Ако се опитаме да разберем какво става около нас, вероятно най-трудно ще ни бъде да намерим верните мащаби и пропорции между събитията и явленията на нашата действителност. По-близките до нас предмети – не само материални, но и духовни – ни изглеждат по-големи, отколкото са наистина. Това, което се е случило вчера, ни се струва по-съществено от станалото преди месец или година. Животът около нас ни изглежда по-истински от битието на далечните народи. И ето че не само ние, българите, но и всички останали хора, живеем в един изкривен и не съвсем истински свят. Но тогава как да се разберем едни-други, как да намерим това общо, което ни свързва като личности, които си въобразяват, че са въплъщение на най-високо организираната материя ако не във вселената, то поне на планетата Земя?
Тези и подобни на тях мисли ми идват наум през последните седмици, когато нашите жалки избори за президенти и кметове ни преследват по петите независимо от желанието ни дали да мислим за тях, или пък да ги игнорираме. Защото ако погледнем нещата в тяхната сериозна перспектива, ще видим, че става дума за една малка страна, от която почти никой в света не се интересува. Цяла България може да се побере в един по-мащабен съвременен град. Не говоря за гигантските урбанистични конгломерати, в които могат да се поместят две-три, а и повече Българии. Тези глобални човешки центрове се управляват, при това доста по-успешно, от несравнимо по-малък брой политици, чиновници и други бюрократи, отколкото ги имаме у нас. И ето че при един по-смислен механизъм за организиране на живота на българите ние бихме могли да получим значително по-добри резултати от сегашните с много по-малък брой депутати и всякакви други канцеларисти. Защо не сме го направили досега? Кой ни пречи да го направим утре? Не разбираме ли, че имитацията на изтърканите модели на други и различни от нас страни ще ни тласка все по-назад във вечното съревнование между държавите, което е безпощадно, а изоставането се заплаща с размиване на националната идентичност, със загуба на суверенитет и в крайна сметка – с изтриване от картата на земята?
Но да се върнем към току-що отминалите избори. Не ви ли приличаха те на някакъв хем смешен, хем тъжен куклен театър, на някакъв панаирджийски фарс на суетата с евтини фокуси, с палячовци в ролите на царе, с безброй неискрени обещания и с липсата на ясни отговори по всички жизнени теми, които вълнуват днешните българи? Не ви ли ставаше мъчно, когато оглеждахте многобройните кандидат-президенти, да не говорим за останалите мераклии за по-скромни властови позиции? Не ви ли идваше наум, че познавате стотици сънародници, които от всяка гледна точка притежават по-сериозни качества за мечтаните скромни по същество постове, които от гледна точка на останалия свят са с микроскопично значение? И не се ли криеше истината за нашите претенденти за власт в техните взаимни обвинения и разобличения, които ясно показваха реалните качества на опонентите, без някой да се досети, че по този начин разголва истинското лице и на своите собствени способности, на своето съответствие за поста, за който се бори със зъби, нокти и различни шмекерии?
Не сте ли се замисляли, че често срещаните спорове за обема от компетенции на президента на България показват само едно: желание да му се предостави допълнителна власт по дребните и лесните въпроси, за да може да се бърка в ежедневната работа на министерства и ведомства, търсейки си поле на действие, защото не му достига капацитет да формулира и организира решаването на големите, националните, стратегическите проблеми, от които зависи съдбата на нацията? В действителност компетенциите на президента ни са повече от достатъчни, ако той ги разбира правилно, ако работи за решаването на въпросите от неговата сфера на действие, ако намира начин да се труди в унисон с правителството и целия държавен механизъм. Но какви големи въпроси от жизнено значение за България са били решени от нашите президенти през последните 22 години?
В малка страна като нашата, при сегашната ни обществена система, управлението на държавата би трябвало да е много по-опростено, много по-логично, много по-рационално, отколкото е в действителност. Вече четвърт век българските президенти не могат да намерят истинското си място и приличат на малко дете, което е влязло в ботушите на татко си, останали от голямата война, и шляпа в тях по коридора, но няма сили дори да повдигне подпряната в ъгъла карабина, защото тя е твърде тежка за него. А фактът, че президентската институция в България, която беше моделирана така, че да отговаря на хитруванията на дяволското дуо Луканов-Младенов, си остава същата двадесет години след като тях ги няма, не може да бъде оправдан с нищо друго, освен с безхаберие и безотговорност.
Понякога ми се струва, че всичко у нас е съзнателно объркано така, че да не може да се оправи. Че външните недоброжелатели използват силата на държавите си и ни учат как да живеем, за да могат по-скоро да ни затрият. А ние следваме техните съвети-заповеди като слепци, надявайки се отново Господ да бъде българин, а снизходителната съдба да ни помилва по главите, защото сме послушни слуги на нашия пореден хегемон. Иска ми се да вярвам, че инстинктът за живот у нашия измъчен народ отново ще разтопи ледовете, които са ни вцепенили, и ние най-сетне ще се измъкнем на открито, ще се огледаме и ще намерим българския, оригиналния начин за спасение, а това значи – личностите, организацията, идеологията, вярата, които ще ни помогнат да оживеем още един път. Но и последните избори показаха, че сегашните български политически формации, да не говорим за техните лидери, с твърде малки изключения не предлагат нищо обнадеждаващо, което да вдъхнови нашата обедняла, уморена и обезверена нация.
