Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Жив пред българската история

Е-поща Печат PDF

100 години от рождението на Тодор Живков


5.

Закономерно беше отрезвяването ни след 10 ноември да е съпроводено с известна носталгия по установените стилове, жанрове и форми в културата, по предишни изрази на опозиционно настроение в литературата, постигани чрез подтекстови намигвания, карнавални трансформации, пародийни усвоявания на значението на образите, гротескови деформации и пр., и пр. В онези години вече бях дорасъл до разбиране за изкуството, че то “умира”, щом стане венценосец на властта (даже и на най-предпочитаната), че влиза в противоречие с властта било защото категорично отрича дадено положение в живота, било защото настоява то да бъде поправено.
Моите схващания еволюираха още в началото на 60-те, когато възприех формулата на Бертолт Брехт за изкуството като критика на всяка действителност, като изобличител на лъжата, като двигател за обществена промяна.

Ефектът на отчуждението, пропагандиран от Брехт, принадлежеше в моя свят към светая святих на културата, която отстоявах. Именно заради това ме настройваше враждебно новото лустросване на току-що проходилата демокрация, зареждането й с отровните вещества на нетолерантност към социализма. Колкото и да бях солидарен с критическите стрели, отправени срещу Тодор Живков, не можех да приема дирижираната омраза към него, предполагаща неговият неоспорим принос да бъде зачеркнат изцяло от историята ни.
Един ден по телефона ми позвъни Георги Йорданов, за да ме покани у дома си, щял да ми прочете текст, написан от него. С Йорданов се познаваме от средношколските ни години, поддържахме приятелски връзки и през студентството – аз в Будапеща, той в София. След туй “замразихме” тези контакти повече поради моя предразсъдък, че е тръгнал по сериозен политически и държавнически друм, че се движим в различни светове и че с моите непрекъснати опити да поправям социализма в културната сфера, мога да му причиня неприятности.
Иначе през 80-те години му се възхищавах, че умее да кореспондира с българската интелигенция, че с невероятна изобретателност отбива атаките на догматици и сектанти срещу талантливи творби и безспорни техни произведения. Живков, на когото не можеше да се отрече заболяването от жестове на самодържеща, най-вече през този период, обичаше да слуша “доноси” срещу наши колеги и съответно да реагира отрицателно. Но Йорданов съумяваше да предпази ръководителя на държавата от гафове, за които скъпо се плаща – омекотяваше “гнева” на Първия и към Йордан Радичков, и към Стефан Продев, и към Николай Хайтов, и към Недялко Йорданов, и към Стефан Цанев, и към Ивайло Петров, и към Иван Радоев...
Като страничен наблюдател и понеже смятах, че на Живков му е време да посочи наследник (не от фамилията си), бях си избрал двама такива негови хипотетични приемници от елита на партията: на първо място, Георги Йорданов (защото е модерен, отлично действащ, гъвкав и комплексно подготвен държавник) и Георги Григоров (защото е човек на практиката, еднакво добре запознат с икономическата и партийната области). Тодор Живков обаче още приживе предпочете Георги Атанасов, който ми се струваше добронамерен, но с по-скромни възможности партиен кадър. А от литературни източници бях узнал, че когато на висок пост се постави личност със “скромни възможности”, в кризисни моменти тя може да изпадне лесно в паника, или да извърши подлост, въобразявайки си, че така се спасява или ни спасява.
Читателят не би трябвало да възприема моите класации за “ръководни длъжности” в държавата като самозабравяне и маниащина. В литературната ни среда бяхме свикнали твърде волно да оценяваме поредните партийни величия. Сред нас най се отличаваше с критическите си реплики белетристът Димитър Вълев, заради което му присвоиха прякора “Отровната плюнка”. Венелин Коцев, защото се държеше надменно и презрително към околните, и понеже ни отблъскваше от себе си в ролята си на “нубелунг”, го наричахме субект с нацистка закваска; Милко Балев го засипвахме с подигравателни имена, едно от тях беше “Куазимодо”; подигравахме се, че ни управляват Даковци и Маковци, Тановци и Таковци; весело подвиквахме, че пак се е проявил “овчарят от Правец”. На днешните “сатанисти” съм длъжен да кажа, че правехме оценките си, без да ни застрашават кой знае какви санкции.
Давам тези обяснения, за да се разбере от читателя, че уважавах мнението на Георги Йорданов. Затова и внимателно изслушах политическото му есе “Satis, Andrei”, което би могло на български да звучи като “Спри, Андрей”, “Опомни се, Андрей”, “Дотук, Андрей”. Предварително ще кажа, че като филипика то е образцов текст по стилистика и смисъл. Би могло да участва във всяка антология от забележителни слова на заслужилите наши държавници и политици.
