• Документален разказ от спомени на участници и очевидци
Христо Мирчев:
На 22 септември 1923 г. от Средец получихме нареждане бойната ни група веднага да замине затам, откъдето да се отправи за Бургас. На два километра от Бургас - до Кантончето, забелязахме войскови части, движещи се с камиони и каруци. Пръснахме се във верига и заехме фронт срещу тях. Същото стори и военният отряд, като ни отряза пътя за връщане.
Открихме огън. Те ни отговориха с картечни откоси и пушечна стрелба. Един от другарите ни се помъчи да се върне назад, но беше прострелян на място. Същото направи и един от каруцарите, но конят му беше убит...
Сражението продължи повече от половин час. Противникът ни обсади от три страни – север, изток и запад. На юг оставаше езерото. За отстъпление място нямаше. Борбата беше неравна. Шестнадесет срещу сто добре въоръжени с картечници и бомби войници. Посъветвахме се с Илия Юруков и решихме да се предадем. Друг изход нямаше.
Като ни взеха оръжието, войниците започнаха страшното малтретиране. С дървета и приклади ни биха до смърт. След това ни навързаха на въжета един за друг. За мен и Димитър Киров не достигна въжето, аз бях вързан с колана си, а неговите ръце прилепиха към тялото му с пояса. Така навързани, войниците ни наредиха в една колона по шосето, изтеглиха камиона, на който беше поставена картечницата и зачакаха заповед от поручик Чавдаров да ни разстрелят.
В същия момент обаче по шосето откъм Бургас се зададоха няколко жени с две десетгодишни деца. Като ни приближиха и видяха това страшно зрелище, жените и децата се разплакаха и разпищяха. Офицерите ги бутаха да си вървят по пътя, ала те се приближаваха все по-близо до нас и не искаха да мръднат от местата си.
Тогава бе дадена заповед да се наредим в колона по трима. Камионът с офицерите потегли обратно за Бургас, а нас отправиха към Средец.
Конвоираха ни седем въоръжени войници, начело с фелдфебела Момчо Момчев. На осмия километър до мина Върли бряг колоната ни бе спряна и изведена южно от шосето. Без да се замисли, фелдфебелът даде заповед веднага да бъдем разстреляни. Някои от другарите ни се обърнаха към войниците с молба да не стрелят. Илия Юруков извика: „Господин фелдфебел, изпратете ни в Бургас! Нека съдът ни съди.”
Без да обръща внимание на молбите и думите ни, Момчев даде заповед за стрелба и седем души от нашите бяха повалени с първите изстрели. Последва втори залп. Аз не бях ранен и хукнах да бягам. Същото направи и Димитър Киров. Целта ни беше да се доберем до близкия ров, за да се запазим от куршумите, които летяха след нас...
Когато се добрах до рова, с големи усилия освободих ръцете си от колана и полетях към Мандренското езеро. Другарят ми също бягаше. След него войниците продължаваха да стрелят. Когато стигнахме езерото, пред което имаше гъста тръстика, аз събух обувките и палтото си с намерение да го преплувам. Но влизайки във водата, реших да се скрия в тръстиката. Навътре можеше да затъна в тинята.
Войниците, навиквани от фелдфебела, дълго време ни търсиха, но не можаха да ни открият. Стоях неподвижен до свечеряването. Излязох от тръстиката и се отправих към мандрата, но попаднах на стражари. Като разбраха, че съм въстаник, те искаха да ме разстрелят, но не се решиха без заповед от Бургас. През това време по шосето откъм Средец се зададоха 5-6 другари от Суходол. Познах ги и се затичах към тях. Стражарят, който ме пазеше, започна да стреля след мене, но когато другарите ми откриха огън по него, той скри пушката си. Така аз за втори път избягах от смъртта. За участието си във въстанието бях лишен пет години от учителски права.
