„Отношенията между двете страни могат да бъдат и по-добри, но им пречат различни хора, на които това не им харесва, за жалост. Мисля, че отношенията между България и Македония ще бъдат и трябва да бъдат много близки, братски. Има много македонци в България, те са се преселили там бягайки от турци, гърци, от други... и значи сега живеят в България.”
Киро Глигоров: “Различни хора пречат на добрите отношения между България и Македония” (http://www.vesti.bg, 17.01.2010 г.)
Киро Глигоров
Роден е като Кирил Благоев Григоров, или Панчев, на 3 май 1917 г. в Щип, тогава в Царство България. Баща му Благой е работил като бояджия след завършване на бояджийско училище в Търново. Майка му Катерина, от семейство Шекерински, е родена също в Щип. Имал е четири сестри. Дядо му Григор (също бояджия) е работил в щипската организация на ВМРО като касиер. След провал в организацията е арестуван от турците и изпратен на заточение в Диарбекир. След Хуриета през 1908 г. е освободен и се е върнал в Щип. Фамилията многократно е променяла името си – Бояджийски, Апостолови, Филипови, Панчеви. (Виж К. Глигоров, “Македония е всичко, което имаме“, с. 11-13).
Тръгвайки на училище, той се преименува като Кирило Глигорович и това име носи до 1941 г., когато отново връща името си - Кирил Григоров. Кога точно е приел името Киро - не се знае. В биографията си той не уточнява. Метаморфозите, свързани с името си, Глигоров обяснява по-късно с насилието на окупаторите. Обяснението защо носи “чисто македонското” име Киро, давано на негови срещи в качеството му на президент на Република Македония с български делегации, гласи: “Дядо ми Глигор ме наричаше Киро и Кирче. Когато съм се родил, той настоявал пред българската власт да ме запишат в кръщелното свидетелство с името Киро, тъй като то е македонско име. Когато тръгнах в сръбското училище, дядо ми Глигор също настояваше да ме запишат с македонско име, но директорът ми даде сръбското Кирило. При това, когато носех сръбската легитимация в джоба си, и особено когато я показвах, си помислях – па това не съм аз“.
На тази версия не би следвало да се вярва, тъй като по всяка вероятност тя е породена от синдрома етнически произход. А и при записването му в сръбското училище в Щип, както сам пише в мемоарите си, дядо му не е настоявал за македонското Киро, а в периода 1941–1944 г. като служител на “Вардар банка” в Скопие, той сам избира и ползва българското си име Кирил Григоров. В молбата си за назначаване на работа в тази банка той изрично подчертава българския си произход и този на своите родители (документът се съхранява в българските архиви).
След завършването на прогимназия в Щип Кирило Глигорович постъпва в сръбска гимназия с интернат в Скопие. В мемоарите си той признава, че сръбските власти са му предложили, както и на всички деца от Вардарска бановина / Южна Сърбия, след завършване на прогимназия да продължи да учи в Крагуевац, Горни Милановац или в Смедерево, където ще има безплатен интернат и всичко, каквото му трябва като кралски възпитаник. На това предложение баща му отговорил: “Не... ти няма да идеш при сърбаците... аз ще те изуча...” През 1936 г., след завършване на средното си образование, Глигорович се записва в правния факултет на Белградския университет. През 1941 г. завършва висшето си образование, работи няколко месеца като стажант адвокат, а след немските бомбардировки на Белград (06.04.1941 г.) заминава за Скопие. В спомените си Глигоров посочва, че същата година, вече като служител във “ Вардар банка “, той е арестуван от българската полиция по донос , че е сръбски комунист, дошъл от Белград. Освободен бил по лично нареждане на кмета на Скопие Спиро Китинчев, “познат бугарофил“, след като признал, че е българин от българско семейство и се казва Кирил Григоров. Глигоров умишлено скрива в мемоарите си, че е кандидатствал за работа в банката с българското си име.
Освен неяснотите с името на Киро Глигоров, има и такива, отнасящи се до неговото участие в съпротивата и членството му в КПЮ. Известно е от мемоарите му, че през 1942 г. е работил за Лиляна Чаловска (бъдеща съпруга на Лазар Колишевски), сътрудник на в. “Вестник”, предоставяйки й информация за събитията по фронтовете. Известно е също и негово участие при формирането на Акционния народно-освободителен комитет (АНОК) и на Антифашистко събрание за национално освобождение на Македония (АСНОМ), където отговаря за финансите. Няма данни за негова партизанска активност, въпреки че в автобиографията си споменава няколко пъти за такава.
Относно приемането му в КПЮ Глигоров казва следното: “В последните месеци при разпускането на Съюза на югославските комунисти (СЮК) на всички членове лично бяха връчени досиетата. В моето досие се казва, че съм бил член на КПЮ от 1941 г. и от тогава ми се признава участие в народно-освободителната война.” На друго място обаче той заявява: “Мен официално ме приеха в партията, когато отидох при партизаните през пролетта на 1944 г. ... Тогава Борко Темелковски ме повика и каза - ти от днес се смятай за член на партията.”
