След постигнатото от Запада разпадане на СССР, ликвидирането на управляващия режим на Муамар Кадафи стана решаващ етап в битката за световно господство
Системата на международното право е разрушена. Тесен кръг от избрани държави може да се намесва във вътрешните работи на всяка държава. В света възтържествува диктатът на новия Райх, пресичащ и най-малките прояви на самостоятелност и независимост.
Това не е цитат от мрачна футуристична прогноза, не е пропаганда на поредната „теория на конспирацията”. Това е реалността на нашия век. Печален, страшен факт, който стана „безпощадно ясен” след трагичните събития в Либия.
Пристигането на звяра
Стремежът на западната цивилизация към хегемония започва още с началото на нейното формиране. Кървавите кръстоносни походи не само срещу „неверниците” мюсюлмани, но и срещу християнските Византия и Русия, заграбването на колониите, свързано с отнемане живота на милиони хора, с унищожаване на десетки култури и цивилизации, забавило със столетия развитието на цели континенти. Тези исторически етапи самите страни на Запада с половин уста наричат „грешки на миналото”, за които поднасят извинения, както и уверения, че това никога няма да се повтори.
Лицемерие! Западът никога не се е отказвал от завоюване на тотално световно господство. Такава е била и е понастоящем генералната линия на развитие на западната цивилизация, нейният родов признак и източник на нейното могъщество.
Имаше период, когато хищническата природа на Запада се маскираше умело с фарисейски приказки за „свобода” и „демокрация”. Разбира се, щом им беше необходимо забравяха и за свободата, и за демокрацията. До основи унищожиха Дрезден, палеха с напалм виетнамските села, бомбардираха Югославия и Ирак. Но дори в тези случаи кървавата жестокост на дистрибуторите на свобода се прикриваше с продупченото наметало на международното право, на резолюции и конвенции.
Но събитията, на които стана свидетел светът през последните месеци, не оставиха камък върху камък от мита за цивилизования Запад. Маските са свалени. Пред нас е ужасен звяр с кървавата си претенция за световно господство. Безпощаден убиец, хладнокръвен престъпник. Той не ще търпи признаци на никакво друго мислене. Единственото, което може да възпре това чудовище, е страхът да не получи ответен удар. Но когато почувства, че жертвата му е по-слаба, нейната участ е незавидна. Тя ще бъде разкъсана на части.
Точно това наблюдаваме последните шест месеца в Либия. Процъфтяващата страна, най-богатата и най- развитата на континента Африка, се беше осмелила да води сравнително самостоятелна политика. Тя нямаше собствено ядрено оръжие, не заплашваше с унищожение САЩ или Израел. Но тя посмя да подкрепи Русия по време на конфликта в Южна Осетия през 2008 г., отказа да признае независимостта на Косово и беше приятелски настроена към Сърбия.
Що се отнася до икономическото развитие: О, ужас! Либия не канеше настойчиво алчни инвеститори, които да дирижират бала в страната, подхвърляйки само трохите от господарската трапеза на бедното население (както става в повечето страни, признали хегемонията на Запада). Това беше страна за хората, а не за шепа затлъстели олигарси, страна на грандиозни инфраструктурни проекти, които само за три десетилетия я измъкнаха от вековната изостаналост.
Но най-важното бе, че Либия стана пример за това, че има и други пътища на развитие, освен натрапвания ни от Запада перифериен капитализъм, който всъщност представлява второ издание на колониална зависимост.
Ето защо в западните столици се дочуваше скърцане на зъби. Ето защо Новият райх обяви кръстоносен поход срещу независима Либия.
