В края на октомври м.г. в Исландия беше завършен един експеримент: първото в света колективно писане на Конституция. При това конституционната комисия се състоеше от 25 обикновени граждани – фермери, лекари, рибари. Този експеримент разби тезата на управляващите елити, че народът не трябва да бъде допускан до управлението на държавата.
• НАРОД, ГРАЖДАНИ И ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО - ИСЛАНДСКИЯТ ОПИТ
Гражданският протест в България позатихна и в това няма нищо чудно. Не че народът се измори, а се появи известна надежда, че неговият - на народа, глас ще бъде чут. Омразният парламент си отиде, омразният министерски съвет – също, имаме служебен кабинет и страната се готви за избори. Предстои да видим какво ще стане.
Пробитата българска партокрация и плутокрация като че ли празнува победа. Чрез своите медийни прислужници тя се опита да замени „народа” с „гражданите”, а впоследствие и тях - с „улицата”. Много хора не обръщат внимание на подобни подмени и дори се радват, че ги наричат „гражданско общество”, вероятно най-много се радва Иван Костов. Преди години той направо ридаеше по този повод: „Аз с най-голяма тревога чух как беше реабилитирано понятието „народ”. Народът ще измести гражданското общество и тогава България ще стане абсолютно непригодна за членство в Обединена Европа” (изказване на пресконференция на СДС след изгубените избори за 39-о НС – 18.06.2001 г.).
На пръв поглед е учудващо, че човек като Иван Костов, писал кандидатска дисертация, може да допусне подобно историческо невежество. Но ако погледнем малко по-дълбоко, ще установим, че в своите възгледи за света Костов е напълно последователен.
И сега, ето какво пише по този въпрос теоретикът на любимия на либералите „обществен договор” Жан-Жак Русо: „Всички клаузи на обществения договор се свеждат до една-единствена: пълно отчуждаване на всеки член на сдружението с всичките му права в полза на цялата общност... И веднага на мястото на частната личност, на отделния договарящ, този акт на съдружие създава морално и колективно тяло, съставено от толкова членове, колкото гласа има Общото събрание, което със същия този акт получава своето единство, своето общо АЗ, своя живот и воля.
Тази обществена личност, възникнала от обединяването на всички останали, носи името РЕПУБЛИКА или политическо тяло – когато то е пасивно, членовете му го наричат ДЪРЖАВА, когато е активно – СУВЕРЕН, когато го сравняват с подобни нему – ВЛАСТ. Що се отнася до членовете на сдружението, те възприемат колективното име НАРОД, а поотделно се наричат ГРАЖДАНИ в качеството си на на участници в суверенната власт, и ПОДАНИЦИ в качеството си на подчинени на законите на държавата (виж „За обществения договор”. Избрани съчинения, том 1. Изд. „Наука и изкуство”. С., 1988. Стр. 90-92).
Към казаното трябва да добавим, че думата република (от латински „рес публика”) означава „общонародно дело”, т.е. управлението на държавата е общонародно дело, или властта произтича от народа и принадлежи на народа. Затова в републиката навсякъде, където се полагат клетви, се използва фразата „В името на народа”. Съдът съди по принципа „Народът срещу...” и присъдата е също „В името на народа”, защото суверен е народът, а не гражданите.
Идеята за „обществения договор” не е заслуга на Жан-Жак Русо. За първи път тя възниква в Древна Елада при суфистите и Ликофрон представя държавата като събрание на равноправни индивиди, които взаимно си осигуряват безопасност и ограничават своята естествена свобода. Тризимах твърди, че хората са намерили за полезно да се договарят да не си причиняват несправедливост и да не страдат от нея.
Къде е тук мястото на „гражданското общество”?
Понятието за гражданско общество възниква сред огъня на Великата френска революция и е чисто буржоазно творение. „Завършената политическа държава е по своята същност родов живот на човека в противоположност на неговия материален живот. Всички предпоставки на този егоистичен живот продължават да съществуват извън държавната сфера, в гражданското общество, като негови свойства. Човекът не само в мислите си, но и в действителността, в живота, води двоен живот – небесен и земен, живот в политическата общност, в която той се изявява като обществено същество, и живот в гражданското общество, в което той действа като частно лице, разглежда другите хора като средство, свежда самия себе си до ролята на средство и става играчка на чужди сили...
Правата на човека като такъв (l’homme) се отличават от правата на гражданина на държавата (citoyen). Но кой е този l’homme, който се различава от citoyen? Не някой друг, а членът на гражданското общество, т.е. егоистичният човек, отделен от човешката същност и общност...
