• Време е да се действа
Карл Шмит разглежда земята като единно цяло и се занимава с търсене на нейното голобално предназначение. Това „цяло” е било оформено във вид на концепцията за Номоса. Той е използвал гръцката дума, произхождаща от глагола „nemein” , която е идентична на немската „nehmen”- „взема”. Номосът съдържа три акта от първичната драма: „вземане”, „разделяне и разпределяне” и „експлоатация и използване на взетото и разпределеното”. Според Шмит, Номосът на земята е съществувал винаги. Първият той го описва като „обетованата земя” на древните народи. Това е Номосът на древността и Средновековието. Той престава да съществува след откриването на великите океани и Американския континент. Така започва вторият Номос - на националните суверенни държави с евроцентрична структура. Събитията от Първата световна война доведоха до разрушаването му, вследствие на което земята се раздели на източна и западна част, намиращи се в състояние на война, впоследствие на студена война. Става дума не за проста географска противоположност, а за много по-дълбоко изначално противопоставяне. Карл Шмит писа: „Цялата история на планетарната конфронтация между Изтока и Запада се свежда напълно до основополагащите дуалистични елементи: Земя и Вода, Суша и Море. Това, което ние днес наричаме Изток, представлява единната маса на твърдата суша: Русия, Китай, Индия - огромна част от Сушата, „Средната земя”, както я нарича големият английски географ Хелфорд Макиндер. Това, което ние днес наричаме Запад, се авява част от световните Океани, полукълбото, в което са разположени Атлантическият и Тихият океан. Конфликтът между морския и континенталния свят - това е глобалната истина, която стои в основата на обяснението за цивилизационния дуализъм, пораждащ планетарно напрежение и стимулиращ целия процес на историята.”
Четвъртият Номос на земята
По такъв начин раждането на третия Номос е породено от разделянето на света на Запад и Изток. Този свят обаче беше разрушен с падането на Берлинската стена и рухването на Съветския съюз.
Представата на Шмит за „трите Номоса на земята” ни води до въпроса какъв ще бъде четвъртият Номос?
Александър Дугин, основоположник на теорията за многополюсният свят и създател на руската геополитическа школа, смята, че новият Номос на земята ще бъде Номусът на голямата континентална логика на Евразийския континент. Безусловно възможно най- лошият вариант би бил еднополюсният глобалистки Номос. Какъв Номос ще бъде утвърден, пряко зависи от стратегическото решение на Хартленда (Heartland - сърцето на земята, на сушата) на руската сухопътна цивилизация. Италианският геополитик Тиберио Грациани счита, че Русия „разполага с всичко необходимо, за да изпълни историческата роля на крайъгълен камък на глобалната система” и един от най- важните елементи е местоположението й в сърцето на Евразия. Ето защо всички стратегически решения и действия на атлантистите да фрагментират Хартленда, биха обезпечили господството на еднополярния порядък. Ал. Дугин утвърждава: „от това дали ще се отдаде в достатъчна степен да се отслаби, раздели и дестабилизира Русия, да бъде покорена и фрагментирана от външно управление - до голяма степен зависи съдбата на глобализацията”. По-нататък: „За всички, които сериозно искат да се противопоставят на американската хегемония, глобализацията и планетарната доминация на Запада (атлантизма), аксиомата трябва да бъде следното изявление: съдбата на световния ред се решава в настоящето време само в Русия, от Русия и чрез Русия”.
За да опише времето, в което живеем, големият социолог Зигмунд Бауман използва понятието „Interregnum”- „междуцарствие”, „междувластие” - така в древния Рим са наричали периода между смъртта на единия цезар и появата на следващия. Това е състояние на нестабилност, несигурност, непредсказуемост, когато разрушаването на стария ред е толкова очевидно, колкото очевидна е появата на новия. Какъв ще бъде този нов порядък и съответно новият Номос - не е известно. В контекста на промените на новия световен ред ние можем да говорим за парадигмален преход от „еднополюсен момент” към формиране на многополюсно устройство на света. С други думи, трябва да се говори за завършване на ерата на еднополярността, доколкото съществуват всички предпоставки за реализиране на алтернативен проект. Съгласно Хънтигтън еднополюсната държава е способна „ефективно да решава всички важни международни проблеми сама, при което нито един съюз от държави не може, даже хипотетично, да добие достатъчна сила, за да му попречи”. Трудно е да се отрече, че хегемонът в лицето на САЩ, който сега няма сериозен противник от коалиции и държави, или още по-невероятно, от една държава, чийто потенциал да е толкова силен, че скоро да може да се възстанови двуполюсният ред.
