• ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ, ПАРАМЕТРИ, ЦЕЛИ, ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ПЕРСПЕКТИВИ
Темата за „неоосманизма“ като идеология и политика е изключително важна, актуална и показателна във връзка с промените, извършващи се в зоната на Мала Азия, но и в света като цяло.
В процеса на пропукване на „съвременната глобализация“, т. е. на реализацията на „глобализъм по американски“, ставаме свидетели на започващ процес на „регионализация“ и „квази-регионализация“, при това с дълбоко отиващи последствия. Много актуална и важна става тази тема за Балканите, и особено за България, поради факта, че „неоосманизмът“ разглежда региона като един от ключовите обекти на влияние и въздействие.
Карта на Османската империя
През последните години ставаме свидетели на трансформация на Турция в технико-икономически, социално-политически и даже духовно-културен план. Тази промяна се съпровожда с желание на част от елита, формиращ волята на държавата, за различна от досегашната международна и геополитическа роля.
Без да се отрича тотално кемалисткото наследство, в Анкара се „раждат“ нови амбиции и цели. Тази относително нова и сложна амалгама от идеи, политики, въздействия и взаимодействия бе наречена с „лека ръка” от международните наблюдатели „неоосманизъм“, макар този термин да не е много точен в описанието на стремежите на конфигурацията, управляваща страната.
От една страна, действително сме свидетели на целенасочена политика на „строителството“ на „патерналистки“ тип взаимоотношения със страните, били част от Османската империя навремето. От друга обаче, активно се провежда и пантюркистки курс, нацелен към народи и страни, които никога не са били част от Османската империя. От трета, се наблюдава налагането на своеобразен „панислямизъм“ чрез предлагане на модел на „умерен ислям“, приемлив за Запада, но съдържащ в себе си зърното на центростремителни амбиции за „нов Халифат“.
Предпоставки за възникване на „неоосманизма“
Неосманизмът като явление в сферата на идеологията и политиката е комплексен резултат от редица фактори и събития във времето. Тук са синтезирани феномени в геополитически, геоикономически, религиозни, цивилизационни, политически, икономически и прочее аспекти, чието изброяване ще отнеме доста време и място.
Тези аспекти са „оплетени“ в сложна причинно-следствена и понякога вътрешнопротиворечива връзка. Сред ключовите фактори ще отбележим следните:
1. Цивилизационната компонента. Неоосманизмът е преосмисляне на непревъзмогнатата имперска носталгия на голяма историческа държава, недоволна от положението и ролята си в света. Това преосмисляне се извършва на фона на засилване на „глобалния“ и „политическия ислям“, базирани на идеите на „панислямизма“, както и на фона на „новото възраждане“ на „пантюркизма“ („пантуранизма“).
Тук ще цитираме италианското геополитическо списание Limes, което публикува статията „Завръщането на султана“ (Il ritorno del sultano), като подчертава следното: “Империите никога не умират, ако техните основи не са изтръгнати с корена и не са засипани със сол. Техният дух живее в много поколения, както на потомците на господстващите, така и на подчинените народи. Те са готови отново да се възродят при първия удобен случай само геополитическият натиск над тях да отслабне, и редът, провъзгласен за вечен, да се окаже крехък и разнебитен“. (бел. 1)
2. Геополитическата и геоикономическата компонента. Несъмнено феноменът на „неоосманизма“ не следва да се разглежда само като локално явление, тъй като перспективите на неговото развитие са свързани с определени тенденции в глобалната динамика.
От една страна, са веригата от събития, свързани с разпада на СССР и източноевропейския социализъм. Този разпад доведе до формирането на „глобализацията в края на 20 и началото на 21 в. във формата на „американски глобализъм“. Но самата тази „глобализация по американски“ като следствие от „глобалната криза“ започна да ерозира. В Щатите се осъществи смяна на „неоконсерваторите“ на върха на външната политика на САЩ с т. нар. реалистическа школа около президента Обама, и най-вече около новия секретар на Държавния департамент Джон Кери. При тази смяна се наблюдава ако не отказ от целите, то поне трансформация на средствата за достигане на същите тези цели.
Ключов елемент в кристализиращите разбирания какви да бъдат новите средства, е този, че продължаването на „американското лидерство“ през 21 век се нуждае от подкрепата на мрежа от проамерикански „регионални лидери“. За да играят ролята си на регионални хегемони, те пък са водени от необходимостта да търсят поддръжката на Щатите. Именно такава „симбиоза“ е в основата на явлението „псевдорегионализация“. Последната се появи паралелно с възникването на ядра на действителна „регионализация“ в Източна Азия и Евразия, Европа и Латинска Америка Южна Азия, и другаде.
Сред геополитическите фактори, работещи в противоречив режим на действие, може определено да се спомене също “застоят” по влизането на Турция в ЕС.
