Въпреки личното присъствие на премиера на Република Турция Реджеп Тайип Ердоган на заседанието на МОК в аржентинската столица Буенос Айрес, кандидатурата на Истанбул за домакинство на Летните Олимпийски игри през 2020 г. бе отхвърлена в полза на японската столица Токио. Вероятно заради олимпийския опит на Страната на изгряващото слънце. Но не само за това. Ердоган обаче щеше да изневери на себе си, ако не беше стоварил вината върху онези, които смята за лични противници или конкуренти за регионалното и по-глобално лидерство. Още в самолета на връщане от Буенос Айрес неоосманистът „султан Ердоган” изля своя гняв върху протестиращите за парка „Гези” турски младежи и върху режима на Башар ел Асад в Дамаск. Все едно някой друг, а не той самият бе обявил, че на мястото на културния център „Ататюрк” на площад „Таксим” в Истанбул и въпросния парк ще бъде възстановена старата османска артилерийска казарма и ще бъде построена огромна джамия. Или пък че макар и поставени под международен контрол, ракетите „Скъд” и химическите заряди на Асад биха обстрелвали Олимпийското село. Всъщност олимпийският провал е само една брънка от веригата външно- и вътрешнополитически провали на кабинета и лично на премиера Ердоган.
Първо, благодарение на неговата безразсъдна и едностранчива външна политика заветът на Ататюрк „Мир в страната, мир в света” бе заметен под рогозката. И вместо „нулеви проблеми със съседите” Турция има нула приятели измежду съседните страни. Защото на север, на североизток, на запад, на изток, на югоизток или юг няма съсед, с който да не спори за нещо. Дори в отношенията с България има висящи проблеми като дължимите компенсации на прогонените след 1913 г. тракийски бежанци, имотите на религиозните общности, паметниците на културата и др.
Днес към тези проблеми се прибавя и въпросът за бежанците от Сирия и други източни страни, които Турция охотно пропуска през турско-българската граница. Тоест, опитва се да решава проблеми, изнасяйки ги в България.
Отношенията на Турция с нейните съседи се усложняват и във връзка с милитаристичните намерения на Ердоган спрямо съседна Сирия. Турция най-много настоява за военна намеса срещу Асад, но дори Ирак заяви, че няма да допусне използване на неговата територия за удара срещу Дамаск. Иран е категорично против военната интервенция на Запада; Гърция няма да участва в никаква „коалиция на желаещите”, а България и да иска, няма с какво, освен логистично. Позицията на Русия за поставяне на химическите оръжия на Асад под международен контрол бе приета и от Дамаск, и от Вашингтон, и страните от ЕС. Така привържениците на военната намеса срещу Сирия бяха лишени от главния си аргумент – опасността от химическите оръжия на Дамаск. И Ердоган изпадна в положението на фалирал амбулантен търговец: тъкмо се рекламира като „водач на европейците” по въпроса за Сирия, и се озова сам пред неизвестността на една военна авантюра, която може да свърши зле за самия него. Лидерът на Партията на националистическото действие (ПНД) Девлет Бахчели заяви, че планът за вероятна интервенция в Сирия е разкрил цялата фобия на правителството и премиера, избрал си за пътеводител езика на войната и формулирал решението си на този език. Бахчели запита: „Ако Сирия, подложена на въздушна и морска блокада с ракети и бомби, и агонизиращият режим на Асад ни атакуват с далекобойни и снабдени с химически бойни глави ракети, как премиерът Ердоган ще поеме този грях?”.
Второ, широко рекламираният от 8 май насам „мирен процес” или „процес на решаване” (на кюрдския въпрос), зацикли отново след изявлението от Кандил на свързания с Кюрдската работническа партия (ПКК) Съюз на кюрдските общности (КСК), че изтеглянето на кюрдските партизани е преустановено. Впрочем, за три месеца са се изтеглили само 600 души, а в момента активистите на ПКК дори се настаняват в градските центрове на Източен и Югоизточен Анадол. В. „Миллиет” писа (10.09.2013), че полицията е заловила в Бингьол 200 кг взрив, принадлежащ на ПКК, който тя щяла да използва за бомбени нападения. Въпреки това съпредседателят на Партията за мир и демокрация (BDP) Гюлтан Къшанак заяви, че ПКК може да се превърне в легална политическа партия.
Националистическите среди в Турция критикуват правителството за отстъпките му към кюрдските сепаратисти, а лидерът на ПНД Бахчели коментира: „Процесът гръмна в ръцете им. Вижда се, че една шепа разбойници предизвикват нашия народ”. Процесът на разрешаване на кюрдския проблем, според Бахчели, е „процес на измяната”. По повод отхвърлената олимпийска кандидатура на Истанбул, той отбеляза, че главните пречки пред избора на този град са: спортистите, които употребяват допинг (15% в Турция, при 1,5% средно за света); колизиите около парка „Гези” и проблемът със Сирия. Последния той разглежда не като проблем, създаден от Башар Асад, а като илюстрация на безразсъдната агресивна външна политика на управляващите в Турция.
Трето, шериатският уклон на Ердоган и неговата партия претърпя поражение в Египет, където техните приятели от организацията „Мюсюлмански братя” бяха свалени от власт с военен преврат и върху дейността им може да бъде наложена забрана. Този уклон на всичко отгоре противоречи на олимпийските принципи, понеже дискриминира жените спортистки. Месец преди участието си на форума на МОК в Буенос Айрес премиерът Ердоган посети летния курорт Айдер, в Ризе, който той разглежда като потенциална алтернатива на Давос. Симулирайки интерес към олимпийските спортове, Ердоган увери присъстващите на неговите срещи, че ще построи два олимпийски басейна – един за мъжете и един за жените, за да не придобиват младежите на Ризе лоши навици. В колко други страни по света жените тренират в отделни басейни? И с какви екипи ще се състезават туркините на Олимпиадата, щом дори в публичните учреждения ще носят ислямски забрадки? А тон за това дават двете първи дами – Хайруниса Гюл и Емине Ердоган. Жената на президента носи забрадка, дори когато играе боулинг.Със забрадка домакинстваше и на президентския прием на 30 август по случай Деня на победата и армията.
