Уважаеми дами и господа, другарки и другари,*
Вчера, докато готвих тезисите, към които ще се опитам днес да привлека вашето внимание, изпитах момент на страх – Боже мой, какво съм се наел да правя! Мислех да правя скромно изказване в хода на тази важна сама по себе си конференция, после идеята за изказване прерасна в идея за доклад, а сега пък – доклад, с който се открива конференция.
Темата е голяма, много голяма, много по-голяма от мен и от много други хора, които (като мен) също имат мнение за Т. Живков. Не е добре човек да не е съразмерен (интелектуално, нравствено и политически) на темите си. Но аз се успокоявам, че целта ми днес не е да реша въпроса за ролята на Т. Живков в новата история на България, и дори не да поставя този въпрос в академична светлина и в обективна, научна плоскост.
Задачата ми е да очертая бегло само границите на проблемното поле – т.е., да огледам външно проблема, и то само в предварителен порядък. В този смисъл е неизбежен методологическо-установъчният (и затова – неминуемо абстрактен) характер на моите бележки за Т. Живков.
Векът на Живков – това е названието на моя скромен доклад по една толкова фундаментална - и затова нескромна тема. Така назовавам доклада си от гледна точка на организацията на тази конференция. Не се отказвам от това заглавие - защото точно за това ще говоря. Но гледано отвътре, откъм кухнята, така да се каже, през очите на главния готвач – това са просто 15 тезиса за Живков и България.
Така и ще ги представя.
Сюжетът може да се представи и така:
Първо, как Живков създаде живковистите;
Второ - как живковистите воюваха срещу Живков;
И трето - как да воюваме заедно с Живков срещу живковистите.
Или същото, но с други думи:
- Живковизмът като форсирана модернизация на България (първи етап),
- Антиживковизмът като принудителна, насилствена демодернизация на България (втори етап),
- И трети, настоящ етап - 20 години след края: как да живеем по-нататък с антиживковистите, като с тях живот няма, няма и развитие. С други думи - а сега накъде?
1. Първият ми тезис е относно легитимността, първоприемството, генезиса и природата на държавата, в която живеем днес, или - по-точно - си въобразяваме, че живеем, докато истински живеят други, а българите не просто живеят, а живуркат. „България 2011” е място за живуркане на около 7 милиона български граждани, което всъщност е скандално висока цифра, като се има предвид, че оптималното количество българи (етнически българи, както ги наричат днес – с нарочната цел те да забравят, че са били и че все още са нация – нещо принципно различно от етнос) е някъде около 4,5-5 милиона – цифра, достатъчна за обслужване потребностите на глобалния пътникопоток през България. Това е вярно, особено ако под България се разбира не историческия изстрадан и извоюван дом на българския народ, а нещо от рода на „балканска сточна гара”, или „гара разпределителна на Балканите”, или нещо като общобалкански мегдан – кръстовище, на което днешните управници на България късат билетчета за преминаване, продават винетки, въртят фри-шопове и центрове за специализирани (вкл. еротични) услуги и така живеят от т.нар. транспортна рента.
Това, което следва да си спомним, е фундаменталната истина, основополагащият принцип, по силата на който правителствата получават (и имат) своята легитимност, основание, право на съществуване, raison d’еtre, от избори (или поне така би трябвало да бъде, макар че съвсем скоро предстои да ни се обясни, че например правителството на Стамболийски, дошло в резултат на избори, и правителството, дошло в резултат на преврат срещу Стамболийски, са еднакво легитимни).
Но не правителствата, а държавите (и това е нещо съвсем друго!) получават своите основания, легитимност и право на съществуване, своя живот в резултат на съвсем други процеси - процеси, сродни на великите природни сътресения: катастрофи, бедствия, дълбинни размествания на историческите пластове, процеси, най-често (за съжаление, разбира се) свързани с мащабни обществено-исторически страдания и катастрофи и общо взето, не съвсем безкръвни.
