Продължение от бр. 22
Великобритания: шотландците си спомниха за славното минало
Шотландия става част от Обединеното кралство преди три века. През 1707 г. местният парламент гласувал за съюз с Англия и после бил разпуснат – станал излишен.
През 1999 г. този орган на самоуправлението бе възстановен и сега контролира практически всички аспекти на шотландския живот с изключение на външната политика и отбраната. Но истинската “мигрена” за Лондон започна миналата година, когато в местните избори сензационно победи Шотландската национална партия, а нейният лидер – известният сепаратист Алекс Салмънд, стана премиер на региона. Очевидно победителят не иска да лежи само на лаврите на успешен провинциален политик. И на 14 октомври 2012 г. – датата вече има претенции за историческа – Салмънд и британският премиер Камерън подписаха „Единбъргското споразумение”. Според този документ през октомври 2014 г. гордите „синове на планината”, възпети от Робърт Бърнс, трябва да отговорят с референдум на въпроса „Искате ли да останете в състава на Обединеното кралство?”
Лидерът на Великобритания по принцип планираше да проведе плебисцит през 2014 г. и мотивите му са ясни – днес за независимост са готови да гласуват не повече от 40 % от шотландците, докато през 2006 г. привържениците на „суверенитета” бяха най-малко 50 %. Обаче мистър Салмънд убеди Камерън да изчака две години с волеизявата на народа, надявайки се, че за това време ще успее да събуди „националното самосъзнание” у своите земляци.
През 2014 г. в Шотландия ще отбележат тържествено 700 години от битката при Банъкбърн 1. Тогава, под водачеството на крал Робърт I Брус шотландците печелят решаваща победа над английския монарх Едуард II.
Салмънд се надява споменът за славната победа да породи у гражданите прилив на местен патриотизъм и да ги застави да направят „правилния” избор на референдума. Политикът залага и на естествения прагматизъм на своите съотечественици.
В Шотландия отдавна се пропагандира „нефтен сепаратизъм” – видите ли, само да се отделим от Англия, и благодарение на залежите в Северно море, които са 90 % от британските запаси, новата държава моментално ще скочи на 6-о място по ниво на БВП в света.
Всъщност има експерти, които не виждат толкова радостни перспективи за шотландската независимост. В. „Таймс” пише, че „днес регионът живее безгрижно само заради щедрите дотации от Лондон: социалните разходи за един шотландец годишно – 1600 фунта стерлинги, са по-високи от тези за един англичанин.” Пък и нефтените богатства от шелфа на Северно море са на привършване. Шотландците често си спомнят с гордост как европейските просветители от 18 век наричали Единбърг „северната Атина” заради наситения интелектуален живот, обаче мнозина експерти не крият иронията си, когато го чуят. „Ако Шотландия получи независимост, наистина ще заприлича на Гърция, но не Древна, а на съвременната” – злорадства немското списание „Шпигел”.
Каквото и да е, „поривите за независимост” на шотландците явно окуражават други сепаратисти на Британските острови – северноирландците от партията „Шин Фейн” и жителите на Уелс. Поразително е, но дори в самата Англия има сили („Английски радикален алианс”, „Първата английска партия”), които искат независимост и демонтаж на Обединеното кралство.
„Болестотворните точки” на Обединена Европа
Разбира се, сепаратистки движения в Стария свят има не само в Каталония, Фландрия и Шотландия (въпреки че дейността на тези борци за независимост, моля ви се, е осветена най-вече в пълнота от световните медии). Почти всяка страна от ЕС си има свои „баски” и „косовари”, готови да направят разумен принос за демонтажа на съществуващите сега национални държави.
Примерите са на една ръка разстояние. В Италия още от 60-70-те години на 20 век набира сила „Северната лига”. Нейните членове мечтаят да оставят на сух хляб и вода „южните безделници, мафиоти и хедонисти”, а самите те да се обединят в Падуанска република на трудолюбивите северняци. Тези идеи станаха особено популярни с началото на кризата (от 2008 г.), когато централното правителство поиска от регионите „да затегнат колана” и да се притекат на помощ на потъналите в дългове южни провинции.
Сепаратистките тенденции набират сила и в алпийската област Алто Адиджи (на немски – Южен Тирол), населена предимно с акуратни австрийци, присъединена към Италия след Втората световна война. Популярността на партия „Свобода” расте с бързината на гъби след дъжд, тя все по-настойчиво изисква „Тирол да се върне на Австрия”. Освен това сепаратистки настроения периодично избухват в Сардиния, в Сицилия, във Венеция и редица други области.