Под външен натиск и със съдействието на собствените ни национални предатели (не само “перестройчиците”, но и много други), които – кой поради глупост, кой поради корист, кой поради зависимост от чужди спецслужби – обърнаха развитието на страната ни, днес ние сме жалко подобие на съвременна държава. Истинското мерило за мястото на всяка страна е едно: с какво национално богатство разполага, по какъв начин това богатство се умножава, как се разпределя между хората, как се насърчават талантите, как се полага грижа за малките, болните и възрастните. Откъдето и да погледнем, сега ние сме отстъпили сериозно от равнището, на което бяхме преди четвърт век, а големите проблеми (национална сигурност, единство на народа, етническо съответствие, ниво на образование и наука, здраве на нацията, духовно спокойствие, вяра в бъдещето, “българската идея” и прочее) не само не са решени, но са много по-занемарени от преди. Как тогава България ще може да се развива занапред по начин, който е изгоден за самата нея, а не за тези, които се нуждаят само от нейната територия и искат да изтрият дори спомена за всичко, което е българско?
И не е ли жалко, че вече четвърт век ние избираме за президент не най-мъдрия, най-талантливия, най-подготвения, най-авторитетния и най-патриотичния български гражданин, а “по-малкото зло”, както повелява невероятната българска избирателна логика? Така от зло на зло, от по-малко на по-голямо, вероятно ще стигнем до и най-голямото зло, което очаква всяка неразумна държава – до нейното фактическо и дори формално обезличаване.
Разбира се, България не живее във вакуум. Не случайно и днешните, и предишните управници на страната ни винаги са се оправдавали, че трудностите ни идват от световната криза, от отношението на другите държави, от общата обърканост на нашата планета в новото време, която не може да не носи бъркотия във всяка отделна страна. В този аргумент има зърно истина. Както никога в миналото, сегашният свят е преплетен с безброй нишки в едно цяло. Както никога в миналото, днешните лидери на големите страни, а и на международните организации, не знаят какво да правят. Всички разбират, че нещата не вървят добре. Равнището на живот на хората спада застрашително дори в проспериращите доскоро държави. Неравенството и между хората, и между държавите става непоносимо. Даже крехките правила за международно общуване, оформени в разтегливите принципи на международното право, се нарушават безцеремонно от всеки, който има сила и желание за това. Моралът, почтеността, дори религията се превръщат в обект на насмешки. Егоизмът, цинизмът, жестокостта вече не се прикриват. Светът постепенно се превръща в лагер на разбойници, които живеят съвместно по принуда, взаимно се надлъгват и са готови всеки миг да забият ножа в гърба на слабия. В цялата човешка история няма аналог на нашето мръсно време.
Пример за дълбоката криза на човечеството е и новият тип войни, които водят Съединените щати, техните съюзници, а и други държави. Войните срещу Ирак, срещу Афганистан, срещу Югославия, срещу Либия (коя ли страна ще е следващата – може би Сирия, или пък не дай си боже, Иран?) фактически противопоставиха най-силните, най-богатите, най-добре въоръжените атомни държави на слаби и бедни развиващи се страни, които бяха разтерзани по един безнаказан, театрален, екзекуторски начин, практически без да могат да отговорят на агресорите. Безцеремонното ликвидиране на лидерите на тези страни, както и на обявените за противници на Америка ислямисти в Пакистан, Афганистан, Йемен и други места, очевидно има за цел да затвори устата им и да не допусне разгласяването на техните предишни договорки и с американските, и с европейските власти. Преминаването на армиите на територията на съседни държави за преследване и ликвидиране на “терористи”, безконтролните полети на безпилотници с цел разузнаване, а нерядко и ликвидиране на реални или въображаеми опоненти, постепенно превръщат земята ни в царство на неограничени убийства, пиратства и произвол. Никога в миналото подобен глобален бандитизъм не е съществувал и не е бил толериран от човешката общност. А в реалния живот международният бандитизъм насърчава престъпността във всяка страна, а беззаконието по света води до незачитане на законите във всяка конкретна държава.
Както винаги, същността на всичко е битката за богатства, за реални блага. Природните ресурси намаляват, а човешкото племе нараства застрашително – тези дни ще се роди седеммилиардният гражданин на Земята. Гигантите Китай и Индия, а заедно с тях и Бразилия, и Южна Африка, и много други, се развиват ускорено и искат своя дял не само от ресурсите на планетата, но и от създаваните блага. Те искат да се хранят като европейците и американците – но за това произведените продукти на земята не са достатъчни. Те искат да карат също толкова автомобили – но за това няма нито гориво, нито метали, нито пътища. Те искат да разполагат със същите оръжия и армии – но за това нямат ресурси, пък и никой от предишните “велики сили” няма да им позволи да се превърнат в техни съперници, защото равната военна и икономическа сила означава равно богатство, а то вече не е достатъчно и за самите американци или западноевропейци.