Французите например знаят това и затова именуват днешната си държава (Франция) Пета република, като се подразбира, че е имало още четири републики преди това, като всички те вече са преминали в историята по драматичен начин.
Българите също са знаели това, и затова са различавали (преди вулгарната псевдоисторическа пропаганда да замъгли политическия им разсъдък) Първа и Втора българска държава, съществували последователно в българската история. Защото - за изненада на българските “димукрати” - историята на България започва не на “Кръглата маса”, на която българската държавно-партийна номенклатура се договори със себе си и със своите отрепки да бъде на власт завинаги (помним, нали - с малко, но завинаги, а и времето е наше), не, тя започва около 1300 години по-рано и продължава своя безжалостен постъпателен ход през векове и хилядолетия...
Българските държави са се редували в историята – раждали са се и са умирали в резултат на велики потресения, войни, катастрофи и въстания. Защото всички държави (вкл. и българската, разбира се) обитават историята като живи същества, раждайки се и умирайки, но не като резултат от договори, както е вярвал оня симпатичен французин - Ж. Русо, - а като следствие на жестоки и немилосърдни битки.
Да, легитимността на всички държави произтича от войни – граждански войни и революции.
2. Известно е - макар че за днешните властници е изгодна забравата, - че Третата българска държава се ражда в огъня на Руско-турската освободителна за нас война, а не на важната сама по себе си дата на обявяване на Независимостта (известно е също – а е толкова удобно да се забрави), - че същата Трета българска държава умира през есента на 1944 г. в резултат не на „Деветосептемврийското въстание”, а под ударите на Съветската армия. Умира закономерно - така както умират (защото са убити) и другите държави-съюзнички на престъпния Хитлеров режим. (Нека да го наречем още веднъж така, защото много скоро наследниците на българските хитлеровци, така активни днес, ще ни забранят да казваме това.)
Да, Третата българска държава умира през 1944 г. – това е печален, горчив, скръбен резултат от една фатална геополитическа грешка на тогавашния български политически елит. Питали са се „Кой ще е победителят, че да легнем под него” – и са сгрешили в залагането...
Техните днешни наследници, които изпълзяха от дупчиците си (като дървеници от стар диван) днес, разбира се, винят комунизма за собствената си катастрофа, която е била и катастрофа за онази България. Но да се винят българските комунисти за краха, за гибелта на Третата българска държава, е точно толкова безумно, налудно и абсурдно, колкото да се обвиняват руските болшевики за края на Великата Руска империя – защото тя умира не от дейността на Ленин и болшевиките, а в резултат на мащабни вътрешно-елитни заговори, от действията на Гучков, Юсупов и много други вдъхновени либерал-демократи, между които блести с името си и един Велик княз, чистокръвен член на Августейшето императорско семейство – убеден социалдемократ и (за разнообразие) хомосексуалист...
Третата българска държава загива в резултат на геополитическа грешка. А геополитическите грешки са единствените грешки, които оная вещица – Историята - не прощава (защото Бенямин не е прав, няма Аngelus Novus, няма Aнгел на историята, а има зла Вещица История, която не бива да се дразни).
Геополитическата грешка е като да се заспи на жп гара - но не на седалката в чакалнята, а на жп платното, върху самите релси. В нашия случай е дошъл не влакът, а танковете на маршал Толбухин...
3. Държавата, която наследява убитата от собствения си елит (и то по особено жесток, мъчителен и унизителен начин) Трета българска държава, е държавата на Т. Живков - това е Четвъртата българска държава, а не възстановената Трета българска държава. Защото умрялото си е умряло и не подлежи на възстановяване – ето, това е обяснението на загадката защо зад фасадите на разни „възстановени”, галванизирани, извадени от смъртта „исторически партии” прозират съвсем съвременни, съвсем модерни, а не исторически - агентурно-номенклатурни зурли - Демократическа партия (!), БРСДП (о)! – и пр., и пр. ръкотворни дунапренени политически фантоми.
