Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 11 (2013) НАГОРЕ ПО СТЪЛБАТА, КОЯТО ВОДИ НАДОЛУ

НАГОРЕ ПО СТЪЛБАТА, КОЯТО ВОДИ НАДОЛУ

Е-поща Печат PDF

 

Президентът на Р България Росен Плевнелиев и министър-председателят на служебното правителство Марин Райков, София, 12 март 2013 г.

Дните 12, 13 и 14 март бяха изпълнени с твърде интересни преживявания и прояви. Още сутринта, в прегледа на печата, чух за скандално интервю на г-ца Татяна Дончева във в. „Труд” и побързах да си купя вестника. Прочетох го обаче чак след два дни. Друг път може би ще се върна към него, но отсега мога да кажа - ако бях на мястото на Станишев, бих й потърсил сметка за това, че работи за провал на БСП на изборите.

От словото на министър-председателя на служебното правителство Марин Райков в президентството, в 16 часа, запомних няколко изречения: че правителството няма да допусне икономическа авантюра и че България няма да се отклони от пътя, по който тръгна преди четвърт век, излизайки от геополитическата орбита, в която беше преди демократичните промени. Признавам си, особено чувство ме обзе, когато служебният министър-председател завърши речта си с позоваване на т. нар. енергийни проекти и на суверенното право на България да решава кои от тях отговарят на интересите на българите и кои – не, подчертавайки при това, че нашите европейски партньори и съюзници щели да бъдат рамо до рамо с нас в този момент.

Познавам Марин Райков още от бурните събития през ноември-декември 1989 г. На 8 декември 1989 г. беше създаден СДС. Ние с Марин, смея да кажа, бяхме в друг отбор: на 9 декември в зала „Македония” учредихме Български национален демократичен съюз (БНДС). За председател бе избран проф. Николай Генчев, за негов помощник, заместник и прочие – моя скромност. Само 20 дни по-късно, на 29 декември, на заседанието в резиденция „Бояна” др. Александър Лилов изнесе своя известен доклад, оценката за който и до днес не е еднозначна. Жива и незабравима е обаче една картина от този ден: пред сградата на БАН на площад „Народно събрание” група небръснати мъже подхвърляха на ръце проф. Иван Ангелов, обявил в качеството си на говорител на правителството, или дявол знае на какво, че “ЦК на БКП връща имената на българските турци и че БКП се отрича от възродителния процес”. Последваха януарските събития. Въстанаха Кърджали, Шумен, Разград, роди се и Общонародният комитет за защита на националните интереси, където Марин Райков беше референт и пишеше обръщенията към гражданството и към властта. Междувременно преформатирахме БНДС в Българска национално-демократическа партия (БНДП) с главен партиен организатор историкът Борян Ангелов, доскоро хлебар, бизнесмен и прочие. Проф. Николай Генчев, посъветван от когото трябва, каза, че само временно няма да заеме председателския пост и че възлага на моя милост, избран за председател на ЦКК (Централна контролна комисия), пост, по неговите думи, “по-непоклатим и от председателския, да създам вестник като орган на партията и да осъществявам нейната организация”. На 14 май 1990 г. излезе и първият брой на вестник „Зора”, като издание на БНДП. По една концепция, която може да се каже, че бях живял, сънувал и мечтал за нейното осъществяване в „мрачните дни на тоталитаризма” и вече в „новото свободно време на свободна България” можех да осъществя.