Четвърто, не протестите за „Гези” доведоха до отхвърляне кандидатурата на Истанбул за домакинство на Олимпиада 2020, а бруталната полицейска разправа на полицията на Ердоган с мирно протестиращите младежи. Те бяха задушавани с оранжев сълзотворен газ, поливани с водни струи, обстрелвани с гумени куршуми, бити с палки, арестувани и т.н. Впрочем и без Олимпиада протестите в Турция продължават, както и бруталната разправа с участващите в антиправителствените демонстрации. Миналата седмица студенти от Средноизточния технически университет в Анкара протестираха срещу намерението на общината да обезлеси част от територията на университета, за да прокара оттам отсечка на магистрала. Преди това пък имаше твърдения, че в университета се проявявала агресия срещу девойки със забрадки. Така или иначе, търсят се начини за пресичане в зародиш на всякакви прояви на недоволство срещу властите. И то не само в този университет. При потушаването на антиправителствена демонстрация в град Антакия (бивша Антиохия) на вилаета Хатай, от удар по главата с газова граната бе убит 22-годишният Ахмет Атакан. Силите на реда твърдят, че младежът е паднал от третия етаж на една сграда, опитвайки се да изкърти и хвърли пред полицаите слънчев панел. Обаче депутатът на Народно-републиканската партия (НРП) Хасан Акгьол свидетелства, че е видял убийството с газова граната на младежа. В Истанбул също имаше сблъсъци на протестиращи левичари със силите на реда, при които полицията използва сълзотворен газ и водни струи. Голямо лицемерие е от страна на Ердоган да тръби за военна намеса в Сирия заради употребата на химически оръжия (уж от режима в Дамаск), когато телевизиите и другите световни медии показват как неговата полиция разгонва протестиращите със също така забранения от ООН оранжев газ. При това турският премиер дори е готов да въведе пръв турски войски в Сирия. „Нулеви проблеми със съседите” ли!? Кой е луд да повери домакинството на Олимпиада на държава с такава агресивна, милитаристична и авторитарна политика? Да не говорим за странния съюз срещу Асад, в който участват флагманът на западната демокрация САЩ, „умереният ислямист” Ердоган, сирийската опозиция, Израел, Саудитска Арабия, Катар и „Ал Каида” – смъртният враг на първите шест. В древността спирали войните заради Олимпийските игри, а Ердоган се готви за война и се сърди, че не са му поверили домакинството на Олимпиада 2020.
Пето, липсата на подходяща инфраструктура, хаотичният пътен трафик в Истанбул и сеизмологичните изследвания, които го определят като един от най-опасните градове на света, също би трябвало да са взети предвид при отхвърлянето на олимпийската му кандидатура. Както отбелязва във в. „Сабах” Зюлфю Ливанели, „Олимпийските игри в Истанбул са един извънредно скъп мираж”. Напъните да се получи домакинство на Олимпиада от Турция той сравнява с маратонското бягане на легендарния Филипидес, който изминал над 40 км между Маратонското поле и Атина, за да предупреди гърците за персийското нашествие. След като изпълнил своята мисия, паднал мъртъв. Докато хиляди пострадали от земетресението през 1999 г. все още нямат покрив над главата си, строителството на олимпийски спортни обекти ще изглежда като ненужно разпиляване на публични средства. „Приятели, никога няма да ни дадат този шанс – казва Ливанели. - Кажете ми, при тези условия кой ще избере един град, заплашен с разрушение, да приеме Олимпийски игри?”. И не пропуска да отбележи, че има хора, които печелят луди суми, платени от държавата, за промоция на турската кандидатура в чужбина. Този път номенклатурата в Анкара загуби, но дали ще се откаже от своите химери? „Това е нашият Маратон” - казва Ливанели.
Шесто, може би в МОК са предвидили и това, че турското икономическо и строително чудо е на път да приключи, понеже капиталите от Саудитска Арабия и Катар се пренасочват към военните в Кайро и „коалицията на желаещите” срещу Сирия. В резултат на това спортното строителство в Турция ще закъса и една Олимпиада би се превърнала в икономическа катастрофа, както стана с Гърция след Олимпиада-2004. Поради всичко това, казано на спортен език, Олимпиадата в Истанбул се „отби от гредата”...
Да осъзнае и признае тези истини, може само политик, който не се възприема за Зевс, Аллах или падишах от ранга на Сюлейман Великолепни. Нужен е истински, а не фалшив рекламен морал, който се натрапва на цялото турско общество: било във формата на показни намази и ифтари, било на ислямски забрадки. Но защо се учудваме на лицемерието на Ердоган? Още Стефан Цвайг е писал, че „политиката има толкова общо с етиката, колкото астрономията и геометрията”.
„Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък е трето и четвърто да го направиш”- казва героят на Николай Хайтов от „Мъжки времена”. Ердоган искаше да се рекламира чрез Олимпиада-2020, но международната демократична и олимпийска общност не е Анадола. Едно е Зевс Олимпиецът, друго е ислямистът (и неоосманистът) Реджеп Тайип Ердоган. Иначе Турция отдавна щеше да бъде член на ЕС.
Опитите на Ердоган да превърне Турция в лидер на ислямския свят като контрапункт на унизителното й държане в чакалнята на ЕС, изядоха и олимпийските перспективи, и европейските такива на страната.