В борбите за освобождение на Македония участват и така наречените гемиджии, организатори на серия атентати в навечерието на въстанието. Малцина знаят, че те са малка, но добре сплотена група анархисти, че са против организирането на масова съпротива, защото империята разполага с многократно по-голям ресурс, с модерно въоръжена армия и полиция. Според тях въстаническите действия ще предизвикат и мощни репресивни ответни стъпки, че османската власт ще предприеме масови кланета на мирното население и че така ще принудят голяма част от българското население да емигрира, че така ще се стигне до обезбългаряването на Македония... Но какво би станало ако се ударят интересите на големите чуждестранни компании в сърцето на Османската империя – Цариград и Солун? Това може би ще предизвика широк отзвук сред европейската общественост, европейските правителства ще се стреснат, ще се застъпят за свободата на два и половина милиона страдалци в Македония?..
Различието във възгледите не пречи на гемиджиите да си сътрудничат с ВМОРО и с Върховния македонски комитет, когато негов ръководител е бил Борис Сарафов. Повечето от тях загиват със саможертвата на герои. Един от малцината оцелели е Петър Манджуков. Преди две десетилетия изд. „Прозорец“ издаде спомените му в обработен и доста съкратен вариант под редакцията на Николай Хайтов. Големият разказвач е толкова впечатлен от високите художествени достойнства на текста и прецизната фактология на събитията и участниците в тях, че оценява спомените на Манджуков като равностойни на „Записките“ на Захари Стоянов.
Днес ние сме в притежание на пълния текст на Петър Манджуков и книгата му “Предвестници на бурята” (изд. ФАБ, С., 2013).
Събитията в тези спомени обхващат периода между 1895 и 1904 г., а мемоарите си Манджуков пише между 1946 и 1959 г. Петър Георгиев Манджуков (1878-1966) е роден в с. Мирковци, недалеч от Скопие, тогава в пределите на Османската империя. Племенник е на пловдивския митрополит Натанаил. Към края на 19 век сред патриотичната младеж назрява недоволство от дейността на македонския комитет в София, превърнал се в придатък на политиката на княз Фердинанд. През 1895 г., обзети от ентусиазма на едновремешните национал-революционери в Русия и Влашко, група младежи-анархисти основават Централен революционен македонски комитет. Петър Манджуков е един от учредителите. Въпреки че по-късно е изключен от гимназията, успява да завърши педагогическото училище в Лом, след което с материалната подкрепа на вуйчо си заминава за Женева да следва химия. И веднага намира съмишленици в така наречената Женевска група.
Мисълта, че народът пъшка под отоманския ятаган не дава покой на юначния дух на 20-годишния патриот в уредената Европа. И само след месеци той взема окончателно решение: да се върне в родна Македония, за да се включи в народните борби за освобождение. През 1899 г. е заловен от османските власти в Скопие и осъден на доживотен затвор за конспирация. Не се отчайва и обжалва присъдата. Оказва се късметлия. Един от съдебните заседатели – Иляз ефенди – имал достлук със Стойко, дядото на Манджуков, и разбива на пух и прах недостатъчно обоснованото обвинение. Съдът го освобождава поради недоказаност. По донос на скопския владика Синесий обаче полицейският началник на Скопие Дервиш ефенди го екстрадира от територията на империята. Озовал се в София, Манджуков се свързва в ВМОРО и през 1899 г., заедно с четата на Гоце Делчев, обхожда Пирин, Али ботуш и Боздаг. През 1900 г. идеята за „голямата акция“ – взривяване на „Банк Отоман“ в османската столица, вече е назряла. Средства са осигурени и заедно със Слави Мерджанов, Петър Соколов и Павел Шатев, заминават за Цариград. Започват да копаят тунел под „Банк Отоман“. Почти приключват, когато опитът се проваля. Четиримата са задържани и ги грози смъртна присъда. Отървават бесилката като по чудо. Техен съмишленик в България е Димитър Ляпов, който междувременно станал частен секретар на министър-председателя Радославов. Научавайки за ареста, Ляпов така представил нещата, че премиерът го счел едва ли не за casus belli.
