Кой пусна от бутилката духа на европейския сепаратизъм
Икономическите безредици в Европейския съюз отново поставят на дневен ред стария политически въпрос за правото на самоопределение на нацията. Докато брюкселската бюрокрация, канцлерът на ФРГ и лидерите на страните-длъжници се опитват да гасят финансовия пожар в „европейския дом”, малките народи от Стария свят се разбягват по „етническите комуналки”.
2012 година бе година на небивал „парад на суверенитетите” за ЕС, който обозначи началото на нов етап в дестабилизацията на Европа. Победата на фламандските националисти, които настояваха Белгия да се превърне в конфедерация, многохилядните демонстрации на каталонците, които не искат повече „да хранят Мадрид”, споразумението между Лондон и Единбург за провеждане на референдум през 2014 г., на който да се реши съдбата на Шотландия – всички тези неща свидетелстват за удивителната съгласуваност в действията на сепаратистите.
Но как „суверенните” стремежи на малките народи да бъдат съчетани с настоятелните приказки за създаване на европейска федерация?
Кой има изгода от разрушаването на националните държави?
„Косовизацията” на Стария свят
„Искате да знаете бъдещето на Европа? Ами погледнете Балканите!” – тази азбучна истина е добре известна на всеки, занимаващ се сериозно с европейска геополитика.
Отдавна е забелязано, че макар и донякъде на мистично ниво, този регион е мястото, което определя съдбата на Стария свят. Именно Балканите – и по-точно Древна Гърция, се смята за люлката на европейската цивилизация и именно от Гърция започна кризата на еврозоната, в която мнозина съзират финалния стадий на „залеза на Европа”*. Именно на Балканите през първото десетилетие на 20 в. (1910 г.) се чуха първите изстрели на „столетието на световните войни” **, и именно там завърши то – през 1999 г., с натовските удари над Югославия. Обаче тупкането на „балканското сърце” се чува най-силно в Косово – многострадалния сръбски край, който поне на два пъти е бил залог за историческата съдба на европейската цивилизация. Така е било през 1389 г., когато става легендарната битка на Косово поле и се решава дали Европа ще защити духовното си „аз”, християнската култура и правото на самостоятелно място в историята, или ще се отрече от корените си и ще се промени неузнаваемо под влиянието на чужда цивилизация. Тогава сръбското воинство на цар Лазар губи битката, но спира турското нашествие в дълбочината на Европа – подвиг, който бе заплатен с петвековно османско иго от сърбите и от другите балкански народи. Въпреки различията между православни и католици, европейците успяха да оценят по достойнство сръбската саможертва – след битката на Косово поле в катедралата на парижката „Света Богородица” задълго не утихва камбанният звън.
После бъдещето на Европа бе решено в Косово през 2008 г., когато страните от ЕС се изправиха пред съдбоносна дилема: да признаят, или да не признаят „държавността” на албанските наркотърговци. И тогава какъв беше залогът? „В православна Сърбия са въплътени ценностите на класическа Европа – единна и неделима национална държава, развита култура, подхранвана от християнските традиции, и патриотизъм – твърди британският историк консерватор Джон Локлънд. – Албанците са символ на постмодернисткото варварство – сепаратизъм, разрушаване на големите държавни образувания, етнически егоизъм, диктатура на малцинството и мафиотски принципи на социална организация”. Като унижиха християнска Сърбия и заложиха на косоварите, европейците направиха избор в полза на връщането към тъмните векове, само че на следващото стъпало от спиралата – постмодернисткото. Освен това те „гласуваха” за превръщането на Европа в пачуърк, одеяло, съшито от малки парченца – т.е., многобройните варварски „кралства”.
Ето че първите отровни семена на сепаратизма, посяти през 2008 г. в Косово, дадоха плод – в края на 2012 г. в ЕС можеше да се види немислим досега „парад на суверенитетите”.
Тежките кризисни делници все по-често подтикват малките европейски народи към простия извод: ако корабът на националната държава потъва, трябва бързо да се прехвърлим в „етническата барка”. На мястото на маргиналните бойци за „независимост”, представлявани от баската групировка „Ета” и ирландските терористи от ИРА, дойдоха респектиращи на пръв поглед, но не по-малко опасни „богати сепаратисти”, готови (поне засега) да действат по парламентарно-демократичен път. Разбира се, тяхната програма разчита на самоубийствен популизъм, но се харесва на електората, който приема „на ура” простите и достъпни рецепти. И тъй като икономическите неуредици се задълбочават, политиците все по-често разиграват „сепаратистката карта” – та нали самоопределението, достигащо до отделяне, изглежда на демоса като спасение от всички кризисни беди.
Белгия: фламандците не искат да плащат „обяда на валонците”
Преди шест години белгийският федерален тв-канал разбуни зрителите с новината, че Фландрия обявява независимост. Зрителите не разбраха хумора и в службата за спешна помощ зазвъняха хиляди изплашени граждани, а неколцина чужди посланици съвсем сериозно пратиха спешни грами до столиците си. Но във всяка шега има грам истина – в анекдотите доста често се декларират истинските намерения на хората. А у жителите на Фландрия те са съвсем прозрачни – на чист холандски език те уверено изказват желанието си да се отделят от „хрантутниците” от френскоезична Валония. Менталните противоречия между двете общности датират още от основаването на Белгия през 1830 г. Фламандците смятат валонците за празни безделници, а валонците възприемат своите съседи като педантични досадници. Към това се добавят и споровете кой е стопанинът на дома. Благодарение на развитата въглищна промишленост и металургия Валония дълго време бе смятана за локомотива на Белгия, докато фламандците се задоволяваха с ролята на забравено малцинство. Показателно е, че холандският език става официален едва през 1980 г. Но в началото на 21-ви век двете конфликтуващи общности си смениха местата – тъй като валонската промишленост забуксува, Фландрия с нейните високотехнологични отрасли и добре развити пристанища стана лидер и днес налива в белгийската хазна 6 млрд. евро повече. „Ние се уморихме да ни вземат за крави, които са ценни само защото дават мляко” – това са думи на фламандския националист Барт де Вевер, които показват в пълна степен натрупаното раздразнение у фламандците. Не е чудно, че на местните избори (на 14 октомври 2012 г.) неговата партия „Фламандски национален алианс” (Новофламандски алианс) взе убедителна победа, а самият господин Де Вевер стана кмет на пристанищния Антверпен. Неговите привърженици разглеждат този пост като последното стъпало за бъдещия лидер на независимата държава.
А политикът дори не крие амбициите си и призовава Белгия да стане конфедерация поради това, че в страната съществуват „две култури и две демокрации”. А белгийската държава и така, и така се мъчи под бремето на дълговата криза и може всеки момент да се разпадне – достатъчно е да я бутнеш с пръст. Днес автономните региони на Белгия са подчинени пряко на институциите на Евросъюза. Не е изключено „кадифеният” разпад на Белгия да стане през 2014 г., когато в най-децентрализираната страна на ЕС ще се проведат парламентарни избори.
Испания: богатите каталонци срещу Мадрид
„Каталония не е Испания” – презирайки националната гордост, това е написал някой на английски на стената на къщата срещу музея на Салвадор Дали, когото някои смятат за испански, а други за каталонски художник. Най-странното е, че този надпис не е изтрит вече дълги години. Явно общественото мнение бива подготвяно за бъдещата „независимост” на най-богатата испанска провинция. Каталонците на практика винаги се били „особняците” на Испания – говорят си на своя „испано-френски” език и обичат да пускат надменни шегички – „Европа завършва с нас, а всичко на запад е дремеща Африка”. Те подкрепиха погрешния претендент във войната за испанското наследство, и затова през 1707 г. загубиха ***своята автономия, а после бяха преследвани по времето на Франко. И няма нищо чудно в това, че след смъртта му те се впуснаха да възраждат своите национални традиции. Впрочем, те така и щяха да си живеят с испанците под един покрив, ако не беше Нейно величество Кризата, която постави на колене благополучната някога страна.
