След т. нар. промени, започнали през 1989 г., апологетите на евроатлантическия либерализъм широко прокламират идеята за независимост на съдебната власт, на медиите, на университетите и т.н. Това обаче е просто сегмент от либералната политика, която заклеймява нацията-държава и респективно - всякакъв контрол от нейна страна над институциите. Сама по себe си идеята за ненамеса на една институция в работата на друга не е лоша, но доведена до крайност, добива уродлив и вреден за обществото резултат. Останали без контрол, редица държавни и обществени структури се превръщат във феодални, „независими” владения, където господства безнаказана корупция и деребейство на ведомствените началници.
Всякакъв опит за критика (често справедлива) на дейността на съдебната власт например среща яростна съпротива от техни представители, мотивирана с прословутата им „независимост”. Тези, които преиграват с това понятие, забравят, че не можe да изпълняваш функции, възложени от обществото, и да си независим, т.е. безконтролен от него. Който иска да е абсолютно независим и неконтролиран, нека отиде в планината като Св. Иван Рилски, да пие само вода, да се храни с корени и горски плодове, а не да взема тлъста държавна заплата и да хапва по скъпи ресторанти с пари, осигурени от българския народ.
Под димната завеса, наречена „независимост”, и в немалко обществени и научни институции с държавно финансиране, каквито са някои университети и институти на БАН например, се вършат всякакви злоупотреби и законови нарушения. Това е в сила за различни структури, където под претекст за независимост се вършат куп безобразия. Такива са и ДКЕВР, Агенцията за приватизация, фонд “Научни изследвания” и прочие. Не може определени ведомства да се самооценяват и самоконтролират, да искат независимост от контрола и властта на държавата, а същевременно непрекъснато да искат (и то все повече и повече) пари от националния бюджет. Тогава те сякаш забравят за своята „независимост” и с радост приемат да са финансово зависими от същата тази държава, т.е. да получават пари от данъците на българите!
Когато една институция е без контрол от страна на тези, които я финансират (в случая гражданите чрез националния бюджет), тогава тя става зависима от криминални структури, готови да корумпират нейните служители. Ненамесата в работата на държавни структури като полиция, съд, прокуратура и т.н. е задължително условие за тяхната ефективна дейност. За да няма злоупотреби обаче, е нужен също така и постоянен външен обществен и държавен контрол, откритост и отчетност на тяхната работа. Контролът, разбира се, трябва задължително да е свързан и с възможности за бързи санкции към тези, които не изпълняват своите функции в полза на обществения интерес.
Този, който дава парите, т.е. българският народ, има правото да знае кой и за какво разходва неговите средства и трябва да може да му търси сметка, ако не си върши работата! Защото истински независимата институция не е просто независима от каквото и да било, а има конкретна дейност и цел с оглед на обществения и на държавния интерес.