Тогава какво ни остава – бунтове вътре в държавите, войни между тях, отначало между слабите и силните, между ядрените и неядрените, а после? Може би нова световна война, която да ликвидира половината от сякаш станалите никому ненужни хора? Може би нов световен ред, който всяка силна страна вижда по свой образ и подобие за сметка на останалите държави? Или пък самоунищожаване на земната цивилизация, която може би се е изчерпала и като всяко нещо, което има начало, трябва да има и край?
Тези и още безброй подобни питаници нямат ясен отговор, но хората не могат да се примирят с това. И ето че се ражда “арабската пролет”, която е не само манипулирана или толерирана от силните държави, но е и търсене на отговор на някои от тези ужасни въпроси. Простите араби искат своя дял от националното богатство. Те искат не да заменят старите дългогодишни диктатори с нови отскорошни диктатори, приели демократичен облик, а още сега, без да чакат миражите на светлото бъдеще, да заживеят човешки живот. Те разбират, че за това ресурсите на земята са напълно достатъчни, но трябва да се разделят по-равномерно и между държавите, и между хората в самите държави. Казано иначе, все повече хора разбират, е човечеството се нуждае от радикално ново устройство на света. И битката за това, какво да бъде това ново устройство, сега се разгаря с пълна сила.
Обикновените граждани и в миналото, и сега усещат, че става дума именно за реалните блага. Само преди дни апаратът на комисиите по бюджета на американския Конгрес публикува доклад за финансовото положение в страната. Според него за времето от 1979 до 2007 г. чистият доход на един процент най-богати американци се е увеличил с 275%, или казано по-ясно – три пъти за последните 30 години. За същото време доходите на 20% най-бедни американци са нараснали само с 18%. Затова и в богата Америка, и в богат Израел, и в някои богати европейски държави бедните, безработните, недоволните хора излизат на улиците, разбиват лагери по площадите и се опитват да имитират “пролетните дни” в Египет, за да си извоюват по-достоен живот. Колкото и невероятно да звучи, дори в НюЙорк движението “Окупирай Уол-стрийт” достигна до световния символ на богатството, а после се прехвърли и в други американски градове. Разбира се, след няколко дена протестиращите бяха разгонени с полиция, сълзотворен газ и прочее символи на демокрацията, десетки бяха арестувани, но това ново явление, тази нова проява на глобализма заслужава не само нашето внимание, но и задълбочен анализ. Неочаквано за мнозина глобализмът се превърна от съвременно оръжие за безопасно завладяване на света в повод за тревога и заплаха за богатствата на реалните световни господари.
И ето че сега се разгаря битка между външните организатори на “народните революции”, които искат да ги разпалят в районите, където са техните съперници, и хората на труда и скромния живот в собствените им страни, които искат да получат справедлива част от националните богатства. Американските политици намекват, че би било добре да се поощри “арабската пролет” в Средна Азия (тоест в сферата на влияние на Русия), пък защо не и в Китай (по този начин може да се разгроми най-опасния съперник на Америка, когото тя вече не е в състояние да победи с военни средства), а може би дори и в самата Русия (толкова богата на природни ресурси, толкова корумпирана и лесна за подкупване, толкова удобна за подлъгване – да си спомним Горбачов и останалите перестройчици, но все пак – разполагаща с ядрени ракети и с ново ръководство, което се опитва да възстанови някогашното величие на страната си). В обстановката на военно равновесие, на заплаха от взаимно унищожаване, методите за борба с противника стават все по-разнообразни, пропагандното им обезпечаване – все по-хитроумно, а резултатите от конфликтите – все по-непредсказуеми.
Ето в какъв опасен свят трябва да действа новият български президент. Съдбата на Кадафи трябва да му напомня винаги, че вчерашният приятел и любезен домакин утре може да го застреля в главата и да се гаври с изстиналото му тяло, да го закопае на тайно място в пустинята и така да прикрие всички договорки с него.
От хилядите нерешени въпроси в България, които трябва да се придвижват, нашият президент трябва да подбере десетина, които да разработи с най-подготвените хора на страната ни, да обсъди с останалите власти, да намери пътища за по-скорото им решаване в интерес на България и да проследи изпълнението на задачата до успешния й край. Това е по-важно от кадровите боричкания, от личностите на посланиците – приятели на един или друг силен покровител, от протоколните стискания на ръце и потупвания по рамото на международните форуми. Защото в България няма друг ръководител, на чиито плещи да стои по-важна мисия, по-велика служба от неговата: запазването, укрепването и възвеличаването на нашата държава при сегашните условия, в днешната действителност и въпреки всичко.