Йорданов предупреждаваше своя колега, че става самонадеян, че започва да руши, преди да е създал нещо в полза на държавата; че го блазнят авантюрните ходове, което е извънредно опасно във връзка с поста, който заема; че традицията и биографията на социализма не бива да се зачеркват волунтаристично. За съжаление, Луканов не се вслуша в съветите и предупрежденията на Георги Йорданов, поддаде се на заповедите на Вашингтон и Москва да стане първостроител на реанимирания български капитализъм. Безотговорно започна строителство на “демократичен капитализъм”, оказал се подобие на латиноамериканския капитализъм (поръча си и настолна книга–библия - “Програмата Ран и Ът”).
Предпазливо Йорданов подсказваше със слова, отправени към мен, че и Живков не би трябвало да се осъжда безапелационно, тъй като “имал заслуги към България”. Главно изтъкваше неговото родолюбие и умението му да отвоюва специални блага за България от съветските ръководители. За разлика от преди 10 ноември, сега бях започнал по-внимателно да се вслушвам в доводите спрямо положителните качества на Живков. Излиза, че първите симптоми за неблагополучия в българския преход инстинктивно са ни връщали към преживяното по време на социализма, а то, за щастие или беда, е свързано именно с дейността на Тодор Живков.
Връщайки лентата назад, виждам, че реалистичната оценка за Живков е зависела през тези години от начина, по който човек възприема идеологията на преустройството. В моята биография истинското разочарование от политиката на преустройството ме застигна в Москва (през лятото на 1991 г. заминах за Русия като директор на Българския културно-информационен център; прекарах там една година, след което министът на културата Елка Константинова и мен, и останалите сътрудници на центъра ни върна в България). Тук ореолът от осанката на Горбачов не само се потъмни, а и девалвира във въображението ми. Преди това, въпреки смущенията, се възхищавах от него като човек на необходимата промяна, като спасител на завоеванията на социализма, но при тясно сътрудничество със Западния свят. В моите представи той беше личност, посветена на своя народ и на човечеството, интелигентна, подготвена за политическата си съдба на реформатор.
В столицата на Русия обаче неговият образ се открои в друга светлина: честолюбиво същество, хитровато като мужик, провинциално обременено, с посредствени качества, речовит, но шаблонен като изказ. По време на “пуча” от август, 1991 г. той гастролира по телевизията като субект, който може да подвежда и предава близките си другари, да изпълнява ролята на провокатор. Освен това усетих у него лекомислие, каквото обикновено демонстрират водевилните артисти и певци.
Последният пирон в ковчега на моето отношение към Горбачов го заби големият театрален режисьор Юрий Любимов (създател на знаменития протестен театър “Таганка”). Беседвайки в моя кабинет, чувайки как възхвалявам интелекта на последния председател на КПСС, той, без да му мигне окото, възрази, че Горбачов има език на селянин от периферията на Русия, че онова, което ние, чужденците, не сме могли да доловим, е бедният апаратен език, който използва, изтърканите от употреба безсмислици и баналности. И с наслада започна да го имитира, така, както с убийствена сатира може да имитира само опитният актьор.
Борис Елцин ми се представи като по-крупен субект, като невъздържан и стихиен политик, който по подобие на аристократите от царска Русия може да пропилее целия си имот и благосъстояние, защото е пиян, или защото се е хванал на облог. Такива аристократи са ги водили нерядко за носа техните управители на именията им. С най-чувствителните органи на човешкото си съществувание долових, че в преустройството има притворство, втори и трети план на задкулисието, че върху излъганите морал и вяра на част от руската интелигенция (особено университетската) се строи фундаментът на държавна пирамида, която ще бъде издигана чрез безумната експлоатация на руския народ в услуга на едно привилегировано малцинство от пребоядисали се бюрократи.
Но този процес на преображението, картините на надеждата и разрухата, самият “заговор” и “контразаговор”, изобщо психограмата на променящата се в “неизвестна посока” Русия, съм ги изобразил в изповедната си документална книга “И видях друг звяр. Московски дневник”.
Завърнал се в България, започнах да пиша политически статии и антрефилета във в. “Дума”, както и в други всекидневници. Стефан Продев формира кръг от автори, с които поддържаше приятелски отношения. Те пишеха главно статиите с идеологически привкус. В кръга влизаха Нино Нинов, Чавдар Кюранов, Велко Вълканов, Анжел Вагенщайн, Илчо Димитров и стария журналист Барух Шамлиев. В него попаднах и аз. Моят профил се очерта като критик на руското преустройство, гарнирано със задаване на въпроси за българския съвременен живот. Мъчех се да опонирам на разрушителната философия на бащите на преустройство, които дадоха път на криминални елементи и на криминална конструкция на държавата. Въведох понятие, формулирано от руския кинорежисьор и политик Говорухин: криминална революция! По този път се получи симбиозата демократичен, криминален преход. Смених интонирането, защото пишех за Горбачов и сие не като за свещени крави, а като за хора, които не предлагат алтернатива за подем на икономиките и духовното развитие.

 

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар