Преди два дни се навършиха 90 години от военнофашисткия преврат на 9 юни 1923 г., сложил край на управлението на БЗНС и поставил начало на една гражданска война, която продължава до днес.
Онези, които подскачат от негодувание при използването на определението „фашистки” за това събитие (понеже свеждат фашизма до еднопартиен режим, а не до открита терористична диктатура на най-едрия финансов капитал), дължат - и на себе си дори - отговорите на няколко въпроса, включително и този дали атенатът от 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя” е причината, или следствието, на „белия терор”?
Напомняме, първо, че превратът на 9 юни 1923 г. свали правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, което бе установено след честно спечелени избори. Това, че срещу управлението на БЗНС негодуваха дейци на ВМРО, пенсионирани и действащи военни, някои от които (като генерал Иван Вълков) бяха участвали в обсадата и превземането на Одрин през 1913 г., не прави това управление незаконно или антинационално. Във външната си политика Стамболийски се съобразяваше с реалностите след Ньойския мирен договор, колкото и тежки да бяха последиците му за България.
От тази гледна точка Александър Стамболийски не посегна и на монархията, причинила две национални катастрофи. България бе принудена да съкрати армията си до 33 000 души заедно с граничната стража, но Стамболийски създаде Строителни войски.
Разбира се, при катастрофалното икономическо положение на страната след Първата световна война той не можеше да запази привилегиите на военните и така си спечели тяхната ненавист. В крайна сметка „оранжевата гвардия” не можа да противостои на професионалните военни.
Второ, последвалите преврата юнски бунтове бяха справедливи и законни, защото целяха свалянето на сговористките метежници, начело с проф. Александър Цанков, и връщане на законната власт. Как се води борба с хора, узурпирали държавната власт с военна сила, освен с широка народна съпротива, също с оръжие в ръка? Очевидно, ако законното правителство на Стамболийски не беше свалено насилствено, не би имало нито юнски бунтове, нито Септемврийско въстание, нито атентат в „Света Неделя” (16 април 1925 г.), нито бял или червен терор. Впрочем, родено като реакция на насилията и беззаконието, Септемврийското въстание, избухнало на 23 септември 1923 г., не целеше установяването на съветска власт, а работническо-селско правителство.
Трето, белият терор не последва атентата в църквата „Св. Неделя”, а го предшестваше.
Дейци на БКП и БЗНС биваха избивани и преди, и след атентата. Колкото и да се осъжда авантюрата на левите сектанти, червеният терор бе отговор на белия терор след 9 юни 1923 г., юнските бунтове и Септемврийското въстание от 23 септември 1923 г. И при двата вида терор паднаха невинни жертви, проливаше се българска кръв.
Четвърто, онези, които твърдят, че след 9.09.1944 г. комунистите са избили „цвета на българската интелигенция”, очевидно изключват от тази прослойка „безследно изчезналите” интелектуалци в периода на белия терор: поетите Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, журналиста Йосиф Хербст, както и разстреляните и убитите в периода на антифашистката съпротива, като Никола Вапцаров.
„Историята е низ от причини” - гласи латинска сентенция. И от следствия – ще добавим ние.
А в българската история често следствията са трагични. „Клаха народа си, както турчин не го е клал!” - пише Антон Страшимиров. И отбелязва: „Убиха и брат ми”.
Пето, ако участието в деветоюнския преврат и белия терор на Военния съюз и ВМРО, които всъщност са се поставили в услуга на Народния сговор, е „патриотично” заради издигнатия от тях лозунг „Отечеството е в опасност!”, защо включването на политическия кръг „Звено” в акцията на 9.09.1944 г. е незаконно и антидемократично? Нали Кимон Георгиев и Дамян Велчев са участвали и в двата преврата? Историята, действителната, а не преправяната според конюнктурата, оценява всеки според неговия принос за прогреса на страната и човечеството.
Предвид построените три Българии в периода 09.09.1944 – 10.11.1989 г., те сами по себе си оправдават свалянето на буржоазното правителство, макар и приело демократична форма. А оценката на 9 юни 1923 г. я дава фактът, че кръволокът професор Цанков е заменен от Андрей Ляпчев и завършва дните си в изгнание. От тази гледна точка, действията на звенарите на 9.09.1944 г. са много по-полезни и патриотични от тези на 9 юни 1923 г. Още повече, че благодарение на 9 септември 1944 г., България избегна трета национална катастрофа, присъединявайки се към антихитлеристката коалиция. А победителите не ги съдят, нали?
Шесто, що се отнася до „изтреблението” на буржоазната интелигенция, да напомним, че и проф. Александър Цанков, и проф. Богдан Филов принадлежат към нея. Вторият, като министър-председател на България, прокара нацисткия Закон за защита на нацията, според който евреите от администрираните от България Македония и Западна Тракия не можеха да кандидатстват за българско поданство. Близо 11 000 от тях отпътуваха за лагерите на смъртта. Същият този Филов обяви „символична” война на Америка и Англия, вследствие на което София и други градове получиха не символични, а истински съюзнически бомби, само в София бяха убити към 2500 граждани. Въпреки това, и като регент, Филов отстояваше обвързаността на България с Хитлеристка Германия. Нима с целия този „принос”, далеч от археологията, той не се е придвижил сам към подсъдимата скамейка на Народния съд?
Погледнато по-нашироко, без 9 юни 1923 г. може би нямаше да има 9 септември 1944 г., нямаше да има и Народен съд. Вероятно и с 10 ноември 1989 г. щяхме да се разминем, както и с плана „Ран-Ът”. Някога имаше такъв лозунг: „Помни 9 юни, пази 9 септември!”.
Не опазихме 9 септември, поне да не забравяме 9 юни! Защото забравеното минало понякога се завръща. И така, до следващия юбилей на едно от най-злощастните събития в българската история. История, от която така и не започнахме да се учим.