Димитър Киров:
И аз като Христо Мирчев преживях трагедията на осмия километър. Нищо не съм забравил и не мога да забравя. Още звучат в ушите ми думите на учителя Илия Юруков: „Как така ще ни избивате, господа, закарайте ни в града и ни съдете!” Фелдфебелът Момчев не искаше да го чуе, засили се с приклада си и разби черепа на учителя. После заповяда на войниците: „За стрелба!” Изтрещя първият залп. След него вторият... Аз и Мирчев, понеже бяхме завързани поединично, хукнахме към Мандренския гьол. Стреляха по нас, но не ни улучиха – ние криволичехме из трънаците, докато хлътнахме между тръстиките във водата...
А край шосето завършваха убийствата. Момчо, разярен, дупчел с ножа си навързаните въстаници и им вадел очите. Така загинаха трагично на осмия километър нашите другари: Апостол Стамов Апостолов – 25-годишен от Малко Търново, Балю Динев Узунов – 21-годишен от Дюлево, Видю Танев Драганов – 27-годишен от Орханово, Георги Тодоров Байлов – 53-годишен от Средец, Георги Василев Петков – 24-годишен от Средец, Димитър Стоянов Гуджев – 26-годишен от Източна Тракия, Жеко Василев Пехливанов – 22-годишен от Орханово, Илия Софрониев Юруков – 28-годишен от Тресонче, Дебърско, Михо Русев Алексиев - 30- годишен от Средец, Петър Димитров Шишитев – 21-годишен от Булгаркьой, Източна Тракия, Райко Стоянов Тодоров – 24-годишен от Дерекьой, Лозенградско, Стоян Недялков Пехливанов – 33-годишен от Орханово и Филип Димитров Филипов – 30-годишен от Суходол.
По чудо се спасихме аз, Христо Мирчев и Жеко Ганчев, който оживя и се завърна със седем рани в Средец.
Ние с Мирчев, пръснати поотделно, престояхме във водата до девет часа вечерта. Оттам аз се измъкнах на запад и поех към Черни връх. На 24 септември вечерта стигнах край селото, където живееше брат ми Стоян Палов. Поръчах на жена му брат ми да ми донесе дрехи и пари в суходолската местност Алан тарла, откъдето щях да замина в Турция. Другата нощ стигнах Драка, отбих се на воденицата при дядо Таню Драганов. Неговият син Видю беше разстрелян на осмия километър. На дядо Таню разправих за разстрела, а той ми каза, че Христо Мирчев се бил завърнал на 25-и в Орханово. Склони ме да не заминавам за Турция, а да помисля за двете си деца момиченца...
Завърнах се в родното село, но още на другия ден по обяд пристигна черковецът Наню Камбуров, върл реакционер, с няколко конекрадци и пияници. И още с пристигането им ние с Мирчев бяхме веднага арестувани.
Жеко Ганчев:
След първите изстрели на войниците всички изпадахме мъртви на земята. Момчев даде нареждане да ни претърсят за пари. А Христо Мирчев и Димитър Киров хукнали към гьола. Войниците, по примера на фелдфебела, ни намушкваха най-напред с ножовете си, преди да тършуват в джобовете ни. В момента, когато търсеха пари у нас и ни мушкаха, забелязаха, че двама бягат към гьола. Войската помисли, че си е свършила работата докрай и предвождана от Момчев, се понесе след двамата...
А аз, недоубит – ранен, с два куршума в ребрата и намушкан с нож в гърдите, възкръсвам, ставам-падам, запътвам се към един овчар, когото очите ми виждат наблизо. Стигам до него, помолвам го да ми отвърже ръцете, а той отказа, понеже го било страх, и каза, че не може, понеже виждал наблизо войска. Затътрих се към друг овчар и когато стигнах до него, двете му кучета скочиха върху мен. Извиках за помощ. Овчарят прогони кучетата си и ме прибра под чардака. Отвърза ръцете ми и като ме прегледа, каза, че имам пет рани по гърба и гърдите от нож и куршуми.
От къшлата наблюдавах как войниците се върнаха от гьола и отидоха при убитите. Момчев заповяда повторен разстрел на другарите ми, навярно от яд, че не са успели да заловят двамата бегълци.
