ПРОДЪЛЖЕНИЕ от бр. 19
• И още нещо...
Може ли да се побере в главата на съвременния български бизнесмен, получил по неведоми пътища богатството си, подобно нещо! Може ли да гледа как огънят поглъща храната на овцете му, а той да седи, да пие ракия с добронамерените си съселяни и да повика гайдар, който да ги весели! Вероятно тьошкият кехая се е изяждал от мъка, но е успявал дълбоко да я прикрие, да я надмогне. Защото е имал самочувствие и съзнание, че може да се справи с това нещастие. Разчитал е на своя честен труд, на своето почтено име, на своята вяра в доброто и искрено приятелство, което ще му помогне да надвие тежката беда…
На другия ден отишъл при съседа и поискал едни дисаги злато. Отговорът е: „Ела утре вечер с едно магаре!”
Толкова!
Не е позволил някакви одумки изречени от някого, да помрачат славата му не само на кехая, но и на почтен, на способен човек. Той е умеел да подържа на високо ниво своя напълно овладян занаят, своето име на най-достоен сред достойните кехаи. И със самочувствие е казвал на любопитни хора след години: „Каквото е имел и видел Коруята, та вие и в соне не сте го виждали…” А негови съвременници казвали, „Всичките му внуци, до един способни люде, на един пръст на дядо си не могат се хвана!”
Много са имената на родопските кехаи от различните селища, които притежавали хилядни стада и са хранели и обличали значителна част от войската и населението на турската империя, и най-вече войската в новозавладените от тях области. Въпреки тежкото робство, тия кехаи са успявали да се справят с брутални управници, обогатявайки ги с животни, с кожи, с храни, с вълна, с домашно тъкани платове за облекло и много злато. Подкупите във властта не са отсега, а са започнали едновременно с робството ни под турците и са били индулгенция за живот. Завоевателите са се чувствали истински господари, посягали са на българската собственост, на български моми и момци, на имот, на добитък и пр. Не са позволявали на робите да ездят на коне, да носят дрехи с цветове, присъщи на турското население...
По този въпрос забележителни страници е написал Николай Хайтов, когато разглежда производството на родопските халища. Турските властници правели отстъпки на големите кехаи, затваряли си очите за някои съществени нарушения на турските закони. Защото те сами са имали полза – обогатявали се и се осигурявали с „рахат живот до дивято куляно”, както често се изразявали редовите труженици за турската управленска власт.
Почти всички известни родопски кехаи са били родолюбци и патриоти. Поемали са тежестите на султанските налози, издължавали се навреме и почтено, обогатявали са чуждоземните потисници. Така са оставяли и обикновените, редовите свои еднородци да живеят сравнително спокойно и задоволени със своите занаяти, винаги да имат насъщната храна и облекло... Мнозина всепризнати кехаи тайно са подържали бунтарите, които поемали пътя на хайдутството в името на българската национална и политическа свобода. Тихо и предпазливо са ставали инициатори и ктитори на черкви, които строили скритом, почти вдлъбнати в земята, без звънливи камбани, които да оповестяват празниците, или да съобщават за изключителни събития и смърт. Пазели са се да не предизвикат властимащите, за да не пострада невинното население в Родопа планина. Не е празна приказка останала от онова време, че „Дослука с турчина е докато имаш да даваш!..” И тьошките кехаи давали, не се скъпели.
Тодор Коруев отделя много внимание в книгата си и на кехаите от село Чокманово, които по нищо не отстъпвали на всепризнатите си райковски колеги. В днешно време, както весело отбелязват някои, селото е забележително с многобройните професори и учени в различните области на науката... Но според писаното от Стою Шишков: „Чокманци се отличават от другите българи в тая кааза (Ахъ Челеби) за юнашкия си и независим характер и по буйността на нравите си. Затова беломорските аги и бейове, които притежавали огромни стада овце, се спирали на чокманци, които от нищо не се плашели, не позволявали да ги бие и пребива някой или да ги краде. Не ставало хоро без тях или каква да е друга изява. Както кехаите, и овчарите от Чокманово били смели, силни и безстрашни „дели канлия”. При най-малък спор буйният и необуздан чокмановски овчар се хващал за ножа...”
Авторът на „Овньо льо вакал, каматан…”, допълня: „Салтанатът им бил голям. Само какъв кон е яздил чокманският тьожек кехая! Ат, стъкмен със специално изработени „такъми” – юзда, украсена с пулове и други металически знаци и кожени висулки, тучени зенгии, на седлото привързани два козиняни дисаги, в които кехаята слагал нарязан тютюн за себе си и за почерпка на овчарите си, кафени прибори, захар и кафе, дървена лъжица и паница за храна, сирене, парче чеверме. В дисагите винаги имало пахур или шише с ракия...”
След зимуването в топлите беломорски пасбища, стригането на овците, продаването на вълната, на овчи кожи и на определен брой от агнетата, в началото на пролетта стадата се връщали в планината за лятна паша. Там вече започвала огромната работа в мандрите и използването на млякото за сирене, масло, твърдо сирене (кашкавал), извара и пр. Кехаята пръв пристигал в Чокманово, яхнал охранения си кон, и донасял хабер за пристигането в следващите дни на овчарите с бюлюците... Естествено, посрещането е било с „пукоть и рукоть”, с гайди, песни, стрелби... Страхотия!”
Тук ми идва на ум разказа на Георги Чилингиров от Чокманово – един от най-изявените и силни родопски певци от началото на 50-те години на 20-ия век. Беше висок, строен, красив мъж, с добре подържани мустачки, с неслизаща от лицето му добра, приветлива усмивка. Притежаваше мощен глас, който владееше отлично и даваше винаги сърцато, завладяващо изпълнение. Бяхме добри приятели „уважителни един към друг и много отговорни един за друг”, както весело се изразяваше той. Бях му „началник” около четири години – завеждах сектор „Народна музика и трудови бригади” в Дирекция за музикално творческо и изпълнителско изкуство към Министерство на културата, а Чилингиров и Радка Кушлева бяха в певческата група „Наша песен”.
Една вечер, след концерта на „Наша песен” в Севлиево, седнахме „на благ разговор” с Чилингиров и писателя Станислав Сивриев. Той дойде от Боженци специално да ме вземе, защото на следния ден двамата имахме обща изява във Варна. Сивриев за пръв път виждаше „очи в очи тоя помак от Чокманово” и запя неговата популярна песен „Тръгнал Тодю на гурбет да иде…” Възхити се от гайтанлията му родопска носия, от запасания силях с два револвера и внушителния му калпак, кокетно килнат на темето му. Сивриев закачливо подхвърли, че знае за „ачегьозлъка на чокманци – големи кехаи и буйни овчари, дето стъпвали трева не никнала и получавали „селям” от баш турците”. Певецът високо се засмя:
- В Чокманово, до Балканската война, имало много, няколко десет хиляди овце. Кехаи и овчари не се поддали на заплахите на турците да си сменят вярата. Но имало и по-слаби мъже, които превили глава. В Чокманово, още от онова време, имало сбор на Свети Илия, който продължавал по три дни. Много народ, много моми и ергени от другите села, пристигали в нашето село да се отиграят на хоро. За това има и песен за една райковска мома „Да не беше, Гане, ходила, в Чокманово на сбора, да не би, Гану галила, чокмански тьожки кехайе…”. Тя била придружавана от чокмански млади кехаи, „през Рамаданска барчинка”, където обикновено млади турци грабели моми и невести. Отишла Гана на хорището в Чокманово. Там свирели три гайди, хорото се въртяло на три реда – на най-първия били омъжените мъже и жени, на втория кипро играли моминките, на третия били баш кехаите и ергените овчаре. Земята се тресяла от сърцатото хоро. Райковката Гана най-буйно играла и събрала погледите на старо и младо. Харесал я баш кехаята в Чокманово и се оженил за нея, та станала чокманска кехаица...
На българските мохамеданки било забранено да ходят на хорището, а камо ли да играят. За сбора на Илинден в Чокманово една година се събрала голяма група чокмански овчари и под водителството на тьожак кехая Кольо, отишли в село Исьорен – сега е в гръцката държава. Тогава селото току-що било потурчено по вина на гръцкия владика от Ксанти. Той повикал младия поп от Исьорен да му занесе владишкия данък. Попът не успял да събере данъка и владиката заповядал да го съблекат гол пред владишкия дом и да го бият с геги, да го ритат и плюват. Попът едвам отървал живота си и заедно с десетина свои другари, които го придружавали до Ксанти, отишли при турския ходжа и поискали да ги направи мохамедани – напук на гръцкия владика...
Ходжата подрипнал от радост. Направил каквото трябва, заклел ги в името на Аллаха, наложил им бели чалми и ги изпроводил „с хаир” за Исьорен. Когато се върнали, било празничен ден и на хорището се люлеело буйно хоро. Сестрата на попа, като го видяла с чалма, засрамила се и без да го дочака да й разкаже патилата си, хукнала и се хвърлила от скалата, която и досега носи името „Момин камен”. Няколко дни след това турският хожда дошъл в Исьорен и потурчил цялото село. А то имало много хубави моми и мераклии момци за тях идвали от всички села...
Чокманският кехая Кольо бил добре познат по цялата Родопа и имал много близки приятели в Исьорен. Думата му се чувала навсякъде, като утвърден човек с голямо име. Дошли чокманци в Исьорен и по молба на Кольо кехая приятелите му събрали моминките и той им рекъл: „Хвърляйте шалварето и яшмаците, демек фереджетата, ще ви водиме на сбора в Чокманово!”
Всички стояли уплашени, зъб не обелвали да продумат. Дошли и майките на моминките и те от страх не смеели да си вдигнат очите. „Ние сме ваши защитници, ваши братя сме, не се страхувайте! Ще ви заведем тайно да престоите три дни на сбора, да се наиграете на хорото и ще ви върнем, чисти като капка вода!” – казал Кольо.
След дълго умуване и с благословията на майките исьоренските моминки се прежалили и тръгнали с чокманци на сбора. Настанили ги по къщите като роднини и три дни празнували свети пророк Илия – играли хоро, без да спират и дъх да си поемат. Радвали се младите хубавици, сякаш били новородени. Кога да ги връщат към Исьорен, срещнала ги голяма група турци. Като видели моминките без яшмаци и шалваре, нахвърлили се върху тях, ала чокманци, начело с кехая Кольо, моментално им отворили война и станала страшна битка. Кехая Кольо акълосвал с ножа си турски глави на ляво и на дясно, сякаш са зелки и спасил моминките. Завели ги живи и здрави в Исьорен и за битката с турците нито дума не казали... Оттогава останал прякора Канлията – кехая Кольо Канлията от Чокманово. Турците разбрали какво се е случило, но не посмели да го нападат или съдят, че имал голям бюлюк свои овце, пък отглеждал и овцете на бея, който управлявал Ксанти…
Когато „подзиме” се връщали стадата от Беломорието в Чокманово и мерата му, прибирали се с голям салтанат – стрелби, цонкане на чанове, хлопане на тюбелбеци, свирня на гайди, песни от гласовити овчари, които земята цепят. Най-напред яхнал на гиздав, охранен и много украсен кон, предвождал овчарите Кольо кехая Канлията и посрещачите поклон му правели до земята...
Аз съм му рода по майка – прабаба ми е била най-малката дъщеря на Кольо кехая, че от него ми е юнашкия комитски вид. Инак съм блага душа – обичам да пея, да пийвам от време на време за добро настроение и за радост на хората, които ми правят чест, да ме канят след концертите…!” – завърши весело Чилингиров, а писателят Станислав Стратиев остана няколко минути с отворени уста, неспособен да произнесе една дума…
Когато се съвзе „от патриотичния захлас”, както сам уточни състоянието си, Сивриев засипа родопския певец с десетки въпроси. Така се захвана много интересен разговор, който продължи почти „до първи петли”. Заслужава си той да стане достояние на хиляди читатели – почитатели на писателя Станислав Сивриев и на родопския народен певец Георги Чилингиров. Ще отбележа само, че на следния ден, пътувайки за Варна, двамата със Сивриев се връщахме на десетки случаи, възпяти в песни или записани в различни спомени. Много от тях показваха как родолюбиви родопски българи, чиито потомци живеят и днес в Родопите, са се съпротивлявали в онова далечно време, започнало с помохамеданчването още от времето на султан Селим Първи. Той управлявал само осем години, но причинил много злини в „тия люти и прискръбни времена. Българите го наричали кръвник, блудник и пияница”...
СЛЕДВА