Загадъчно е, че един народ, който тепърва започва да се освобождава, да руши всички прегради между различните си елементи, да създава политическа общност – че такъв народ провъзгласява тържествено правото на егоистичния човек, обособен от другите хора и от общността”. (К. Маркс, Ф. Енгелс – По еврейския въпрос. Съч., т. 1. Изд. на БКП. С., 1957. Стр. 376-385)
Казано накратко, гражданскоито общество е обособена част от народа, свързана от своя личен егоизъм и частен интерес.
Според някои съвременни интерпретации западните граждански общества, в средата на 60-те години на 20 век, започнаха да се превръщат в чисто потребителски общества. Те бяха използвани като основно агресивно оръжие срещу социалистическите солидарни общества, като насаждаха неограничен егоизъм и жажда за богатства и заедно с тях - всички ценности на егоизма.
Днес на световната сцена сме свидетели на необуздания стремеж за превръщане на солидарните общества в потребителски общества, макар че това е невъзможно по еволюционен път. Така че на Запад няма граждански общества в класическия смисъл на думата, а само разпадащи се потребителски общества, изявяващи видим стремеж за превръщане в солидарни общества.
Както може и да се очаква, в България тенденцията е обратна, но не за превръщане в някакво общество, а в механичен хаос от егоистични индивиди, разделени помежду си от личните си интереси. Чудесен анализ на съществуващото положение намираме у Н. Бердяев: „Борба на противоположности, конкуренция, дълбоко усамотяване на всеки човек характеризират обществата на новото време (това е гражданското общество в чист вид. - Бел. Е.Г.). В техния духовен и идеен живот проличава все по-нарастваща анархия без никаква енергия – самият живот не може вече да се преживява патетично.
Индивидуализмът в нашето време е загубил своята енергия – краят на индивидуализма ще стане край на новата история. Либерализъм, демокрация, парламентаризъм, конституционализъм, юриспруденция, хуманистичен морал, рационална и емпирична философия са рожби на индивидуалния дух, на хуманистичното самоутвърждаване, но вече губят миналия си ореол. Какво онтологически реално има в борсите, в хартиените пари, в чудовищните фабрики, произвеждащи ненужни предмети или оръжия, във външния разкош, в парламентарните и съдебни речи, във вестникарските статии? (това е потребителското общество. - Бел. Е. Г.) Навсякъде шества глупава безкрайност без надежда за изчерпване”. (цит. по Дмитрий Минин в www.iraqwar.mirror-world.ru – 21.02.2013)
Ето защо българските „демократи” се стараят да представят протестите като протести на егоисти, втренчени само в личния си интерес и нямащи представа за „общото благо”, което се разбира само от „елита”. Но какъв е този „елит”, на който още му се виждат потурите и цървулите и който е изтъкан от безкраен егоизъм?! Това е съвременният либерал.
Само наивни филолози и буквоеди мислят, че днешният либерализъм е любов към свободата. В политиката и в икономиката либерализмът е дълбоко, искрено убеждение, че държавата трябва да служи не на своя народ, а на интересите на глобалните монополи и ако взаимните интереси са несъвместими с оцеляването на народа, това си е негов проблем. Ако гледаме на последиците от такъв подход, това е фашистки и нацистки подход – същият нацизмо-фашизъм, който беше разгромен от нашите бащи преди 67 години и който избликна отново в нашата страна през последните 23 години като резултат от национално предателство.
Пишещият тези редове непрекъснато твърди, че българите, както никога, са в пълна информационна изолация и не знаят какво става по света. И като пример ще посоча какви процеси в последните години и днес се развиват в Исландия – малка страна от ЕС с територия по-малка от България (103 125 кв. км) и население по-малко от София (316 252 души).
На 23.10.2012 г. в Исландия стана напълно мирна революция. Тя нагледно показа колко е „опасно”, когато „демократичните процедури”, така любими на либералите, се контролират от мнозинството, а не от малцинството, каквато е световната буржоазна практика.
Всичко започна от 23.10.2012 г. с проведения в Исландия референдум за приемане на нова конституция. Референдумът стана завършващ етап на борбата на исландския народ от 2008 г., когато исландците узнаха, че тяхната страна е банкрутирала. Това беше неочаквано, защото стана след 5 години процъфтяване, осигурено от „най-ефективната” неолиберална икономика, през 2003 г. всички исландски банки бяха приватизирани и за привличане на чужди инвеститори те практикуваха онлайн-банкиране, което при минимални разходи дава висока доходност. Но колкото повече Исландия „цъфтеше”, толкова повече затъваше финансово: през 2003 г. външният дълг на банките беше 200 % от БВП, през 2007 г. – 900 %. Като резултат трите главни исландски банки Landbanki, Kapthing и Glitnir фалираха, исландската крона се обезцени с 85 % и в края на годината беше обявен държавен фалит.
