои наши политици, обявяващи се за десни. Те или произлизат от него, или докато са на власт, са му оказвали тайна и явна подкрепа. Преди да сложат скъпите вратовръзки на министри или депутати, са носили шушлекови и кожени якета и са държали в ръцете бухалки.
Беден съм. Една характеристика, заради която не мога да си платя мястото в нито една предизборна листа. Канили са ме най-вече партиите в дясно, но при условие, че сам субсидирам кампанията си. Като им кажа, че нямам средства, отписват ме. Мотивите: бедният щял да граби с две ръце, за да забогатее. Богатият вече бил сит, щял да е честен безсребреник, отдаден изцяло на народното добруване. Изричащите тази „мъдрост“ дори не се изчервяват, дотолкова успяха да я наложат в публичното пространство. Въпреки че родният фолклор, събрал опита и мъдростта на вековете, твърди точно обратното.
Говоря сравнително на правилен книжовен български език, въпреки че съм с инженерно образование. Не спекулирам в речта си с чуждици като консенсус, приоритет, презентация, вот, електорат... Не мекам, когато произнасям глаголи от рода на „ходиме“, „вършиме“, „трудиме“... Така говорят мнозинството от политиците ни. Някои са мои земляци, от централна България, и са израснали точно в областите, където се говори езикът, дал основата на книжовния ни език. Но вероятно в желанието си да бъдат „по-интелигентни“, или да се доближат до столичните си колеги, и те започват да „мекат“.
Обидно ми е да кръшкам от преките си задължения, завърши Петър. Например да ходя на рекламни представяния на нови технологични продукти (да речем най-нови модели мобилни телефони), където ги подаряват безплатно на „по-видните“ присъстващи. Всички се сещаме на първо място за едно име, прочуло се със слабостта си към авантата - гербаджийския Лъчо.
Надявам се, убедихте се защо съседът ми Петър не иска да става политик. Ще се радвам, ако сте му повярвали. Но още повече, ако не малко от вас изповядват неговите съображения.