Гора от пластмасови елхички, а в гората - стиропорени скали: ето ви български демократичен пейзаж.
Възстановената, „реновираната” Трета българска държава, разплодена в 258 партии (плурализъм, батинка!), украсена с атрибутиката на “-ъ” - това беше опит с хитра усмивка умрялото да се пробута за живо, като живото се обяви за умряло (защото му предстоеше да бъде грабено до смърт).
Авторите на тази брутална историческа мистификация искрено вярваха, че могат да играят ролята на Бог - защото само Той вади от смъртта, Той, а не Луканов, Младенов, Стоянов, Филипов, Джуров и т.п.
4. Четвъртата българска държава е държавата на Живков - но не защото подценявам другите преди него, а защото именно в етапа на неговото управление беше успешно проведена толкова закъснялата и толкова необходимата от историческа гледна точка българска модернизация.
Под модернизация пък следва тук да се разбира това, което влага в това понятие обективното социологическо познание:
- урбанизация - именно в годините на живковото управление българското общество в общи линии премина от селски и съсловни структури на живот към градски начин на живот,
- индустриализация – радикална, повсеместна, ударна - и успешна,
- всеобща образованост, преодоляване на неграмотността, високи резултати в науката, изграждане на национални научни школи и пр.
Накратко, именно в годините на Т. Живков беше успешно завършен започналият далеч преди него и забавен поради различни обективни и субективни причини процес на преминаване на обществото от традиционни към модерни структури на производство, живот и развитие.
Да, разбира се, възможно е и поотделно, и в съвкупност да се оспорват тези достижения на модернизацията. Нима сме забравили как елитарната полудисидентстваща столична интелигенция саркастично съчиняваше вицове на тема компютри и компоти, с какво праведно възмущение съскахме по художествено-творческите си клубове, че технологиите на българските хард-дискове са крадени и че българският технологичен прогрес в този смисъл не е нито праведен, нито правилен, не сме забравили и какъв демократичен гняв предизвикваше всред столичните интелектуалци самата идея да се произвеждат български компютри, автомобили - и особено оръжие.
Да, българската модернизация много пречеше и на сили извън България и, разбира се, на определени кръгове вътре в България. Но тя беше реалност и който не вярва, че е съществувала, може да провери на кое място е била България в индекса за човешкото развитие, съставян редовно от ООН към края на 80-те години.
А тези, които днес се обиждат от самото предположение, че в България е имало модернизация, следва да бъдат запитани - а вие, уважаеми, какво ядете? Кой сладък корен хрупате? С кои приватизирани (така де) активи водите днешните си медийно-идеологически войни? Коя е материалната основа на днешното ви благосъстояние? С какви активи построихте забранените си градове около София и на други места в България – т.е., местата, където простолюдието не може да влиза?
5. При такива дебати не закъснява и сакраменталният въпрос „за цената” – на модернизацията, на успехите, на прогреса. Аргументацията по въпроса е особено сърцераздирателна: “Прогрес нямаше изобщо, а пък цената му бе чудовищна”.
Питащите за цената могат да бъдат помолени да отговорят на въпроса за цената на английския прогрес от времената на Хенри VIII и Елизабета I, да обяснят какво е платено - и кой е плащал - при изграждането на достолепната Британска империя. Особено интересни биха били отговорите за цената, когато стане дума за цитаделата на световния прогрес – САЩ. Колко милиона индианци и обикновени негри (същите, които ние - защото сме политкоректни - днес наричаме афроамериканци) е трябвало да бъдат унищожени и премазани, за да се издигне върху лобното им място могъщата американска държава, защитница на всички човешки права във всички ъгълчета на целия свят?