Започнаха народни протести срещу алчните банкери и невежите политици, отговорни за кризата. В края на краищата народът победи и правителството подаде оставка. Отначало исландците прибегнаха към формата на представителната демокрация и през 2009 г. отидоха на избори. Победи лява коалиция, но ето че тя твърде бързо „клекна” пред Световната банка и под натиска на Евросъюза се съгласи да погаси дълга на банките от 3,5 милиарда евро, което означаваше всеки исландец да плаща месечно 100 евро в течение на 15 години, за да погаси дълга на едни частни лица (банкерите) пред други частни лица (гражданите).
Това се оказа прекалено дори за спокойните исландци и те се вдигнаха на граждански бунт, който застави държавните ръководители да минат на страната на народа: президентът Олафур Рагнар Гримсон отказа да подпише грабителския закон, който правеше от исландските граждани виновници за кризата вместо банкерите и се съгласи да проведе общонационален референдум.
„Международната демократична общност” оказа върху Исландия безпрецедентен натиск: Великобритания и Холандия заплашиха с икономически санкции и със замразяване на текущите сметки на исландците, МВФ – с лишаване от всякаква помощ. Но исландците не трепнаха и техният президент отговори по следния начин: „Заплашват ни, че ако не приемем условията, които ни налагат, Исландия ще се превърне в Северна Куба. Но ако се съгласим, ще се превърнем в Северно Хаити”.
Референдумът бе проведен през март 2010 г. и чрез него исландците решиха да не връщат банковите кредите (93 %). С пълна подкрепа на народа бяха повдигнати обвинения срещу лицата, отговорни за финансовата криза. Интерпол издаде заповед за арестуване на директора на банка Kaupthing Сигурдур Ейнарсон, а другите банкери избягаха от страната.
Но исландците не спряха дотук и напук на философи, политолози и друга подобна сган, решиха да напишат и приемат нова конституция, която да освободи страната от властта на международните финансови акули и от виртуалните пари.
Тази нова конституция я писаха 950 обикновени граждани, избрани произволно по лотариен принцип за членове на Националната асамблея (2010 г.)
За доработването на конституцията исландският народ чрез избори състави Конституционен съвет от 25 най-обикновени граждани: рибари, фермери, домакини, избрани сред 522 възрастни граждани, непринадлежащи към нито една партия, всеки от които е препоръчан от минимум 30 други граждани. И никой в Исландия не се възмути, че е невъзможно да се прочетат биографиите на 522 души заедно с техните политически платформи, а също така да се ориентира избирателят в избирателните бюлетини с фамилии на огромен брой хора. И всичко това стана без участието на незаменимите специалисти и съветници. А нашите недорасли „демократи” се смееха на Ленин и Троцки, че щели да научат и готвачката да управлява държава... Наистина, идиотизмът на българския политически и всякакъв друг „елит” е безграничен!
При доработката на Конституцията и на конституционните закони исландският Съвет използвал краудсорсинга*.
Предложенията на гражданите се събирали чрез интернет мрежите фейсбук, туитър и ютуб. Постъпват 3600 коментари от граждани и 370 поправки към конституцията. Всяка седмица Съветът публикува в интернет новите членове за обществено обсъждане, а след 2-3 седмици – финалната версия, която се обсъжда още един път. Членовете на Съвета един път седмично информират за своята лична работа чрез ютуб, заседанията им се предават пряко в интернет.
В крайна сметка всичките 25 членове гласуват за завършване на работата по новата конституция. Тя започва с думите: „Ние, исландският народ, искаме да създадем справедливо общество, в което всеки гражданин ще има равен достъп до общата трапеза”.
На всеобщ референдум на 23 октомври м. г. Конституцията е одобрена от 80 % от гласувалите 66 % гласоподаватели. Това беше пълен триумф на пряката демокрация. Трябваше само да се допусне мнозинството до разработването на новата конституция и на новите конституционни закони, като вместо „приватизация”, като панацея от всички беди в икономиката, да се получи национализация на ресурсите, вместо държавна тайна – пълна откритост, вместо строго представителна демокрация – пряка демокрация.
Това стана причината исландският опит да бъде напълно игнориран от световните средства за масово осведомяване, да бъдат отказани всички коментари по случая, изобщо – като че ли нищо не се е случило. Ето я ярката характеристика на престъпното общество, в което живеем (използвани са материали от „Своими именами”, 12.03.2013 г.)
На този фон, като се огледаме у нас, в България, какво виждаме?
Служебното правителство е първото от поредицата разочарования, очакващи българите. По своя генезис то е либерално и неевропейско, а по своя състав е смесица от произволни личности и някой и друг професионалист, а по своята мирогледна настройка е либерално и конформистко. Съставителят на правителството още един път демонстрира пълна дилетантщина, своята невъзможност да взема системни управленски решения. По същество точно тази характеристика показва какви хора трябва да стават висши управленци. Повечето коментари, които слушаме по този повод, само изразяват ниското равнище на разбиране на ситуацията вътре и вън от страната. Не е лоша идеята, да се забрани под страх от най-строго наказание на определени категории граждани – артисти, попове, спортисти, мажоретки и журналисти, публично да разсъждават на политически теми.
