Част от тази работна група е и преговорният екип по Договора за добросъседство и приятелство между България и Македония, който има нов ръководител. Това е посланикът на Република България в Република Македония Иван Петков, каза още Вигенин. И работната група, и посланик Петков обаче трябва да разплетат “гордиевия възел”, който пречи на нормалното развитие на отношенията между София и Скопие – македонизма, управляващата идеология в Македония. Заплитан с фалшификации, войни, репресии и договори в течение на 135 години, днес той, както и митологичният, не може да бъде разплетен, а може единствено да бъде разсечен! Дали договорът за добросъседство и приятелство ще се превърне в меча, с който министър Вигенин ще сложи край на българо-македонската разпра, за съжаление, е доста съмнително. Защото през над тринадесетте десетилетия от своето създаване македонизмът е показал изключителната си способност да мутира и да се нагажда към конюнктурата на Балканите.
Исторически факт е, че изобретател на македонизма като “етническа идентичност” е сръбският историк Стоян Новакович. Това се случва след Берлинския конгрес (1878 г.), когато Македония остава в рамките на Османската империя. До този момент същият историк, както и редица други известни сръбски историци, лингвисти, пътешественици като Вук Караджич, Йован Цвиич, Стефан Веркович, на базата на лични проучвания, съобщава в своите писания, че българите са доминиращата част от населението в тази област. Историкът Новакович ясно вижда, че славянското население се самоидентифицира като българско, че идеята за българско национално обединение е пуснала дълбоки корени в Македония, както и факта, че сръбската национална идея няма почва в областта. Но той възприема доминиращата по това време сръбска национална доктрина - “Начертание“ на И. Гарашанин, 1848 г., която поставя задачата Сърбия да воюва за всеки метър територия, освободена от Османската империя, внимавайки единствено да не влезе в конфликт с Русия, и лансира идеята, че на българщината в Македония може да се противопостави единствено македонизмът.
От този момент “историкът” Новакович се ангажира в услуга на сръбската политика за анексиране на Вардарска Македония към Сърбия. Той разглежда македонизма като временно явление и етап от сърбизирането на населението, през който следва да бъде ликвидирано всичко българско на тази територия. Така антибългаризмът се залага като иманентна, същностна черта на македонизма.
Но за “баща на македонската нация” бе провъзгласен не Стоян Новакович, а смятаният за основоположник на „македонския литературен език” Кръстьо Мисирков. Публикуването на дневника му в Скопие през 2008 г. и съдържанието му развълнува македонската общественост. Изданието обхваща периода 5 юли - 30 август 1913 г. и е плод на съвместните усилия на Държавния архив на Македония и Държавната агенция “Архиви” на България. Дневникът бе открит в края на 2006 г., написан е на руски и представя автора в съвсем различна светлина, защото българската принадлежност на Мисирков, която е подчертавана от нашите и отричана от македонските историци, се потвърждава. Анализите му от 5 юли - 30 август 1913 г. са в противоречие с идеологията, към която той се придържа по-рано, тъй като се самоопределя като „македонски българин”!
Рецензентът на изданието проф. д-р Владо Поповски, цитиран от в. “Време”, тълкува позициите на Мисирков непосредствено след края на Междусъюзническата война така: „Той представя България като мъченица, която е поела най-големия товар от войната срещу Турската империя, тя е държава, която пожертвователно се насочва към реализиране на националния идеал за обединение на българските земи, в които освен Тракия, Мисирков включва и Македония. В този контекст той представя редица становища, с които оправдава българските интереси в Македония, а македонците нарича македонски българи. Обвинявайки и Русия в изневяра и груб национализъм, който се е изплашил от Велика (Санстефанска) България, Мисирков й препоръчва поне да се обяви за автономия на Македония като преходно решение към обединение с България.” Поповски признава нуждата от комплексно проучване на “противоречивите” текстове, но вярва, че и пробългарската насоченост в тях е от полза на Македония. Според него изложената позиция е плод на времето и политическата ситуация - тогава великите сили не подкрепят съществуването на отделната “македонска нация” и държава.