Спомените имат чудното свойство да размекват човека, а и да го разприказват. Но в случая не става дума за тщеславие. Винаги с БНДП, винаги на страниците на в. „Зора”, до заминаването му през 1992 г., пък и след това, беше и Марин Райков – ревностен патриот, с остро перо, с дълбоко познаване на балканската проблематика, вещ по македонския въпрос, по попълзновенията на съседна Турция, по случая с река Резовска, и винаги тревожен от опасността за ерозия на българската държавност от сепаратистката според него дейност на ДПС, за което, и той като нас, не знаеше тогава, че е родено в тайните политтехнологически лаборатории на партията и службите, когато никой не е и предполагал, че българската държава ще падне на колене. Разбира се, той пишеше на страниците на „Зора” не със своето име, но пък беше привлякъл и други свои колеги да вършат същото и току ми подсказваше – този текст е на Митко Ноев, този на Красимир Райдовски, а този е на самия шеф на балканския отдел на Външно Минко Сладкаров, днес, светла му памет, забравен от мнозина дипломати от кариерата, но пред авторитета на когото Марин благоговееше.

И когато произнасяше „шефа”, съзирах една неприкрита решителност в него да го достигне и ако може, да го задмине дори. Нежната му съпруга Мариана очевидно го поддържаше, децата бяха малки, времената бурни, и както се казва,

Марин стигна далече

Мога да разказвам много, защото кому не е приятно да споделя знаците на възторг и надежда, на пламенни думи за България, за род и родина, за мъжка чест, синовен дълг и отговорност.

Но нека се върнем към днешния ден. На 14 март, в четвъртък, разтворил вестник „Дума”, прочетох забележителната колонка на стр. 23 от Георги Готев, автор, когото лично не познавам, но когото винаги се старая да не пропусна. Материалът носеше многозначителното заглавие „Искрено и лично за Марин Райков”. Затворих „Дума” и посегнах към в. „Земя”. И там, още на първата страница, ме посрещна опусът на другия Готев, бащата, Горан, когото познавам и за когото и редакционният съвет, и редица автори на „Нова Зора” често са изказвали одобрението си за негови публикации, както и за дейността му като оперативен работник на 1-во главно управление на ДС. Дисонансът в оценките на Георги Готев и Горан Готев беше впечатляващ. Черно на бяло старият Готев благодареше горещо на президента Росен Плевнелиев, че е успял да „сформира правителство и да постави начело на него известният български дипломат Марин Райков”. Основанието на Готев за неговия поздравителен адрес се оказа бащата на Марин Райков – Райко Николов, когото той възславя като „най-блестящият български посланик, с когото съм работил”, и което му дава основанието да твърди, че и Марин Райков, подобно на баща си, е „родолюбец в кръвта си”.

В защита на бащата и ние, от своя страна, ще добавим, че Райко Николов е ас от българското разузнаване от времето на Тодор Живков, че е бил начело в посолството ни в Рим в периода на най-грандиозната провокация срещу България – обвинението за т. нар. българска следа в опита за атентат срещу папата, и че Райко Николов с ерудиция и убеденост изкусно опровергаваше обвиненията; че в актива му на разузнавач, както съобщи през 1996 г. френското списание „Експрес”, е вербовката г-н Шарл Енрю през 1953 г., който по-късно израства до военен министър на Франция в периода от 1981 г. до 1985 г. Шарл Енрю, както твърди публикацията, е работил цели десет години за българското разузнаване, за румънското и за разузнаването на Съветския съюз. Бащата, Райко Николов, както се полага на истински разузнавач, отрича изнесения факт. Агенция Франспрес обаче приема това като достатъчно основание, за да обяви, че такава вербовка няма. Целта, разбира се, е да бъде спасена честта на Франция.

Не сме чули Райко Николов да се е отказал от биографията си на верен на социалистическата ни родина войник, нито че се е прехвърлил към дружината на отрицателите на социалистическите ценности и минало. Затова и разузнавачът от запаса Горан Готев прогласява, че Марин е “момче от сой” и заради това според него щял „да спре разрухата във Външно министерство и да сложи край на отстъплението пред Скопие”. И щял да го направи „като ревностен партньор на Брюксел”. Горан Готев му дава и доверието си, че ще бъде различен от всички досегашни министри, които (в това сме съгласни с него) „подчиняваха дейността си на частни, користни и престъпни интереси”.