В социално-икономически план несъмнено стартова точка за възникване на „неоосманизма“ стана динамичното социално-икономическо развитие на Турция, особено в условията на започналата „глобална криза“. Страната е с БВП от 1.125 трилиона щ.д. (2012 г.), с което се нарежда на 17-о място в света. (бел. 2)
Таблица 1. Динамика на БВП на Турция през последните години
Година |
Растеж на БВП в % |
2010 г. |
9.2 |
2011 г. |
8.5 |
2012 г. |
3.0 (прогноза) |
Карта на разпространение на исляма в световен план (колкото по-тъмен е цветът, толкова по-висок е относителният дял на мюсюлманите сред населението на съответната страна)
Основни измерения и цели на „неоосманизма“ в съвременна Турция
“Неоосманизмът” като идейна платформа се смята, че е концептуализиран във фундаменталния труд на Ахмет Давутоглу „Стратегическа дълбочина” (Stratejik Derinlik). Той е роден в провинция Коня, ерудиран учен и дипломат на възраст 54 години, е ключова фигура в политическите кръгове на съвременна Турция. Давутоглу е външен министър на страната от 2009 г.
За ключови вдъхновители на неосманизма се смятат бившият турски президент Тургут Йозал (1927-1993); Джордж Фридмън, американски геополитик, ръководител на “Стратфор”; известният американски неоконсерватор Пол Уолфовиц.
Редица заявления на Ахмет Давутоглу дават добра представа за концептуалната същност на „неоосманизма”:
„Имаме наследство, оставено ни от Османската империя. Наричат ни „неоосманци”. Да, ние сме „новите османци”. Принудени сме да се занимаваме със съседните страни. И даже с тези в Африка. Великите държави са объркани от това, което се случва”;
„Османската империя е част от нашата история, а ислямът – един от елементите на културата ни. Западноевропейската ориентация е наш исторически опит, а тюркизмът – основното ни движение”. (бел. 4)
Ключовите моменти, които характеризират концептуалната платформа на „неоосманизма“ могат да бъдат обобщени по следния начин:
- Турция има претенциите да стане водещ „модернизатор“ на Близкия и Средния изток, предлагайки „умерена ислямистка платформа“ и умение да се хармонизират взаимоотношенията със Запада;
-Турция се предлага в ролята на интегратор в социо-икономически и социо-културен план на три региона: Балкани, Близък изток и Северна Африка; в тази връзка е и концепцията за турския евроазиатизъм;
-На основата на гореказаното амбициите са постепенната трансформация на Турция не просто в регионален хегемон, но в „световна държава“, т.е. превръщането й в геополитически и геоикономически център. Според най-крайните привърженици на неоосманизма Турция трябва да се превърне в център на „новия халифат” (neo-halifelik) за целия мюсюлмански свят. (бел. 5)
Казано по друг начин, „неоосманизмът“ представлява идея за своеобразна „реставрация“ на Османската империя в съвременните условия чрез някакви „модерни форми на доминация“, които засега не е ясно какви ще бъдат. Но съвременността предлага такова разнообразие от форми, че не е трудно да бъде структуриран определен комплекс от инструментариума, който да бъде използван и по определен начин.
Днес в Турция се говори за това, че поставените цели ще се постигат с „мека сила“. Въпреки че засега следва руслото на глобалната политика на САЩ и НАТО, Турция освен евро-атлантически интереси определено си поставя собствени стратегически цели.
Карта на разпространението на тюркските народи в глобален план
Перспективи и предизвикателства пред „неоосманизма“ като идеология и политика
Известно е, че съществуват логика на намеренията и логика на обстоятелствата. В случая с „неоосманизма“ въпросът е доколко намеренията на „неоосманския елит“ на Турция отговарят на действителните обстоятелства в зоната, която е обект на техните въжделения – Балканите, Близкия изток и Северна Африка, и особено в самата Турция?
Тук трябва да се отбележи, че съществуващият исторически спомен на народите, които във времето са били част от Османската империя, определено не е позитивен по отношение на „неоосманистките стремежи“. Това е вярно дори когато става дума за народи, които са част от територии, където ислямът е доминираща цивилизационна конфесия. Да не говорим за тези страни и народи, най-вече на Балканите, където една от презумпциите на съвременната им държавност се основава на отрицанието на периода на османизма, доколкото именно владичеството на Османската империя се разглежда като ключов фактор за забавяне на историческото им развитие спрямо другите европейски народи.
И изниква въпросът с какво съвременна Турция е готова да привлече, т. е. да „интегрира“, въпреки лошите исторически спомени, различните страни и народи. Ако във времената на Османската империя жестокостта и насилието са споявали амалгамата от народи, религии и култури, днес какво може да играе ролята на подобно „лепило“? „Неоосманистката концепция“ не дава отговор на този въпрос.
Въпреки несъмнената през последните няколко години икономическа динамика на Турция, достатъчни ли са нейните ресурси и преимущества за превръщането й в геоикономически център на региона, да не говорим за такъв в световен план? Да си геоикономически център, макар и в регионален план, означава:
-да има значима ресурсна база – природни ресурси и пазари, които си готов да „споделяш“ в една или друга степен или форма за да може да интегрираш;
-да притежава значима технологична база, т. е. способността да формираш собствена технологична зона, като по този начин „интегрираш“ чрез „споделяне“ на технологични знания, формиращи развитие.