„Финансовата буря” разпали пламъка на сепаратизма. Ако в началото на 2000 г. около 30 % от гражданите на Каталония бяха привърженици на „независимостта”, днес това са повече от половината жители на провинцията. Трудолюбивите каталонци са недоволни, че създавайки 20 % от БВП на Испания, те получават обратно под форма на субсидия само 8 %, тоест, плащат 12-16 млрд. евро повече, отколкото произвеждат. Съвсем естествено е тогава, че в Барселона все по-често се чува „Стига сме хранили Мадрид!”. И ето, на 11 септември (2012 г.) – Деня на народното единство – по улиците на каталонската столица излязоха между 700 хиляди и 1 милион души, които скандираха: „Каталония – новата държава в Евросъюза”. А по-нататък – и нещо повече. Президентът на Каталония Артуро Маас, тази „хитра каталонска лисица”, както го величае испанската преса, даде ултиматум на Мадрид: „Или кредит от 5 млрд. евро, или данъчна независимост”. Властите в Испания отказаха независимостта, но кредит покорно обещаха. Тогава сеньор Маас разпусна правителството и обяви на 25 ноември предсрочни избори в местния парламент, които – и това никой те го криеше! – се разглеждаха като репетиция за референдума за независимост. И въпреки че управляващата партия „Конвергенция и съюз” загуби 12 места (избирателите не й простиха драконовските мерки в икономиката като например орязване на финансирането на болниците и домовете за възрастни), заедно с другите сепаратистки сили – Леви републиканци на Каталония и Кандидатури на народното единство – остават подопечни на Маас и спокойно могат да предизвикат референдум за независимост. Някои наблюдатели дори назовават вероятната дата за плебисцита - 2014 г.
Дали Каталония ще литне като волна птица в случай, че получи независимост? Едва ли. „Каталонците продават четири-пети от продукцията си в Испания, и ако се отделят, неизбежно ще загубят традиционните си пазари – твърди професор Хосе Рага от Мадридския католически университет „Апостол Павел”. – И ето един ярък пример: през 2005 г. испанците се обидиха на изказванията на каталонските националисти, спряха да купуват шампанско местно производство и Барселона загуби няколко милиона евро”.
Обаче, на първо място, независимостта на Каталония е опасен прецедент. Испанската конституция провъзгласява „нерушимото единство на нацията”, но ако каталонската „независимост” успее, моментално ще избухнат други „сепаратистки бомби”. Страната на баските ще се хвърли в свободно плаване, а нейният БВП надскача испанския с 30 %. На изборите през октомври 2012 г. там победи отново Баската националистическа партия на Иниго Уркуло. Освен това „парадът на суверенитетите” може да засегне изконно испански провинции като Андалусия, Валенция и Галисия.
* Препратка към “Залезът на Запада”, едно от най-зничимите изследвания на Освалд Шпенглер, философ, културен антрополог
** Перифраза на Уилям Ингдал и книгата „Столетие на войни. Новият световен ред”, бел. ред.)
*** Въпросът за Испанското наследство е сред най-важните дипломатически казуси в модерната история на Европа. Най-сериозният опит за решаването на този въпрос е т. нар. Война за испанското наследство (1701-1714 г.). През 1704 г. за пръв път се водят сериозни военни действия на Пиренейския полуостров, тъй като Испания напада Португалия. Проваля се и опитът да се вдигнат на бунт североизточните испански провинции Каталония, Арагон и Валенсия. На следващата година обаче се случва обратното - англичаните свалят от власт австрийския претендент Карлос III, с което предизвикват въстание в цялата област Валенсия. Въстава и Каталония. Армията на Филип V, начело с френски офицери, напредва към Каталония, но е принудена да се оттегли, когато към въстанието се присъединява Арагон. Съдбата се обръща напълно и Карлос III успява да превземе Мадрид. Но австрийското присъствие в испанската столица продължава само седем месеца - Карлос III е принуден да се оттегли
СЛЕДВА
Сп. „Однако”, бр. 3 / 152
7 февруари 2013 г.