Започнала остра дипломатическа преписка. По нареждане на Радославов българският дипломатически агент в Цариград Иван Евстатиев Гешов праща във Високата порта ултимативна нота с искане за незабавно освобождаване на четиримата поборници. След което лично се явява пред султана само за да научи, че предният ден било издадено султанско ираде за освобождаване и изгонване на първите трима от пределите на Османска Турция и въдворяването на четвъртия – Павел Шатев – в родния му град Кратово.
Трескавият дух на Манджуков замисля нова акция и през пролетта на 1903 г. се отправя с чета в Родопите. Именно там узнава за Солунските атентати и за смъртта на най-близките си приятели. Не след дълго Манджуков преосмисля ролята си на наемен убиец на организацията, както бихме го назовали днес, която е чужда на анархистичните му възгледи, и окончателно скъсва с ВМОК.
„Решението биде взето... Сложих моята собствена къса манлихера на земята, свалих поясока с пачките патрони и го поставих до пушката; свалих раницата с всичко, което принадлежеше на организацията в с. Карлуково... На душата ми бе леко. Съзнавах, че разумът и нравственото чувство в мене бяха взели връх. Редко съм бивал така доволен от себе си, както тогава“.
След разгрома на въстанието Манджуков е интерниран в Стара Загора „по някакво съглашение между българското и турското правителство за въдворяване на немирните елементи измежду македонската и тракийската емиграция“.
След още две години колелото на живота му се завърта отново, този път в друга посока. Заминава да учи със стипендия от българската държава в Академията по горско стопанство в гр. Нанси, Франция. След завършването й се отдава изцяло на залесяването, укрепването на сипеите и борбата с пороищата. Участва в Балканските и в Първата световна война. Заедно с Михаил Герджиков е сред учредителите на Федерацията на анархо-комунистите в България през 1919 г. До 1936 г. работи като лесовъд в Казанлък, Карлово, Пещерско, Разлог.
Предвестници на бурята
„По онова време (1895 г.) четническото нахлуване в Горноджумайско, Разложко и Мелнишко беше устроено от княз Фердинанд, тогава още непризнат от руската дипломация. Това четническо нахлуване, което между впрочем отговаряше на желанието на македонската емиграция и на българската интелигенция, две десетилетия възпитавана в духа на националните идеали за „обединението на българското племе“, всъщност беше един политически шантаж: чрез него княз Фердинанд, преди да прави пазарлък за кръщаването на престолонаследника княз Борис, искаше да покаже на руската дипломация, че представлява сила, с която русите не бива да се шегуват; че той е балканският Зевс, който по волята си може да връзва и развързва гръмотевиците в нажежената атмосфера на Балканите и – когато поиска – ще може да опари крилата на руския двуглав орел – и по тоя начин да изнуди да го признае. Усетил късно тая мизерна игра на княз Фердинанда, председателят на Върховния македонски комитет в София, Трайко Китанчев от с. Подмочани, Ресенско, един безукорно честен човек, който по време на Стамболовата диктатура, обвинен в заговор, дълги години лежа в затворите (в IV и V участъци и в Черната джамия в София и в окръжния затвор в Хасково) – та усетил късно тая мизерна игра на княз Фердинанда, Трайко Китанчев не можа да понесе тая гавра с родната му страна и с идеалите на македонците и през месец август 1895 г. умря от разрив на сърцето. Нека да забележа, че когато е курдисвал тая своя машинация, княз Фердинанд не ще да е подозирал какви ще бъдат всичките последици от нея. Той не ще да е подозирал, че това четническо нахлуване в Македония ще събуди задрямалия звяр, ще раздруса изпадналия в каталепсия вековен свободолюбив дух на македонците и ще стане изходна точка за революционната дейност на младото поколение през цели две следващи десетилетия...
(В нашия кръг) ние разменяхме мисли както по световните социални проблеми, при което нашите анархистически разбирания съвпадаха с ония на бившия член на ученическия нихилистически кръжок в Николаев (Южна Русия), така и по принципите и дейността на македонския комитет в София, играл такава жалка роля на опашка в политиката на княз Фердинанда. Само по себе си ние дойдохме до идеята, че е необходимо македонското движение да се постави на други начала; а оттам – една крачка оставаше до практическото приложение на зародилата се идея: да се образува една организация, която да не може да бъде вплитана в мрежата на българската официална политика...“ (9-10)
Следва