Да, трябва да се признае – ужасно беше, че Валерия Велева от в. “Труд” не можеше да ходи на заслужен отдих в Тайланд, че стиховете на Едвин Сугарев не бяха редовно публикувани, че Желю Желев (комуто предстоеше да бъде съвестта на България) беше обиждан перманентно от комунистите, защото го държаха на работа в ултра-елитарния Институт по културата към Комитета по култура, където се гавреха с него, плащайки му заплата за нищо. Ужасно беше и това, че народната власт (комунягите, сиреч) озлочестиха детството на офицера Борисов и на много други служители и отговорни държавни функционери...
Да, много мъка имаше в този свят, децата на горните класи изнемогваха, особено когато трябваше да се връщат в България от елитарните западни вузове, където биваха изпращани от родителите си да се готвят за бъдещи господари на България.
Но националният – подчертавам – националният характер на Живковата модернизация беше очевиден. „Национален характер” тук означава нещо съвсем просто и очевидно – означава, че българската модернизация е била провеждана не в интерес на някакви теоретични абстракции и не в съгласие с някакви теоретични догми, а в интерес на масата на народа, който си позволи - страдайки от Живковия тоталитаризъм и изнемогвайки под бремето на безплатното образование, здравеопазване и всякакви други социални грижи, - да се размножи до близо 9 милиона – при това, боя се, – по полов път. Последното отбелязвам специално, защото е действително странно - сексуална революция нямаше, сексуалните малцинства бяха перманентно обиждани, а народът се размножаваше. Това също е част от цената на модернизацията.
6. Ето затова твърдя, че 20-ти век е векът на Живков - защото:
- беше векът на успешната модернизация, която българската буржоазия беше започнала, но така и не успя да завърши поради историческото надмощие на компрадори и хитреещи гешефтари;
- и защото именно живковизмът беше начинът при такъв ход на българската история България да се модернизира, и то в полза не на „пролетарския интернационализъм”, а на автентичната и жизнена (тогава) нация - същата нация, на която днес упорито обясняват, че не съществува и чиито представители днес следва непрекъснато да внимават да не бъдат уличени - с извинение - в национализъм.
Ето това не простиха на Живков: национал-комунизма.
Щяха да му простят интернационализма, ако да би го имало.
Наследниците на Карл Либкнехт, на Роза Люксембург, Клара Цеткин, Кръстьо Раковски, Карл Радек, на незабравимия Троцки и на всички други, обединени под веруюто на перестройката, биха му простили всичко. Но национал-комунизмът не се прощаваше, - а и сега е нетърпима ерес. Това беше дъното на греха и същината на проклятието - самата дума се изговаряше със съскане, със злобно придихание...
- Заради същия този модернизиращ национал-комунизъм партията, която беше (и още е) във властта на тези, които ядяха от ръката му (и после го свалиха) отказа да го погребе като хората и се наложи поклонението да е на площада, а не в партийната централа. Неясно беше, а и сега е неясно, кое е повече - страхът или ненавистта към него.
- Заради същия този модернизиращ национал-комунизъм обаче Живков заслужи най-достолепното, най-грандиозното, най-почетното, най-осветеното от обичта на народа погребение. Живков беше изпратен като победител – защото беше победител.
следва
---------------
7. А беше ли България суверенна държава? Отговорът е очевиден – не, не беше.
Суверенна беше Третата българска държава. Формална, слаба, но с реален, макар и непрекъснато проблематизиран, подлаган на рискове и накрая бездарно пропилян суверенитет. След края на тази държава през есента на 1944 год., суверенитетът й беше пренесен в Москва.
Най-лесно е да се обвини Съветската армия за това. Но нито тогава беше възможно, нито е възможно сега, нито ще бъде възможно някога в бъдещето тя да бъде съдена за това. Просто защото никой не съди победителите, тъкмо напротив - победителят е този, който съди.