Няма да кажем, че това е прекалена наивност за опитен разузнавач като Готев, който със сигурност е учен да оценява преди всичко

езика на фактите

а и да вижда зад тях. Да, Марин Райков е дипломат от кариерата. Две години преди 1989 г. и две-три години след тази дата той е все още пламенен патриот, за което написахме по-горе. Благодарение на положението и заслугите на баща си, пък и на дядо си по майчина линия, Марин е имал доверието на властта и е получил съответната подготовка. И ако днес Марин си вярва, че е принц по рождение и боговете са негови братя, то “Нова Зора” е длъжна, като един ревностен към фактите и истината на времето ни Херодот, да му припомни стъпалата нагоре по стълбата, която води надолу.

Стигнахме до т. нар. светъл период, в който той не само общуваше, но и бе част и водеща фигура от общността на българските патриоти. Но само няколко месеца бяха необходими от престоя му в посолството ни в Белград, за да се прероди и преоблече в демократични одежди. През ноември 1994 г., заедно с проф. Николай Генчев, проф. Милчо Лалков, и писателят Венцеслав Начев, посетихме Белград. Бушуваше братоубийствената война в Югославия. И с просто око се виждаше какво се готви на православния свят. Първият телефон, който завъртях от хотела, не беше до София, а до Марин. Отзова се на срещата и в последвалия разговор с удивление научих позицията му за войната в Босна и за справедливата кауза на Алия Изетбегович и неговите хора. Срещу ми стоеше един друг Марин, който като говореше, отбягваше да ме гледа в очите. А беше само първото стъпало от стълбата. Нейсе.

Минаха години, той се върна от Белград. Понякога се отбиваше в малката стаичка на редакцията в Полиграфическия комбинат. Аргументите му ставаха все по-демократични и “по-правилни” може би, но и решително оспорими и по-далечни от позицията на „Зора”. Единственият път, когато каза насърчителна дума, бе в случая, когато министър-председателят Жан Виденов употреби от трибуната на Народното събрание понятието „Източна Сърбия” вместо историческото Западни покрайнини, и в. „Зора”, меко казано, се отнесе непочтително към него. Така че когато след 1996 г. Марин припозна внезапно и неудържимо себе си като сторонник на десните седесарски въжделения, когато застана близко до Иван Костов, обявил за верую на дейността си интересите на свръхдържавата САЩ, аз приех без изненада назначението му за зам.-министър на външните работи. Бившият му началник Минко Сладкаров ходеше полугладен и пишеше за по 15 лв. хонорар в „Зора”, които не винаги можех да му изплащам, но Марин Райков носеше куфарите на Надежда Михайлова и лъскаше лустрото си на фаворизиран и любим костовистки кадър и експерт. Дали си е вярвал, че служи на България, която синята дружина разпродаваше, когато рушветизацията беше отдавна задминала класическите 10 %? Не беше ли той, Марин Райков, който изпълни поръчката на новия голям брат, България да не разреши въздушен коридор за руските части, бързащи в помощ на батальона, който с марш на скок бе заел летището в Прищина? Години след това прочетох хвалбите му каква игричка си е позволил с посланика на Русия Леонид Керестеджиянц, и си спомням, че се питах какво ли му е казал в случая баща му. НАТО бе вече бомбардирал Белград, Ниш, мостовете на Дунав, а натовските самолети бяха прелетели над същото това православно небе, отредено от Бог за България. Бомбите с обеднен уран бяха падали в същите ония Западни покрайнини, толкова близки до сърцето на Марин, и бяха заразили и българската земя, бяха отнели живота на стотици хора, и щяха да отнемат и столетия занапред.

Спомням си как в тези години той отказа да обвърже приемането на Турция в ЕС с изплащането от Анкара на обезщетение за българските бежанци от 1913 г., а беше писал на страниците на „Зора” покъртителния материал „Армаганската сеч”. И как като специалист и дума не обели, когато правителството на Костов подложи на ратификация Рамковата конвенция за националните малцинства, подписана от президента Петър Стоянов, без да има конституционното право за това. Мога да кажа, че ни повече, ни по-малко, Марин Райков обслужи тогава определени западни интереси и интересите на съвременна Турция.