Глигоров признава, че неговата дейност в Скопие е била директно направлявана от отговарящия за Македония и Косово представител на КПЮ Светозар Вукманович-Темпо. По негово нареждане през 1944 г. във Вардарска Македония се формира Службата за сигурност (ОЗНА), чиято основна задача е разкриването, съденето и ликвидацията на неприятелите. Новият член на партията се включва активно в изпълнението на тази задача. Ето какво той пише в мемоарите си: “За тази цел се искаше от нас всеки самостоятелно да пише за личности, които са имали колаборационистическа роля, които са носели някаква българска жилка... Сещам се, че и аз писах, каквото зная, за ролята на Чкатров, за Гюзелев, Дрангов... Знам, че писах за всички тези личности, както и за Спиро Китинчев, който бе български кмет на Скопие, а и за някои други, които бяха на кметски длъжности... Съденето на тези хора стана след освобождаването на Македония... стана чистката във Велес, която остави тежко впечатление... Такива, но не в такъв обем, чистки имаше и в други градове, след което бе решено да се ликвидират по двама-трима от най-изтъкнатите върховисти.”
Няма съмнение, че приносът на Глигоров за извършената кървава чистка на българи е бил високо оценен в Белград, което обяснява високото доверие към него от страна на Тито, Ранкович и органите за сигурност, както и бързата му кариера по партийна и държавна линия в СФР Югославия.
След 1944 г. заема редица важни постове в администрацията. В периода от 1962 г. до 1978 г. той заема последователно постовете: министър на финансите, подпредседател на съюзното правителство, член на Председателството на ЦК на СЮК, член на Председателството на СФРЮ, Председател на Скупщината на СФРЮ.
Успешната дългогодишна кариера на К. Глигоров на федерално равнище, специфичните му качества на политик – приспособяемост, хитрост, двуличност, инициативност, предопределят неговата важна роля в процеса на разпадането на СФРЮ и конкретно в изграждането на Р Македония като независима държава. Тези качества му помагат да преодолее органичния страх от отделянето от Сърбия и да се ориентира относно очакваното поведение на съседните държави и това на албанската и сръбската общности в самата Р Македония. Показателни в това отношение са неколкократните му срещи и разговори със Слободан Милошевич, когото е трябвало да убеди в необходимостта от отделяне на Р Македония и признаването й като независима държава от Сърбия. Точното съдържание на разговорите между двамата скоро няма да бъде известно, но има косвени доказателства, които сочат, че Милошевич е предупреждавал Глигоров за евентуално “заиграване с България“. На срещи на Глигоров с македонски българи, които са предлагали да започне сближаване с България, той е заявявал, че това е невъзможно, тъй като ще има “кръв до колене“. Този израз е употребяван, разбира се, по други поводи, от Слободан Милошевич.
Страхът на Глигоров проличава и от усилията му, заедно с Изетбегович, за запазване под някаква форма на федерацията, както и от начина, по който бе организиран референдумът за независимост на републиката през 1991 г. Самото допитване до населението, което Глигоров формулира, показва какво той желае. Същото гласи: първи вариант – “Дали сте за независима Македония с право да остане в Югославия?“, и втори вариант – “Дали сте за независима Македония с право да влезе в съюз с независими югославски държави?“ Това показва, че Глигоров е имал готовност за договор с Милошевич за съжителство в рамките на нов държавен субект. Със сигурност може да се твърди, че ако Изетбегович не бе поел курс към независимост на Босна и Херцеговина, Глигоров нямаше да смее да организира референдума.
След разпада на Югославия Глигоров е първият президент на Република Македония. Има два мандата от 1991 до 1999 г. За президент на Македония е избран на 27 януари 1991 г., а за втори мандат - на 19 ноември 1994 г. Изпълнява функцията на президент на републиката до 19 ноември 1999 г. По времето на своите два мандата се опитва да стабилизира Република Македония, но не успява да я предпази от обтегнати съседски отношения. Провежданата от него политика на „еквидистанция“ (равноотдалечаване) от всички съседи на страната: Сърбия и Черна гора, България, Гърция и Албания, претърпява пълен провал. Причината за това е, че Глигоров не събра сили да среже пъпната връв на управляващия в Македония след 1991 г. политически елит със Сърбия. На 3 октомври 1995 г. срещу Глигоров е извършен неуспешен атентат, който е използван за масова разправа с „бугарашите” в републиката. След него той не е в състояние да изпълнява президентските си функции до 1996 г. По това време длъжността президент заема Стоян Андов.
Киро Глигоров е женен за Нада Глигорова, която е дъщеря на ренегата на ВМРО Стоян Мишев. Умира на 1 януари 2012 г. в Скопие. С делата си записва името си като един от четирмата най-големи отродители на българщината във Вардарска Македония, провъзгласени от македонистката пропаганда за „народний херой”!