Начало на последната битка
Мисля, че няма да бъде преувеличено, ако либийските събития бъдат определени като най-важните след разпадането на Съветския съюз преди 20 години. Тогава Западът се лиши от силен противник, който възпираше неговия стремеж към световна хегемония. През последвалите две десетилетия се извършваше „чистка”, предшестваща генералната схватка. Югославия, Ирак, Афганистан... Създаде се страшилището „международен тероризъм”, използвано като повод за намеса във вътрешните работи на други страни, нагнетяваше се атмосфера на страх и накрая се обработваше масовото съзнание от западните медии, доминиращи в информационното пространство. Всичко това подготвяше почвата за окончателната битка за планетарно господство. В хода на тази битка трябва да бъдат унищожени и последните гнезда на съпротива: Китай, Иран, Сирия, Беларус, Венецуела и нейните съюзници в Южна Америка, а също така да бъде разчленена Русия – потенциалният смъртно опасен съперник и център на алтернативно устройство на света.
И битката започна.
Срещу малката 6-милионна Либия обединената западна армада преследваше няколко стратегически цели.
За първата вече споменахме. Това е демонстрацията на сила. Западът ясно показа на всеки, който до този момент не беше разбрал простата истина „кой е стопанинът в къщата” - „владетели на този свят сме ние”. Ако някой не е съгласен – чака го участта на Либия. Никакви протести, международно право и ООН няма да му помогнат. Правото отсега нататък е правото на силния да командва слабия. ООН е обикновена марионетка в нашите ръце, която само кима с глава в знак на съгласие с повелите на кукловода.
Втората цел е отработване на най-новите информационни технологии. Именно в Либия с целия си блясък беше демонстрирана способността на новия Райх да влияе и да държи под контрол съзнанието на мнозинството жители на планетата. Достатъчно е да се владеят най-големите световни медии и може да сте сигурни, че одобрението на всяко, даже най-чудовищно престъпление е гарантирано. Обикновеният бюргер не си прави труда да търси алтернативни източници на информация. Системите на образование и култура, които се копират от Запада, формират такъв тип хора, чийто мироглед е изцяло под властта на медиите. Тези хора вярват, че операциите на силовите структури в Либия срещу убиващите и грабещи бунтовници са недопустими „репресии срещу мирното население”. Те сляпо се доверяват на телевизионните новинари и на кореспондентите на големите вестници, че бомбените килими на НАТО „спасяват мирните либийци от диктатурата на Кадафи”. Те се държат наивно и доверчиво, когато ги правят на глупаци с „неопровержими” доказателства за бягството на полковника и неговото семейство, с кадрите , показващи жертвите на кървавия режим (които всъщност са жертви, убити от бунтовниците) и на масовите народни митинги срещу властите (които се оказват снимки от опозиционни митинги в Индия). Те, за съжаление, са готови да аплодират своите правителства, изпращащи специални части да изтребват мирни граждани и за унищожаване на процъфтяваща Либия.
И това, само защото те са се убедили от екраните на телевизиите и от страниците на вестниците, че „Кадафи е лошото момче” и че на Либия й е нужна демокрация.
На Запада се удаде решаването на задача с изключителна важност, за която управниците в миналото можеха само да мечтаят, а именно – да превърнат гражданите на своите страни в послушна, напълно контролирана тълпа, която да се манипулира според случая и от която да се получава одобрението за най-жестоки авантюри.
Днес Либия, а утре...
Третата цел е отработване на практика на механизма за избавяне от неудобни правителства и режими. Събитията в Либия са не просто въоръжен метеж и не само агресия от страна на Запада. Това е комплексна интервенция, нов начин за ликвидиране на врага.
Отначало чужди агенти на западните спецслужби и разузнаването раздухват национални, религиозни или регионални противоречия, провокират започването на метежа и го насочват в необходимото русло. Западните медии разпространяват по целия свят новината за „народно въстание срещу диктаторския режим”. Започва обработка на лакейски правителства да осъдят „нарушаването на демокрацията” и да подкрепят въвеждане на санкции, блокиране на авоари в банките и приемане на съответни резолюции от ООН.
След това под предлог за „защита на мирното население” по страната се нанасят ракетно-бомбени удари, унищожаващи военната и гражданска инфраструктура и държавните ръководители. Бунтовниците се снабдяват с оръжие и действията им се направляват от чуждестранни инструктори.