Отделна страница е вината му за трагедията на българските медици в Либия,

но млъкни сърце

На един прием в посолството на Китай случайно го съзрях с чаша вино срещу себе си. „Нали няма да откажеш да изпием по чаша заедно”, подхвърли той, и добави - „Марин Райков не е престанал да бъде патриот”. Помислих да отмина, но бързо съобразих, че така бих се лишил от рядката възможност да му кажа “думи неизказани”. Спрях се, той чукна чашата си в моята, и изглежда разбрал, какво мисля, отмина. Съобразих, че беше прескочил няколко стъпала нагоре по стълбата, която води надолу.

Би ми се искало по примера на легендарния герой на Александър Бек Горан Готев да заложи ръката си до лакътя относно своите надежди за политиката на Марин Райков като контрапункт на политиката на Николай Младенов. Но като знам как Марин бързо напусна потъващия кораб на СДС, как бързо се преориентира към Бойко Борисов още когато беше кмет на София, как бързо израсна отново до зам.-министър на неотразимата Румяна Желева, не съветвам Горан Готев да рискува ръката си. Марин Райков е отвъд Николай Младенов, много-много по-далече нататък, и в този смисъл никакви честни позиции, а още по-малко никакви честни избори не могат да се очакват от него.

Винаги са ме удивлявали проявленията на синовете и дъщерите на част от висшата номенклатура от времето на късния социализъм. Те, с малки изключения, са все антикомунисти и дясно мислещи граждани, които славословят американската мечта и възхваляват новия ни цивилизационен избор; които обаче нехаят за мъките народни, но съберат ли се на чашка, подхващат съветски революционни песни, иначе са изявени консерватори и реакционери. Това Отечество, православие, българска земя, български хляб, къде ти. Бошлаф работа, празна маса... Граждани на света са те, туй Лондон, Париж, Берлин, Виена... Ню Йорк им дай, за Вашингтон им говори, за швейцарски сметки и далавери... Не можеш ли – не седем часа разлика, седем десетилетия са далече от теб.

Бащите обаче остават правоверни, леви са по убеждения, задължително са русофили. Те страдат дълбоко от обществените промени, но като добри бащи и дядовци се просълзяват всеки път от умиление и щастие поради успешните кариери на своите наследници, отрекли техните идеи и биографии. Така че ако се съгласим с тезата на Горан Готев, че крушата не пада далеч от дънера, че бащите са гаранция за морала и поведението на синовете, би трябвало тогава да пишем поздравителни адреси и до Иван Кръстев – син на Йото Кръстев, зам.-зав. отдел „Деловодство” на ЦК на БКП; до Красен Станчев, син на Стефан Станчев, зам.-зав. отдел на ЦК на БКП; до Любомир Иванов, син на Лалю Димитров, до Гергана Жулева, до Райчин и Андрей Пръмови, до Евгений Дайнов, до самия Бойко Борисов и Цветелина Бориславова, както и до споменатия вече Николай Младенов, щото и нему баща му е бил български разузнавач от 1-во главно управление на ДС. Та те нямат чет. Тяхното име е легион.

Бихме отминали без отговор и написаното в уводната колонка на в. „Земя” от главния редактор Горан Готев, чието перо уважаваме, чиято чест и биография ценим. Бихме го отминали, защото той би трябвало да е щастлив, неговият син е едно от изключенията. И текстът му в „Дума” отмива поне част от бащиния неоснователен възторг, и поради тази причина го публикуваме отделно. Но написахме всичко дотук, защото разузнавачът Готев няма право да греши. И на Горан, който се гордее, че като дете е учил в училище „Поп Минчо”, ще си позволя да припомня една мъдрост от родния край: на младо прасе и на нов началник не се радвай. Защото не знаеш каква свиня ще излезе от тях.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар