• И още нещо...
ПРОДЪЛЖЕНИЕ от бр. 20
По негово време овчарлъкът в Родопа планина се владеел от юруците, чиито помощник овчари били неголям брой родопски трудолюбиви мъже.
За този период има също народни песни и предания. Споменава се „младо юруче”, „юручки силни кехаи”, „юручка бяла кадъна”, прякор „юруците”, а с годините Юруков станало и фамилно име, на мнозина, които в далечното минало чиракували и учили овчарския занаят от тях... Юруците със стадата си преживели няколко десетилетия в Родопите. Позабогатели доста, продали стадата си, земите и планините на местните родопчани – които преди тях са били истинските им стопани и се отдали на заседнал, охолен живот по беломорските градове... Защото овчарството е давало възможност за добри приходи от месо, кожи, вълна, мляко, сирене, масло и други млечни продукти, които открай време са били насъщна храна на мохамеданите.
С овчарството се издигали и доста родопски българи, приели мохамеданството. Мнозина от тях, които били грамотни, турската власт ги настанявала на отговорна султанска служба – управители на градове или области, кметове, събирачи на султанските налози и пр. Те тайно помагали на събратята си християни и това е служело като основа за разбирателство, за мир и взаимноизгодни отношения.
В тази насока заслужава да се обърне специално внимание на два интересни случая, за които Тодор Коруев сладкодумно разказва в книгата си. Единият е свързан с построяването на църквата „Свети пророк Илия” в село Чокманово, по инициатива на видни чокмановски кехаи, начело с хаджи Стоян кехая, които станали по-късно и „борци за църковна независимост”, според сведенията на родоповеда Васил Дечов. Отнася се за времето след Одринския мир в 1829 година, когато Русия, като победителка във войната с Турция, получила правото да покровителства християните в турската империя. По този договор султанът давал известни права и свобода за строеж на църкви, за което бил нужен специален ферман.
От Чокманово подали молба до султана и докато очаквали фермана, по първите чокманци решили да подарят най-хубавия кон на Салих ага, управител на Пашмакли (Смолян). Отишли при него с хубавия, охранен кон и той наредил на секретаря си да прочете току-що пристигналия ферман. В него били упоменати и размерите на бъдещата църква - колко аршина дълга, колко широко и колко висока. Хаджи Стоян кехая дипломатично изказал признателност към султана за доброто, което им сторва, ала не бил съгласен с определените размери. Салих ага бил българин по произход и обяснил, че аршините са различни:
- На жените аршинът е до лакетя, на терзиите до под мишницата, на дюлгерите – пет педи правят един аршин, а на овчарите според дължината на гегата е размерът на аршина...
Чокманските кехаи и първенци, изпълнили стриктно дипломатичния и хитър съвет на своя събрат – мохамеданин по вяра, и направили двойно по-голяма църквата „Свети пророк Илия”, която по-късно снабдили с камбанария и камбана и всяка година по три дни празнували църковния патрон...
Заслужава внимание и цитираното от автора на с. 235, дарствено посвещение на „родопския възрожденец свещеник Никола Мавродиев – поп Нико от Райково”, внук по майка на чокманския хаджи Стоян кехая, върху книгата си „Портрет на гръцкото фанариотско духовенство и коварните му дела”: „Подарява се на църквата „Свети Илия” в село Чокманово за спомен от покойния дядо хаджи Стоян кехая, който от набожност, противно влиянието на тогавашните турски бейове, заедно с аламидерци издействал от правителството да се съгради църквата най-първо в 1834 г., преди да пристигне ферманът”.
Вторият случай, за който се разказва в книгата на Коруев (с. 238): “се отнася за друг един – Салих ага Сиврията от Смилян. Също „от голямото добро утро”, българин по рождение, но с мохамеданска религия. Той посрещнал на нож ходжите, изпратени от Цариград да учат миллета (народа) на турски език. Салих ага казал, че длъжността и потурите си ще размени, но езикът си не може да размени „оти ми е останал от майка!” И авторът завършва тази глава от книгата си препоръчително: „Струва си да се напомнят тия думи, казани преди 140 години, в днешното време на обезбългаряване и обезродяване. Върхът на тези космополитни процеси е да се допуска турцизиране на българи от мохамеданска вяра.”
Към това ще добавя, че въпреки мохамедани по вяра, родопските люде си стоят по местата и си говорят единствено майчиния език.
Ала доста напористи золумджии основаха специално училище за „изучаване на майчиния език” в Омуртаг, защото в Лудогорието има компактна маса турци. Подвеждат млади и красиви момичета от Родопите срещу безплатна квартира, учебници, храна, дрехи и по „сто лева джоб паръсъ на месец”, да се мъчат над турския език, който трудно усвояват, за разлика от истинските турски деца в тоя край, които „пеят езика, толкова им е лесен”. Това сподели една девойка от Мадан, запиляла се в Омуртаг да учи не майчиния език, който владее отлично, а бащиният – обикновено не се знаят бащите...
Безразлични към националната си принадлежност, мнозина младежи се продават, без да се опитат да понаучат нещо от родната история. Само да прочетат книгата „Овньо льо вакал, каматан...”, ще се гордеят със спомените за родовия си корен, независимо каква вяра имат. Защото родовата принадлежност е свободна да изпълнява каквато си ще религия, да се кланя на каквито си ще богове. При това религията е нещо вторично, без което човек може да живее, както са живели езичниците. Достатъчно е да посочим създадените хиляди атеисти в нашата страна по време на строящия се социализъм. Тогава се издигаше поучението, че „религията е опиум за народите”. И напористи за власт и признание люде станаха съвсем безверни...
Дори и подмяната на имената не играе особена роля. В нашата съвременност и сред нас има мъже и жени с имена, чйто произход е чужд на българската именна система: Майкъл, Жанет, Никол, Джон и пр. Вярно е, че никой човек не може да избере нито родителите, нито името си, но всеки може да знае своя род и език...
Това е показано дори и в песните. Има една хубава родопска песен за Иван чобан, някои я променят на Хасан чобан. Но съдържанието върви на родопски диалект, възпявайки по великолепен начин младите овчари.
Тодор Коруев е посветил много – блестящо и компетентно написани страници, на подробности от овчарството - кога и как тръгват за Беломорието, кога се връщат в планината, кога се прави предой, кога се стрижат овците, кога и какво се прави за тяхното почти едновременно заплождане, как се разделят овците – агнета, шилета, ялови, дойни и недойни брави, черни и бели и т.н. Удивителни са познанията му по тия въпроси и се възприемат с интерес от читателя. Вълнуващи са страниците за тревогите на майката, на съпругата и другите близки, когато овчарите поемат към Беломорие, „нах чуждо поле пекливо, пекливо и болезливо”, съвета да не пие вода и да не ляга на сянка. Защото мнозина овчари са намирали смъртта си там от малария, срещу която в онова време не са познавали още хинина или други церове…
В книгата е отделено и много място за болестите по овците и най-вече на „сипка” – вид шарка и метил, който уврежда черния дроб, въртоглавие и пр. Поместени са песни, в които се пее, че стадото от „сипка” може да се излекува с пепел на изгорял човек. Дори Стара планина не може да прости големият грях на ян кехая – помощника на тьошак кехая. Той излъгал влюбената Рада, завел я в колибата си, любил я, а после я разсякъл и поставил между два огъня да изгори, за да лекува господарското стадо...
Спомен за лекуване на овцете с пепел от човешко тяло е доста жив и в днешно време. В началото на септември 2012 г. бях в село Стара Кресна, Благоевградско. Разговарях със 75-годишната баба Любка и я попитах за някои имена на местности, които обикалят селото. За „Златина поляна” ми каза, че там Злата отишла да жъне и носела в люлка осеммесечното си дете. Завързала люлката с бебето до едно стадо овце, което боледувало от „шуга” (краста). Според чорбаджията, требвало овците да се лекуват с човешка пепел. Послушни чираци отишли и грабнали бебето на Злата и го изгорили в предварително нагорещена пещ... Злата много плакала и от сълзите й извряла гореща вода и до нея друг извор с малко по-студена, но лековита вода, „като тая що е у Свети врач, дето сега му думат Сандански”...
Родопските овчари са воювали срещу тази болест по най-примитивен начин, описан доста картинно от Коруев, но са постигнали и успех – поставили са началото на бъдещите медицински ваксини. Овчарите настървено, но мълчаливо се състезавали за здраво и млечно стадо, за добри майстори и помощници, които да обработват млякото в различните млечни продукти. Задължително е било всеки овчар да знае, че не трябва да пасе стадото в мочурливи и росни места, където метилът нанасял голяма вреда...
СЛЕДВА