Изглежда логично, че централизирана Франция, загрижена за своето единство още от началото на абсолютната монархия, следва да има стабилен имунитет към сепаратизма. Обаче и нейният държавен организъм, отслабен от дълговата болест, е станал чувствителен към бродещия из Европа вирус. В страната набъбва интерес към позабравените местни диалекти и езици, а в Корсика и Бретан, в Елзас и други провинции все по-често се чуват приказки за автономия и дори отделяне от Париж.
През 2009 г. бе проведен референдум сред населението в датската колония Гренландия и тя получи автономия. Според някои експерти този статут е важна стъпка по пътя на суверенитета, за който мечтаят местните жители: та нали заради топенето на ледниците те ще могат да се разпореждат с подземните и подводните богатства!
Сепаратисткият вирус порази и Източна Европа, въпреки че след разпада на Варшавския блок тя много упорито пазеше националната държава. И все пак в Румъния и Словакия водата мъти унгарското малцинство, в Полша се активизира „суверенността” на Източна Силезия. Признаването на Косово не означава, че разпадът на Сърбия е приключил. Ако Белград не прояви покорство към Брюксел, от състава на сръбската държава може да се отдели Прешевската долина, населена с албанци, и унгарците от Войводина. Невероятно е, но дори в благополучна Холандия има сепаратисти. За самоопределение и до пълно отделяне настояват организациите на фризите – малък народ, чиито представители, подобно на чукчите в Русия, често стават основни персонажи в анекдоти от Европа. Дори и в далечна Финландия напоследък се чуват разсъжденията на някои лапландци за отделяне. (Вероятно и Санта Клаус вече трябва да обяви създаването на „Сантарктическа държава”.)
Кой командва парада:четири версии
Щом лампата на европейския сепаратизъм светва, значи това е нужно някому. Иначе са доста подозрителни координираните действия на „европейските суверенитетаджии”. Понякога се наслагва и усещането, че „парадът на суверенитетите” има невидими, но твърде влиятелни „командири”.
Обаче кому е изгодно изличаването на европейските държави и регионализацията на Европа? По този въпрос има най-малко четири теории.
Версия № 1. Англосаксите създават проблеми на европейския противник. Според тази теория „духът на сепаратизма” в Стария свят е изпуснат от бутилката, благодарение на две „костеливи ръце” - Лондон и Вашингтон. Ами нали вечната пакостница англичанка и наглият американски каубой все се опитват да подложат динена кора на европейците и да отслабят конкуренцията?!
Наистина, САЩ и Великобритания може да се кълнат във вечна любов на европейските съюзници колкото си искат, също и в „атлантическа солидарност”, но шило в торба не стои – англосаксите никога не са преставали да смятат романо-германска Европа за противник. Те с тревога следят европейската интеграция, която хипотетично може да превърне ЕС в пълноценен играч. И после, като набере сила, ще им изтръгне от шепите „палмата на световното лидерство”. Такова нещо не бива да се допусне!
Освен това САЩ и Британия се опасяват, че именно континентално-европейската, а не англосаксонската икономика ще устои на напора на втората вълна на кризата. И затова те се стремят да дестабилизират ЕС, надяват се, че еврото ще е по-долу от долара, а капиталите и активите ще изтичат в „тихото американско пристанище”, далеч от европейските бури. Няма нищо по-ефикасно от залагането на „сепаратистки мини”, за да потопят в хаос конкуренцията.
Тази теория изглежда логична, но нейните привърженици не дооценяват факта, че в англосаксонския елит няма единство. Онази част от истаблишмънта, която стои на стража на американската свръхдържава и Британската империя, може, разбира се, с тактическа цел да разиграва „сепаратистката карта”. Но реалистите в Лондон и Вашингтон прекрасно разбират, че такава политика по-скоро би се обърнала срещу англосаксите. Не бива да се забравя „кървящата ирландска рана” на Великобритания и вече споменатите проблеми с Шотландия. А пък и в Америка надигат глава техните си „независими юначаги” – жителите на Тексас, Луизиана и Флорида, на редица южни щати, които са недоволни от резултатите на последните президентски избори и активно събират подписи за излизане от състава на САЩ.
Версия № 2. Германия изгражда „четвърти райх”. Според друга теория Берлин е заинтересован от раздробяването на Европа, защото се опитва да конвертира икономическата си мощ в политическа власт. В какво е същността на немската игра? „Регионализацията тече по етнически принцип – казва руският историк Андрей Фурсов. – В Европа почти всички държави, освен ФРГ, са етнически разнолики. В резултат на регионализацията на Европа само Германия остава цялостна държава, останалите се разпокъсват.”
