ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 17
Историческо за общата съпротива на българи и албанци срещу сръбския геноцид, на който е било подложено коренното население, ще остане
Дебърското въстание
И днес албанците в границите на Македония предпочитат своите български съседи и са готови отново да водят борба срещу сърбоманите, управляващи Република Македония. Тези настроения са исторически, те няма да отслабват, а ще нарастват. Претенциите за самостоятелност и обособяване на албанците в Македония са по отношение на Сърбия и нейните наемници в управлението на страна, а не срещу българското население. Иван Николов *съобщава за лозунг, издигнат на футболен мач между албански отбори на стадион в Македония. Лозунгът бил написан на английски - „българите са създадени от бога, а македонците - от Тито”. Едва ли смисълът и потенциалът на това послание се нуждаят от превод.
Безспорно доказателство за намеренията, които са мотивирали участниците българи и албанци в борбата срещу сръбския поробител, са събитията, предшестващи Дебърското въстание. Това е и първият опит да се образува самостоятелно национално управление в Македония и да се отхвърли игото на новия окупатор. В Дебър е обявено съставянето на Македонско правителство, в което влизат Милан Матов, Али бей, Христо Анастасов и Омер Ефенди. По спомените на Милан Матов, той е бил определен за „началник” и „баш командир” и е бил упълномощен от Дебърското временно правителство на 13 септември 1913 г. с правомощия да изисква от всички мохамедани да се подчиняват безпрекословно на „командира”. Така в началото на септември 1913 г. пламва всенародният бунт в Дебърско. Българи и албанци, предвождани от Спасе Магденов, Елес Юсюф, Марко войвода, Ахмед бей, Костадин Атанасов, Ефрем Аврамов, Дам Цан и много други, заложили главите и съдбите си, въстават срещу настаняващия се на мястото на османския дерeбей сръбски окупатор. От Лондонския мирен договор, подписан на 17 май 1913 г. и края на Балканската война и освобождението на Македония са изминали само 2 месеца...
България е на колене след Букурещкия договор от 28 юли 1913 г., съгласно който Сърбия получи Вардарската, а Гърция - Егейската част на Македония. Местното население, основно българи и албанци, можело да разчита единствено на собствените си сили в борбата срещу редовната сръбска окупационна войска, придвижваща се от север на юг с тежка артилерия. Пътят пред въстаниците бил смърт или бягство към Албания. Сръбската вандалщина, според очевидци, надминала турските безчинства за периода на цялото робство! Жителите на цели села, които не успели да избягат, били избити, а къщите - сринати и опожарени.
И това е не само повод, но и свещен дълг за следващата стъпка, която България трябва да направи.
През септември 2013 г. се навършват 100 години от формирането на Дебърското временно правителство
и от несъстоялото се, поради последвалите събития, тържествено провъзгласяване на първото свободно македонско правителство на 18 септември 1913 г..
Дълг на днешните поколения на България и Македония е, заедно или поотделно, да си спомнят и тържествено да отдадат заслужена почит на героите и мъчениците, записали с кръв имената си в измъчената история за освобождение на Македония и връщането й към майката родина.
България – Македония:
политика на съседите и исторически поуки
До Балканската война през 1912 г. Гърция и Сърбия никога не са крили експанзионистичните си намерения: да разделят останалата под турско робство Македония и да установят обща граница по между си, отчитайки, че преобладаващата част от населението са българи и двете страни се опитват да ангажират и България в подялбата. Стремежът към обединение на българските земи в една държава след разпада на Османската империя определя и последователната политика на България – да се запази българският характер на цяла Македония. Това е причината, през 1891 г., в София, Стефан Стамболов да отклони предложението на гостуващия гръцкия премиер Харилаос Трикупис за подялба на македонската територия на сфери на влияние. Година по-късно подобно внушение прави Никола Пашич, министър-председател на Кралство Сърбия, което също е отклонено. През 1911 г. същата идея поддържа и Русия, когато се стига до договора между България и Сърбия от 29 февруари 1912 г. с таен анекс за арбитраж на Русия при определяне на „спорна” и „безспорна” зона в Македония в случай на победа срещу Турция. На фона на последвалите събития е очевидно, че Сърбия нито за момент не се е отказвала от експанзионистичната си политика, а Фердинанд с благородническа арогантност проиграва завоюваните на бойното поле от българския войник позиции.
До обща граница между Сърбия и Гърция се стига след 1918 г., която се споделя до 1991 г. с тригодишно прекъсване по време на Втората световна война. България бе задължена да приеме наложените от великите сили граници и се съобразяваше с тях. Новата обстановка след разпадането на Югославия активира клаузата за коренна промяна на обстоятелствата – член 62 от Виенската конвенция за правото на договорите - и налага нов прочит на статуквото, установено с международните договори от края на Първата и Втората световна войни на Балканите. Първата крачка бе направена с обособяването на Косово. Процесът е в началото си и промените предстоят.