Определено може да се каже, че въпреки успешното икономическо развитие през последните години, Турция, към дадения момент, не може да предложи нито едното, нито другото, за да стане ядро на кристализацията на нов геоикономически център.
В геополитически план като фактор за интеграция може да бъде „сигурността“, т. е. предлагаш „сигурност“, „закрила“ срещу определена опасност, като по този начин създаваш предпоставки за „привличане“. Въпросът обаче е в това, че страните, които Турция желае да интегрира, не просто не виждат в нея източник на сигурност, но тъкмо обратното - тя е разглеждана като източник на заплаха. И въпреки че официална Турция е обявила политика на „нула проблеми“ със своите близки и по-далечни съседи, има неща, които ги карат да останат нащрек. Например поведението спрямо Сирия, с която преди време Турция поддържаше изключително добросъседски отношения. Но днес ситуацията е точно обратната. Подобно развитие на събитията не може да не предизвиква тревога у съседите на Турция.
Съществува и друго предизвикателство пред „неоосманистките стремежи“ и то е вътре в самата Турция. Доколко страната е готова от гледната точка на вътрешната хомогенност (предвид кюрдските и другите проблеми), да насочи ресурси за външна експанзия? Не са ли повече нужни същите тези ресурси за: повишаване на социалното равнище на собственото население; за туширане на вътрешни, включително и етнически проблеми и тенденции на сепаратизъм; за постигане на политическо единство, доколкото последното е в условията на засилваща се ерозия предвид сблъсъка с някои твърди привърженици на кемализма и противниците на ислямисткия фундаментализъм и други.
В крайна сметка няма ли разпиляването на такива ресурси с цел регионална хегемония да създаде повече проблеми, отколкото ползи?! Като че ли развитието на ситуацията в Сирия върви именно в такава проблемна насока.
На всичко отгоре „неоосманизмът“ и като идеен, и идеологически комплекс, и като политически проект, а още по-малко като социално-икономическа реалност, нито дава отговор, нито пък - ще подчертаем това, - е способен да даде отговор. Защото такъв проект би следвало да бъде „примамлив“ за всички, които се стремиш да „интегрираш“ и той да предизвиква техния интерес в най-различни аспекти.
Позоваването на едно минало, което в никакъв случай не е еднозначно, а точно обратното, не може да е устойчива основа за перспективно бъдеще. От тази гледна точка „неоосманизмът“ е безплодна конструкция.
Динамика на социално-икономическо развитие на Турция (сравнение с Германия, Франция, Италия, Испания и със средните данни за ЕС-27 по такива параметри като (1) икономически растеж, (2) растеж на потреблението, (3)задължения като % от БВП, (4) % на населението над 64 години, (5) % на безработицата
Вместо заключение - въпросите, които поставя „неоосманизмът“ пред България
Когато правим извода, че „неоосманизмът“ е безплодна конструкция, трябва да кажем, че той в никакъв случай не е безопасен. Особено когато се има предвид „външната подкрепа“ за създаване на псевдорегионалистки платформи. Ние твърдим, че той е безплоден като източник на позитивно развитие, както за субекта на въздействие – Турция, така и за обектите на това въздействие – балканските, близкоизточните и северноафриканските страни и народи. Но именно тази безплодност го прави изключително опасен - тъй като отсъствието на позитиви може да го направи източник на негативи.
Казано по друг начин, постигането на целите трябва да се търси не чрез предлагане на полезни преимущества, а чрез формиране на негативни въздействия, каквито могат да бъдат опитите за ерозиране на чуждата държавност. Именно такава ситуация наблюдаваме днес в Сирия.
Затова „неоосманизмът“ поставя пред България редица въпроси, които изискват умни отговори и решителни действия предвид опасностите, които носи подобна конструкция за България като народ и държавност.
Първият въпрос е доколко евроатлантическият формат, в рамките на който е и нашата страна, предлага достатъчна сигурност в цивилизационно-културен, в социално-политически и икономически план, особено на фона на кризата на ЕС и новата политика на „псевдорегионализация“ на САЩ? Няма ли евроатлантическата „солидарност“ да се окаже геополитически и геоикономически капан, от който няма измъкване за държавния суверенитет на България? И съответно - как следва да се действа, ако отговорът на този въпрос е утвърдителен?
Възникват и редица други въпроси. На първо място, необходимо ли е България да търси баланс чрез разширяване на взаимодействията си с по-широк кръг държави, включвайки цивилизационно близки страни от Балканите и преди всичко Русия?
Ключовият отговор на всички тези въпроси е в в отговора на определящия въпрос - дали страната ни ще успее да преодолее днешния формат на провеждане на външна политика.
Ще съумее ли да сложи край на тенденцията на десуверенизация и “деетатизация” на нацията, да се спре словоблудието на многоцветните партийни “псевдоелити”? Ще се възроди ли държавната воля, национално-патриотичното и социално-хуманистичното начало в развитието на България?!