Според Зигмунт Бауман преди около 60-70 години, в западния свят е станало събитие, което променило политическата ситуация в света: станал е разрив между macht и staad, с други думи между Мощта и Политиката, между Мощта и Държавата (явяваща се неразделна, съществена част от Властта), довело до това, че Macht (мощта) премина в наддържавното пространство. По този начин държавата-нация вече не можеше да я контролира.
В еднополярната парадигма, доминираща след краха на СССР, националните държави са основните участници в международните отношения. Упоменатият по-горе разрив обаче означава, че постепенно в света става плъзгане в безполюсността (non-polarity). Именно тя (безполюсността), по думите на Ричард Хаас, директор на отдела за външнополитически изследвания на института Брукингс и глава на CFR (Съвет за международни отношения - най-влиятелният американски мозъчен тръст в областа на външната политика. - Бел. ред.), ще определя международните отношения в 21 век. Националните държави практически са лишени от ефективност (теорията на Бауман за „macht”), което ги вкарва в състояние на политически паралич.
Антонио Грамши третира Interregnum-а (междуцарствие) като период, когато старото повече не работи, а новото още не се е появило. Ние сме „увиснали” между еднополярността и многополярността и не си представяме как да излезем от тази ситуация. Безусловно стои въпросът - какво да се прави? Преди всичко го задават националните държави, които де юре са съхранили възможността да взимат самостоятелни решения, обаче Бауман правилно твърди, че в сегашните условия въпросът трябва да се формулира по друг начин: не какво да се прави, а кой ще прави това, което е необходимо? Кой актьор-участник ще поеме върху себе си отговорността за действия, решаващи фундаменталните проблеми? Несъмнено ние вече не разглеждаме националните държави в тази роля. Вместо това ще се обърнем към разработената от Александър Дугин теория за многополюсния свят.
Едноименната книга дава ясна картина на това, което се случва в сферата на международните отношения днес - когато двуполюсният модел на световния ред се промени към еднополюсен, което означава триумф на либерално-демократичната идеология. По този начин Западът моделира системата от цености и ориентири, които бяха наложени на целия свят като универсални. Така той последователно осъществява контрол над мисловните, а също стратегическите сфери. Областта на международните отношения се превърна в „американска наука”, и съдържанието на всички дискусии се сведе до полемика между реалистите и либералите. Самият дипломатически корпус беше формиран в рамките на еднополярния свят и западния дискурс, както и на западната менталност, където политически актьори са националните държави.
Другият модел на световния ред, а именно многополюсният, се разбира като такава форма на организация на пространството, която отчита няколко участника - „цивилизации”, както правилно посочи Самюел Хънтингтън. Това води до формирането на проект за нов дипломатически корпус и нов дипломатически език, въз основа на един нов многополюсен свят. Най-прогресивните политически мислители вече са стигнали до заключението за необходимостта от промяната на парадигмата на международните отношения. Едни от тях само поставят въпроса за това каква ще е следващата, а други са намерили отговор и свободно оперират с базовите концепции на новата система.
Трябва да се признае, че огромното мнозинство от политически ангажираните фигури продължава да се движи в рамките на старата парадигма, даже не подозирайки какво се случва, какви промени стават, напълно изменящи картината в сферата на световната политика. Еднополюсният свят - това е вчерашният ден. Тук сега говорим за смяна на еднополюсната парадигма с многополюсна, полицивилизационна. Теорията на многополюсният свят предполага да се въведат нови участници в международните отношения, които се явяват цивилизации (не национални държави) и всяка от тях по дефиниция има стратегически център, който служи като субект на диалога в международните отношения, а значи се явява носител на властта (Мощта).
Преходът от националните държави към цивилизациите се явява неизбежно следствие от разрива, за който говори Бауман.
СЛЕДВА
Превод арх. Чавдар Йотов