Щом войската замина за Бургас, дядото ме качи на едно магаре и ме свали на шосето. Една волска кола се зададе от Бургас, отиваше към Дебелт. Дядото помоли коларя да ме вземе и закара на Мандрата, понеже предполагах, че там има мои другари. За нещастие попаднах в клопка, в ръцете на джандари, които служеха на фашистката власт. Те дълго време се чудеха да ме застрелят ли, да ме оставят ли?! Единият казваше: „Дай, ще го застреляме”, а другият: „Ами ако утре комунистите вземат властта, какво ще ни правят? Ще питат кой уби тоя и тоя човек? Кой уби онзи там на Мандрата?”
Освободиха ме и аз потеглих пеш за Средец. Вървях със сетни сили, стигнах до Каиш баир – на три километра от селото, и паднах. Повече не можах да вървя. Кръвта ми беше изтекла. Един овчар на име дядо Калчо остави овцете си при момчето, което му помагаше, и отиде в Средец да съобщи на брат ми Ненчо, кехая в общината. Брат ми намира една кола. Идва с колата и ме дига, като ме закарва в болницата на превръзка. Превърза ме Стоян фелдшерът от Дюлево. Натовариха ме отново на колата и ме оставиха в дома ми. На другия ден дойде войската, начело с Момчев. Фелдфебелът искаше да ме доубие, обаче жена ми и децата ми писнаха насреща му, искаха да одерат очите му и той ме остави, като си е мислел навярно, че скоро ще предам Богу дух.
Три дена стоях, без да смени някой превръзките ми, и раните се подлютиха. После доктор Андреев тайно идваше у дома... Така аз оживях, за да доживея свободата, за която бяхме тръгнали да се борим.
Георги Пехливанов:
Когато другарите ми получили паролата за въстанието в Орханово, аз бях в Карнобат на пазара, продавах слънчогледово семе. Върнах се на 23-ти в село, никой нищо не знаеше за съдбата на въстаниците. На събрание пред всички селяни обявих за станалата промяна, за новата работническо-селска власт. Избрахме тричленна комисия, която да ръководи временно общината. Денят мина спокойно. Назначих верни хора за караул, а аз останах в общината през нощта, да дежуря.
На 24 септември всичко беше спокойно. Селяните празнуваха, колеха овчи курбани и черкуваха. И на 25-и нямахме никакво известие от Средец. Започнах да се безпокоя. Поверих общината на секретар-бирника и на нощника, а аз с Таньо Жеков тръгнах за Средец. Преди да влезем в селото, срещнахме един селянин от Светлина. Той ни каза, че имало много войска, всички дюкяни били затворени. Училището било пълно с арестувани въстаници. Аптекарят му дал лекарство и написал на рецептата: „Спешно!” Така комендантските го пропуснали обратно. Като разбрахме какво е положението, двамата се върнахме веднага в Орханово... Аз успях набързо да изгоря партийните книжа, скрих револвера си и се измъкнах незабелязан извън селото.
На 26 септември майка ми Мария се разплакала за брат ми Жеко. Баща ми Васил дочул, че към Бургас има убити. Пийнал от мъка, той запрегнал каруцата и заминал за Средец с майка ми. Военният караул ги спрял, но като му казали, че отиват да търсят сина си, пуснал ги.
На Мандрата двамата чули от хората, че орхановци са избити. Когато отишли на осмия километър, тъкмо били погребани въстаниците. Имало захвърлени куки, с които са влачили разложените трупове. Майка ми намерила дребни вещи и кърпата от джоба на брат ми Жеко. Ровила с пръсти пресния гроб, искала да види сина си...
Като замръкнали, баща ми и майка ми отишли в село Черни връх да нощуват в дядо Иван Бахчеванов. Цяла нощ майка ми плакала на глас за Жеко. Сутринта една жена донесла част от разкъсана зехтенлия антерия с разкъсан ръкав. Кучета били донесли в двора й ръкава с Жековата ръка. Майка ми припаднала, като познала ръкава от Жековата антерия. Тя взела кървавия, вонящ на леш ръкав на сина си, и го прегърнала.