Наистина ФРГ с всички сили се стреми да разпростре федералното си устройство върху целия Евросъюз. Още през 1971 г. в Германия бе създадена Асоциация на европейските погранични региони. На практика това е немска фондация с щаб-квартира в Грюнау, начело на която са политици от ФРГ. После, през 1985 г., в Стария свят се появиха още две аналогични организации, където тон задават немците – Асамблея на европейските региони и Съвет на комуните и регионите в Европа.
Впрочем, тези проекти са само невинна игра. Именно Германия налага в ЕС съюзът „четири мотора за Европа”, призван да обедини усилията на най-богатите европейски провинции. В „клуба на избраните” попадат Ломбардия, Каталония и Рона-Алпи – територии, където сепаратистите се чувстват особено свободно. Очевидно немската инициатива е насочена срещу националните държави, в които са разположени тези провинции. Затова с помощта на елегантен ход Германия може да разшири своя „райх” за сметка на фактическия „аншлус” на Австрия, немскоговорещите кантони на Швейцария, Северна Италия, а също и Моравия и Силезия. Същевременно пълното капсулиране на националните държави едва ли е целта на берлинските политици. В края на краищата „бомбата с часовников механизъм на сепаратизма” тиктака и в Германия. На фона на кризата все повече жители на Бавария и Баден-Вюртемберг не искат да хранят „нахлебници” с дотираните немски земели. И ето, по време на есенния „парад на суверенитетите” във ФРГ се появи сензационна книга, чийто автор е високопоставен член на Християн-социалния съюз (ХСС) - Вилфрид Шарнгал. ХСС участва в управляващата коалиция, а Шарнгал в книгата си се опитва да „събуди баварския политически истаблишмънт, който тайно и отдавна мечтае за независимост”. Трябва да отчетем също, че Германия може да срути банките за сметка на „сепаратистката карта”, само ако наложи на ЕС своята антикризисна стратегия. Обаче никой няма да позволи на немците да играят такива игри – те вече бяха принудени да платят за банкета на борда на потъващия „европейски Титаник”. Едва ли ФРГ може да се измъкне от „бляскавата изолация” в Европа, организирана от англосаксите и новия френски президент Франсоа Оланд.
Версия № 3. Бюрокрацията на ЕС се домогва до властта. Привърженицие на тази теория твърдят, че „сепаратистките овце” ги пасе „брюкселски пастир”. Не е тайна, че еврократите отдавна мечтаят да превърнат ЕС в свръхдържава и да заемат мястото на капитанския мостик. Но ето ти беда – елитите на отделните национални държави съвсем неохотно се разделят със суверенитета. А господата Барозу и Ромпой много се надяваха на обратното. Сега се налага да раздухват „сепаратисткия пожар” и невидимо да „роят” държавите на по-малки региони, покорни във всичко на волята на Брюксел.
Доста факти потвърждават тази теория. Лисабонският договор повиши статута на регионалните единици, а в структурата на управление на ЕС отдавна работи Комитет на регионите, които следи провинциите незабележимо да се измъкват от опеката на националните правителства и да преминават под контрола на „правилните момчета” в Брюксел. И Европарламентът поддаква всячески на сепаратизма. В него една от най-силните фракции са „Зелените” (Европейски свободен алианс - ЕСА) – обединение, което западните медии нарекоха „регионалистки интернационал”. В него участват вече познатите ни „Леви републиканци на Каталония”, Шотландската национална партия, корсиканските автономисти и други борци за независимост. А това „предприятие” се управлява от Ерик Дефорт, съучредител на партията „Фламандски национален алианс”, която мечтае да изпрати единна Белгия в кьошето на историята.
Засега политическото пространство на Стария свят се дроби на малки залчета, а евробюрократите се опитват да ускорят процеса на интеграция. На последната среща на върха на ЕС бе решено европейските кредитни учреждения да бъдат под контрола на ЕЦБ, която все повече придобива облика на местен Федерален резерв. Председателят на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу клетвено обеща да превърне ЕС във „федерация на националните държави”, и дори конкретизира дата – 2014 г. Нека припомним, че именно тогава се очакват съдбоносни референдуми в Шотландия и Каталония и всеобщи избори в Белгия! И ако все пак се появят „Съединени щати на Европа”, те може да са доста повече, отколкото държавите, които сега влизат в ЕС.
Впрочем, г-н Барозу наскоро се изпусна, че в случай на промяна на политическата карта на нова Европа новите държави ще трябва да се борят за членство в ЕС, започвайки от нулата. С други думи, преведено от езика на брюкселската бюрокрация, какво ли означава това? Ами нещо просто – г-н Барозу не отрича скорошната поява на нови европейски държави, а значи, няма да пречи на „парада на суверенитетите”. Обаче едва ли невзрачните европейски бюрократи ще могат да услужат на „сепаратисткия дух”. А и новите държави в Стария свят, ако бъде провъзгласена независимостта им, няма така лесно да паднат под контрола на брюкселските чиновници – бившите „владелци” ще направят чудо, за да блокират влизането им в ЕС.