Промяна в сръбските амбиции по отношение на Македония и днес няма - Белград продължава да мечтае за възстановяване на Югославия. Но макар и бавно, безвъзвратно се променят възможностите на Белград да режисира събитията в Македония. Засега продължава македонизацията като основен инструмент на сърбизацията. Изборът на етническа самоличност на т. нар. македонски славяни е между българи и сърби, а този процес все още се контролира от Никола Груевски, Бранко Цървенковски, Георге Иванов, Цеца Величкович, УДБА и хилядите нейни сътрудници, а не от коренното население на Македония.
Официалната позиция на Скопие по тези въпроси е, че Белград остава основен стратегически съюзник на Македония, което на практика означава, че Македония не може да не се съобразява с Белград и неговите стратегически интереси в района. Оценката на тази македонска позиция от страна на останалите съседи на Македония не е еднозначна.
Що се отнася до гръцката позиция тя е ясно определена в спора за името на Република Македония. По същество спорът не е за име, а за принадлежност на географската област Македония. За Гърция Македония е част от Гърция, а що се отнася до Вардарската част, то нейният статут на Бивша Югославска република трябва да остане неопределен дотогава, докато се създадат по-благоприятни условия за трайно решаване на бъдещата й принадлежност. Признаването на самостоятелна държава Македония неминуемо поставя под въпрос бъдещето на Егейска Македония в границите между Западна Тракия и Албания, както и териториалната цялост на Гърция в настоящите й граници. И това Гърция не е готова да приеме.
Паметниците в чест на Александър и Филип Македонски гледат на юг, към Солун, а не на Запад или на Изток и македонските управляващи кръгове не крият амбициите си – не да честват, а да създават история!
Каква трябва да е българската позицияпо този кръг от въпроси?
По спора за името на Република Македония: България първа призна независимостта на Македония. Това е факт, с който не бива да се спекулира. Обстоятелството, че България и Гърция, като съседи на Македония, имат резерви по определяне дата за започване на преговори за присъединяване на страната към ЕС, не ги прави съюзници в противопоставяне на присъединяването на Македония към ЕС. Може би Македония, по тактически причини, ще се съгласи с гръцките предложения за името на държавата, но това не би довело автоматично до промяна в позицията на България. България не би искала да види Македония да продължи да функционира като сръбска провинция, нито като зависима част от Егейска Македония, нито раздробена по етнически признак и част от Велика Албания. България е за независима и териториално единна Македония, където българинът да се чувства у дома в дома си, като всеки друг македонски гражданин, независимо от етническата си идентичност!
Тази българска позиция, която скопените безцветни политически кръгове очакват да бъде обоснована от научните среди или политолозите, би била единственият логичен отговор на провежданата от съседите политика.
Какво би могло да се очаква в следващите 10 години и с какво трябва да се съобрази България?
Вътрешнополитическата обстановка в Гърция ще продължи да държи в плен управляващите, които и да са те, и да блокира всякакви действия за промяна на статуквото в трите направления с открити спорове със съседите. С Турция - за делимитация на териториалните води и континенталния шелф в Егейско море; с Македония - за името и пълзящия македонизъм на юг; и с Албания - по тлеещия Епирски въпрос от двете страни на границата.
В близките години на Гърция не се налага да проявява никаква активност в отношенията с Македония, тъй като тя е в изгодната позиция да контролира транспортните коридори на юг и да блокира европейската перспектива на северния си съсед. Ако някой трябва да търси компромис, това е Македония!
Сърбия е ангажирана с конфликта в Косово и е в деликатни отношения с останалите си съседи. Управляващите среди в Македония са белградски възпитаници и смяната на поколенията и на ориентацията във външната политика трудно би се случила през текущото десетилетие. Състоянието на двустранните отношения не налага проявата на излишна активност от страна на Белград, докато македонизмът продължава да черпи сили от заложени в самото общество стимули. Стабилизирането на позициите на Косово в международен план се превръща в естествен пример за подражание и следване за гражданите на Македония с албанско етническо самосъзнание. На този процес македонските политически кръгове все по-неуспешно ще се опитват да се противопоставят сами, а намесата на Белград във вътрешните работи на Македония с цел ограничаване на албанската експанзия ще предизвиква все решителен и разширяващ териториалния си обхват отпор. Загубата на позиции на Белград в Македония неминуемо ще доведе до невъзможността за съгласуване на общи позиции между Сърбия и Гърция за контролиране на процесите в Македония.
При тази обстановка все по-решителна роля във вътрешнополитическите процеси на Македония ще играе Албания и нейната политика по отношение на албанските етнически общности в съседните страни. А каква е тя?
СЛЕДВА