Подготовката за внедряване на македонизма във Вардарска Македония започва по време на Втората световна война, а непосредствено след нея е практическата му реализация. Това е доказателство, че насилствената сърбизация след 1913 г., когато областта е обявена за “Стара Сърбия”, и в периода 1918-1945 г., когато тя е преименувана на “Южна Сърбия”, не е дала желания резултат. До войната българите успяват да противодействат на сръбските власти, защитавайки етническата си принадлежност и желанието си за присъединяване към България, за което дават хиляди жертви. Същевременно, конкретни личности, които са родом от Македония, доброволно стават слуги на великосръбската политика и активно участват в обезбългаряването на Вардарска Македония. Те се наемат с внедряването на македонизма и за тях тази дейност става професия и вдъхновение, житейска и политическа съдба. “По-голямата част от тези македонски “еничари” са станали членове на ЮКП – някои като Колишевски, Страхил Гигов, Ристо Джунов, и Благо Попов още преди войната, някои по време или като Лазар Мойсов – в края на войната.” (Д-р А. Колендич, югославски журналист. Сп. “Старт”, бр.537 от 19.08.1989 г, Белград)
Истината е, че македонизмът не би успял да се наложи във Вардарска Македония, ако не е бил подкрепен и от местни българи, власи и сърби.
Фактите говорят, че повечето от тях са били вербувани и обучавани като стипендианти в сръбски учебни заведения в Белград и Крагуевац, а след това назначавани на отговорни постове в Скопие, където послушно работят за сръбската кауза. Значителна част от тези лица са били представители на коренното влашко население или от смесени българо-влашки или българо-сръбски семейства. Други са приемали идеята от кариеристични подбуди, а трети като членове на ЮКП са следвали линията за дистанциране на областта от България и интеграцията й в рамките на Югославия. За всички тези лица утвърждаването на македонизма се превръща в главен критерий за оцеляване и растеж в служебната йерархия, задължително изискване при назначаването им на отговорни постове в органите за сигурност, армията, полицията, медиите.
Управляващият елит в Скопие се чувстваше изключително комфортно в рамките на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ). Той бе осигурен и политически, и икономически. Получаваше значителна част от федералните фондове за подпомагане на слабо развитите републики (както и Сърбия, Босна и Херцеговина (БиХ), Косово), като щедро използваше полученото за поддържане на висок жизнен стандарт и голяма за размерите на републиката администрация. Отблагодаряваше се с пълна лоялност и послушност към Тито, а след неговата смърт - на сръбския елит. Не е случайно, че след смъртта на вожда (1980 г.), първият Председателстващ Председателството на СФРЮ Лазар Колишевски демонстротивно повтаряше – “силна Сърбия, силна Югославия”, в противовес на декларациите на лидерите на Словения и Хърватия – “слаба Сърбия - силна Югославия”. Не е случайно също, че единствено Киро Глигоров и Алия Изетбегович имаха готовност за договор с Милошевич за формиране на някаква нова федерация при очевидното разпадане на СФРЮ. Със сигурност може да се твърди, че ако Изетбегович не бе поел курс за независимост на БиХ, Глигоров нямаше да посмее да организира референдума за независимост на Република Македония през 1991 г. Самото допитване до населението, което Глигоров формулира в два варианта, достатъчно ясно подсказва какво той желае. Първи вариант: “Дали сте за независима Македония с право да остане в Югославия?“, и втори вариант: “Дали сте за независима Македония с право да влезе в съюз с независими югославски държави?” Както се казва, коментарът е излишен!
Налагането на македонизма означаваше по същество узурпация на част от българското етническо и духовно пространство, съпроводена с хиляди човешки жертви и унищожаване на българско историческо, културно и църковно богатство във Вардарска Македония. Ето защо Македония през цялото време и особено след провъзгласяването на независимостта й усилено търси историческа подплата на македонизма. Фабрикуваната днес политическа история, внушаваща наличие на връзка на македонска етническа идентичност и на Република Македония с империята на Александър Македонски, стигна очевидно границата на търпимост на външния свят по отношение на възможните и допустими лъжи и фалшификации на историята. Това обяснява донякъде защо външният свят днес проявява склонност да подкрепя в по-голяма степен Гърция в спора за името. Това следва да има предвид и българският преговарящ екип, и да не забравя, че “гордиевият възел” на македонизма може да бъде само разсечен. За това му е нужен остър меч!...