Служебното правителство няма да разреши проблемите на народа, защото неговите чуждестранни господари няма да позволят. Правителство, в което кадрите, както се говори, се избират дори по народността на съпругите на кандидатите и по степента на родовото предателство, не може да направи нищо по-добро от запазване на статуквото. Това е не просто служебно, а съвсем служебно правителство. Защото членовете му са експерти, които не са имали политическа кариера и техният професионализъм не е бил достатъчно публичен. Не трябва да очакваме друго, когато след 23 години политически експерименти вместо пазарна икономика и парламентарна демокрация българското общество получи “пазарна демокрация” и “парламентарна икономика”.
И тук идва ред за осмислянето на исландския опит.
Не е нужно да го приемаме буквално. Важното е да осъзнаем, че при определени условия ние, народът, можем всичко. И да не се страхуваме, когато порочният „елит” плаши с апокалипсис след всяко по-решително народно действие.
Знаете ли каква клетва давали древноелинските аристократи, когато влизали в тайните общества, наричани хетерии, където заговорничели срещу атинската демокрация: „Аз ще бъда враг на народа и ще се старая да му причинявам толкова злини, колкото мога” (Аристотел, Политика. Соч., т. 4. Из-во „Мысль”. М., 1983. Стр. 550-551).
Ето откъде идва „вековната злоба на роба” на Гео Милев, ето защо Михаил Шолохов пише забележителния разказ „Наука за омразата”, където главният герой възкликва: „И ако любовта към Родината пазим в сърцата си, докато бият, омразата носим на върховете на щикове си”.
Суверенът може всичко! Затова първото, което трябва да направим, да напишем началното изречение на нашата нова конституция: Властта произтича от народа и принадлежи на народа!
Знаете ли какво стана в Полша през ноември 2011 г.?
Полската държава изкупи продадените на немската корпорация Vattenfall енергийни обекти. Изкупуването е акт, близък по идея на национализацията, но реализиран с друг финансово-правен апарат. Да сте чули вопли в Европейския съюз или от страна на германските стопански среди?
Сега около 72 % от енергетиката е собственост на полската държава, а останалите проценти са частно притежание, тоест акционерно дружество.
Приказките, че държавата е лош стопанин, са на хора неграмотни или злоумишлени! Лоши са управляващите в даден момент!
Знаете ли какво става в Германия в момента?
Общините в Германия (градски, селски) изкупуват малките енергийни обекти, водноелектрически, топлоцентрали, ВЕИ паркове и други, които са в района им, и ги обслужват сами. Създават се акционерни дружества и кооперации, които връщат печалбата, генерирана в общината обратно в икономиката и бита на общината. А при нас печалбите се изнасят по целия свят и естествено, ще сме най-бедни и... най-глупави.
Да, народът може всичко, ако много, много го иска.
Да, ще бъде много трудно и страшно.
И е възможно да не успеем и да изчезнем като народ и държава.
Но сериозна, системна надежда се появява за първи път в живота на цяло поколение и да пропуснем този шанс, значи да пропуснем своето бъдеще.
* от англ. crowdsourcing, crowd (тълпа) и sourcing (използване на ресурсите) - най-общо означава решаване на обществено значимите задачи със силата на множество доброволци
Исландия ли? Ето защо:
За пет години чист неолиберален режим Исландия, с население 320 хил. души и без армия, се превърна в една от най-богатите страни в света. През 2003 г. всички банки там бяха приватизирани и за да привлекат повече средства, те въведоха онлайн-банкирането, а минималните разходи им позволиха да предложат относително висока доходност. Специалните сметки IceSave привлякоха множество малки и средни холандски и британски инвеститори. Но заедно с ръста на инвестициите растеше и външният дълг на банките. През 2003 г. външният дълг на Исландия беше 200 % от нейния БВП, а през 2007 г. достигна 900 %. Световната финансова криза през 2008-ма нанесе смъртоносния удар. Трите главни банки на Исландия – Landbanki, Kapthing и Glitnir, обърнаха коремите и бяха национализирани, а кроната изгуби 85 % от стойността си спрямо еврото. В края на годината Исландия обяви банкрут.
(“Исландската революция – и защо я няма в новините”
Дийна Страйкър, превод Мая Лилова)
Въпреки че от непосредственото прилагане на демокрацията следваше да се очаква друго, кризата накара исландците да възстановят суверенните си права, което в крайна сметка доведе до нова конституция. Но това стана по трудния начин.
