По-възрастните сигурно си спомнят опашките, които се извиваха всяка сряда пред книжарниите, защото в този ден ги зареждаха с нови книги - преди двайсет-трийсет години. За по-младите това може да прозвучи като виц. Днес такива опашки се трупат пред моловете, когато пуснат на промоция по-евтини фланелки или маратонки, или когато ги преоценят в края на сезона.
Спомням си премиери на книги в книжарници по централната старозагорска улица „Методи Кусев“, днес превърнати в елитни кафенета. Иван Мирчев, изтъкнатият български поет, седнал на стол, защото заради болните си крака не можеше да стои дълго прав, изслуша похвалните думи на критиците и колегите си за книгата си „Цигулка под прозореца“, а след това раздаде автографи със своя красив калиграфски почерк на банков служител. Сред публиката имаше не само писатели, представители на интелигенцията, но и най-обикновени старозагорци. Една женица, машинописка в някаква канцелария, ме помоли, защото бе закъсняла, да й взема автограф от известния поет. Бай Иван поиска да я види, не можел да даде подписа си, без да узнае лицето на човека, който ще получи книгата му...
Тогава стихосбирките, за които се смяташе, че имат по-ограничен кръг читатели, излизаха в тиражи по две-три хиляди екземпляра. И не се застояваха. На една от международните писателски срещи, организирани от Съюза на българските писатели, френски поет изрази учудването си как може поезия да излиза в такива „масови“ тиражи. Във Франция стихосбирките (това беше през осемдесетте години на миналия век), излизали едва в тираж триста или петстотин. И ние се чудехме заедно с французина, само че на нищожните тиражи в Париж...
В книгата на Евгений Евтушенко „Вълчи паспорт“ прочетох за едно писмо до руския поет на известния му събрат по перо и кинорежисьор Пиер Паоло Пазолини. Евтушенко често бил привикван от съветските власти за някои свои дисидентски стихове и критикуван. Но Пазолини му пише, не от съчувствие, приблизително седното: „Завиждам ти, казва италианецът, че у вас с поезията и поетите се занимава властта. У нас никой не се интересува от поезия.“
Е, влезете ли в която и да е книжарница, ще видите на щандовете, че заглавията от български автори днес се броят на пръсти, особено художествените. Авторите им са няколко „модерни“ или „посттоталитарни“ пера, които телевизиите преекспонират, и да речем на празниците „Аполония“ дежурно са в програмата. И ако на стелажите бяха заобиколени със стойностни чуждестранни заглавия, можеше да гледаме по-спокойно. Напротив. Почти всичко, което се превежда, е или „леко“ криминално, или „розово“ четиво „за летните почивни месеци“, както се изразяват издателите, или справочници, които ни учат как да станем набързо богати, или защо мъжете обичат „жените-кучки“ и т. н.
Сигурно и на книжарите не им е лесно. Хората трябва да продават стоката си, защото нали всичко днес се определя от пазара. А клиентите, поне в провинциалните книжарници, намаляват и намаляват. Влизам поне два пъти седмично там и имам лични впечатления – дори в централните магазини за книги клиентелата става все по-рехава и рехава. От десетина дни виждам на една от витрините на книжарницата, край която минавам всяка сутрин, надпис: „Опразнено е заради ремонт“. Дано да не съм прав, но имам подозрения, че това е „обезболяващ“ надпис за ликвидация на поредния книжовен център.
Чете ли и днес българинът, нещо с което много се гордеехме преди десетилетия? Известен процент от хората - да. Особено онези, които са привикнали с четенето от младини. Вярно, цените на книгите не винаги са по джоба им, но заемат от библиотеките, разменят си книги помежду си, намират начин да поддържат интереса си. Откровено ще си призная, че повечето от книгите в библиотеката ми през последните години, са дарове от мои колеги с автограф. Не мога да си позволя да купувам както някога - почти всичко ново.
Дано не засегна младите, но голяма част от тях са скарани с четеното. Книгите просто не ги интересуват. Фейлетоните на Ботев са „неразбираеми“ за тях (по едно време щяха да ги изхвърлят от училищната програма), Вазов е „скучен“ (признание на седмокласници за повестта „Немили-недраги“), Лилиев е „отвлечен“, Елин Пелин бил „много селинджър“... За съвременните писатели да не говорим. Бях свидетел как баща, който вървеше с дъщеричката си по улица „Иван Мирчев“ в Стара Загора, в Града на поетите, на въпроса й кой е този човек, отговори „Някакъв офицер, загинал в Балканската война.“ Не вярвам, че в другите населени места е по-различно.
Демокрацията се оказа, че не е панацея за духовно възраждане, щедро обещавано в началото на деветдесетте, както и че тоталитарното време не е непременно „убиец“ на творческия дух. Най-неприятното е, че не виждам благоприятен изход, който ще изведе отново българите до книгите. Онова духовно богатство, което неведнъж през вековете ни е носело просветление и вътрешна свобода.
След време може би някой наш Пазолини ше напише до свой събрат в държава, в която има специално отношение към литературата: „Завиждам ви дори за критиките, които властта отправя към вас.“