Версия № 4. Наднационалните елити вземат под контрол Европа. Ако се вярва на тази теория, то най-влиятелната част на западния истаблишмънт отдавна е поела курс към демонтаж на днес същестуващите държави и въвеждане на глобално управление по мрежови принцип. Брюкселската бюрокрация е само временен инструмент за постигане на поставената цел. Когато мисията е изпълнена, неизбежно ще я заменят с по-развити управленски механизми.
Какво е най-важното препятствие по пътя към „прекрасния нов свят” 2 На първо място, суверенните държави и националните елити, които поглъщат доста ресурси, защото са многобройни и невинаги могат ефективно да бъдат контролирани. И понеже те няма да се разделят просто така с властта, трябва „настоятелно” да бъдат подбутнати към „правилното” решение и желателно е - чрез мащабна ръкотворна криза. В този сценарий прекрасно се вписват днешните усилия по разпалване на сепаратистки страсти.
За преформатиране на политическото пространство в Европа в интерес на глобалния елит се заговори публично след Първата световна война. Тогава нямаше и помен от бутафории като европарламент и еврокомисия. В Стария свят тогава бе популярно паневропейското движение, възникнало под влияние на книгата „ПанЕвропа” (1923 г.), написана от граф Рихард Николаус Куденхоф-Калерги. „Европеецът е длъжен да насочи цялата си енергия за ликвидиране на границите, национални и икономически. Държавните граници ще се сведат до нивото на регионите и ще загубят значението си” – предрича влиятелният представител на западния неформален елит. Куденхоф-Калерги 3 подробно описва как ще изглежда средностатистическият жител на Европа: „Човекът на далечното бъдеще ще има смесена кръв. Расите и класите ще изчезнат, тъй като ще е преодоляно пространството, времето и предразсъдъците. Бъдещата евразийско-негроидна раса външно ще прилича на древноегипетската, ще замени разнообразието на народите с разнообразие на личностите.”
В първата половина на 20 век се надсмиваха над пророчествата на графа, обаче сега, като гледаме пъстрата тълпа берлинчани и парижани, ни остава само да се дивим на „прозорливостта” на един от задкулисните архитекти на обединена Европа.
Впрочем, Паневропейският съюз се появява през 1920 г., след публикуването на книгата на Куденхоф-Калерги, и още съществува и се развива. Днес го ръководи Карл фон Хабсбург, потомък на императора на Австро-Унгария и Свещената Римска империя на германската нация. Той също така задава тона в „Съюз на непредставените нации и народи”, с щаб-квартира в Хага. Този човек е сред най-могъщите представители на романо-германската аристокрация и оглавява рицарския орден Златно руно, който датира от 1430 година.
Доста наблюдатели обръщат внимание на това с каква тържественост празнуваха юбилея на Свещената римска импария в Австрия и Германия (през 962 г. римският папа връчва на немския крал Отон I корона и го награждава с титлата „император на римляните и франките”). Събитието имаше гръмогласен пиар съвсем не случайно - като се обръща към преданията на беловласата старина, западният елит демонстрира на европейците какво ще е бъдещето им. Ако съдим по новите тенденции, след няколко години Европа ще се придвижва именно към Свещената Римска империя на германската нация – дребосъчесто образувание на княжества-джуджета, над които се възправя наднационалната власт на императора и римския папа. Само че в случая имаме работа с постмодернистка пародия на Средновековието – вместо крале и доблестни рицари ще получим сонм провинциални вождове от фашистки тип, вместо католически свещеници и монаси - леволиберални интелекуталци, десни популисти и ислямисти, а вместо римски престол и императорски двор – разклонената мрежа на задкулисни общества и ордени.
Възможно е и една от целите на сегашната криза да е именно такава – да потопи Европа в хаоса на тъмните векове, да разруши до основи зданието на националната държава, а после, от останките на материала, да изгради принципно друга конструкция.
Излиза, че малките европейски народи стават неволни съюзници на транснационалните елити, които под шумотевицата на „голямата депресия” замислят да преформатират европейската и световната цивилизация. Изглежда, сепаратистите ще трябва да изиграят ролята на мощния динамит, който да взриви суверенните държави и окончателно да изличи националните елити.
Сп. „Однако”, бр. 3 / 152
7 февруари 2013 г.