В случай, че тези действия не доведат до желания резултат (сваляне на законната власт) започва пряко военно нахлуване. В случая с Либия това беше превземането на Триполи от отряди на спецчастите на Франция, Великобритания, САЩ, Катар, ОАЕ и Йордания, облечени като бунтовници.
След достигане на целта страната се превръща в зависима и слаба колония на Запада. В нея ще командват чуждите компании, изпомпващи природните ресурси. Разполагат се военни бази.
Време е да проумеем, че осъщественият сценарий в Либия ще бъде повторен в недалечно бъдеще и в други страни. В Китай ще се заложи на уйгурския национализъм в Синцзян. В многонационален Иран може да се разпали кюрдски, белуджистански и азерски сепаратизъм, или да се провокира разкол на нестабилния съюз между аятоласите и светската власт под ръководството на Махмуд Ахмадинеждад. В Сирия либийският сценарий вече е в ход и доведе до хиляди жертви. Може да се очаква изкуствено дестабилизиране на обстановката във Венецуела, Беларус, Северна Корея.
Рано или късно, мощен удар ще бъде нанесен, без съмнение, и по Русия – огромен резервоар на природни и духовни богатства, която, ако съумее да се изправи на колене както през 20 век, може да прегради пътя на кървавата западна орда.
Нестабилността на Кавказ и тлеещите социални противоречия могат да станат горивото, което да пламне след подхвърлена отвън искра.
След Либия ще последват редица удари по всички други цивилизации, които до този момент са съхранили частична самостоятелност.
Ще могат ли да устоят?
Поединично – не. Силите са неравни. Твърде много икономическа и военна мощ е натрупал Западът за времето, през което е установявал своята глобална хегемония. Това показаха и събитията в Либия. Половин година страната се сражаваше срещу превъзхождащите сили на противника. И досега верни на Кадафи сили не са сложили оръжие. Това само по себе си е подвиг и рядко за нашето време мъжество и твърдост. Но да се победи без съюзници безжалостна и въоръжена по последната дума на техниката армада, е невъзможно.
Възниква въпросът могат ли страните, отхвърлящи новия световен ред, да се обединят и да дадат отпор на врага?
Да узнае това, беше четвъртата цел на Запада. В Либия той проведе „разузнаване с бой”. Резултатите са обнадеждаващи за него. Той разбра, че възможният противник е разединен и не е готов да противостои в единен фронт. Фактически на Либия се наложи да се сражава сама. Осъждането на агресията от страна на Венецуела, Никарагуа и още редица латиноамерикански страни представляваше само морална подкрепа. Тези страни са лишени от ресурси за действителна помощ.
Държавите, които можеха да подкрепят Либия и да прекратят агресията, замълчаха и предпочетоха да стоят настрана. Така постъпи и Русия, президентът на която прибързано заяви за „нелегитимността на Кадафи”, а държавните медии повтаряха лъжите за Либия. Така постъпи Иран, който в този съдбоносен миг не съумя да забрави предишните проблеми с Триполи. Така постъпи и Китай, предпочитайки за пореден път да не разваля отношенията си със Запада.
Всичко това ни кара да мислим за бъдещето с тревога, защото ако подобно равнодушие към съдбата на съюзниците продължи и занапред, новият Райх просто ще унищожава своите противници един след друг.
Пред очите ни се решават проблеми, които не са нито частни, нито маловажни. Играе се партия, в която залогът е съдбата на цялото човечество. Западът показа чрез примера с Либия, че всяка несъгласна страна я очаква нерадостна съдба – унищожаване, смърт, хаос, духовна и материална нищета.
Ако пред лицето на безпощадния враг не се обединим и не осуетим чудовищния план за установяване на новия Райх, то бъдещият свят не просто ще бъде по-лош. Самото оцеляване на човечеството ще бъде поставено под въпрос.
Информационно-аналитичен портал Евразия
3.09.2011 г.
Превод от руски
Румен Воденичаров