Струва си да повторим: суверенитетът на победените става винаги достояние на победителите. И това е исторически закон, който не може да бъде нито отменян, нито дори оспорван. Затова пропиляният суверенитет на Третата българска държава беше преместен в Москва, по същият начин, впрочем, днешният български суверенитет може да бъде намерен да се търкаля някъде в чекмеджетата на Държавния департамент на САЩ.
Но можем да си зададем въпроса - „А охолната, успешна, самоуверена и горда, достолепна и уважавана от нас държава Австралия суверенна ли е?” Празна формалност ли е фактът, че държавен глава на Австралия е Британската кралица? Че същата има правото и възможността по свое усмотрение да разпуска иначе суверенното австралийско правителство и - също суверенният - австралийски парламент? А израз на суверенитет ли е също така фактът, че не само на централно, но дори на регионално и местно равнище британски длъжностни лица имат право на същото?
Вероятно специалистите по държавно право, особено ако са българи, ще донесат от 99 дерета вода, сиреч доказателства, че въпреки всичко споменатите държави са суверенни...
Но истината е съвсем проста. Всички досегашни референдуми, провеждани от австралийските републиканци се провалят, което говори красноречиво, че суверенитетът, колкото и да е важен той сам по себе си е последна грижа на австралийците, а на първо място в тяхното внимание е задоволството - и увереността, че цивилизационният съюз на Австралия и Великобритания като съдържателна реалност е по-важен от формално-юридическата грижа за юридическата реалност на суверенитета.
Австралийците просто са съгласни да бъдат в този, а не в друг цивилизационен съюз. Те държат на него и биха държали да го запазят и в бъдеще.
А питал ли е някой българите на какъв цивилизационен съюз държат?
Не е ли по-просто да се предположи, че днес в България са на власт хора, които при споменаване на самата възможност за отношения между България и Русия получават симтомите на Свети Витово хоро и всякакви други спазми, гърчове и тръпки и конвулсии?
Не е ли очевидно, че същата неголяма, но властна групичка възприемаше като бедствие факта, че „куфарчето със суверенитета” на България е в Москва, но че същата тази група оценява като вселенски празник и върховно щастие факта, че след разпадането на СССР същото това куфарче - и то по волята на Горбачов, разбира се - беше преместено от Москва във Вашингтон?
Не е ли парадоксално, че същата група любители на национален суверенитет, но с американски акцент, съди Живков - та нима Живков някога е пренасял някакъв суверенитет?
8. В края на 80-те години в Куба след шумен процес бяха осъдени за наркотрафик (и съответно разстреляни) няколко особено видни политически фигури от непосредственото обкръжение на Фидел Кастро. Разбира се нито там, нито някъде другаде по света се намери някой да повярва, че героят от революционната борба генерал Очоа е вулгарен наркотрафикант. Още тогава беше съвсем ясно, че Фидел Кастро просто разстреля кубинските Лукановци, Младеновци и Джуровци – т.е. хората, които по волята на Москва и с инструктажа на КГБ, с благословията на Горбачов готвеха държавен преврат.
Живков можеше да разстреля цялата перестроечна мишпуха, той знаеше какво се готви, не просто подозираше, а имаше позитивно знание за намерението на Горбачов и за действията на хората на Крючков в София. Но той прие с философско спокойствие това, което се беше задало, защото знаеше, че нищо не може да стане пряко волята или извън волята на Москва. Историята тепърва ще трябва да отговаря и на този въпрос – прав ли е бил или е грешал, разрешавайки на горбачовата агентура в София да изобразява нежна революция.
9. Като казвам всичко това, аз си давам сметка колко лесно мога да вляза в кръга на живковистите – а това е което най-малко бих желал. Истинските живковисти са тези, които години наред ядоха от ръката му, а после вдъхновено го предадоха, още преди да пропеят първи горбачовистки петли, а след кратко колебание (дали да не го застрелят) решиха все пак да го съдят – и като не стана и това (поради взломната глупотевина на замисъла, защото идеята да се съди Живков добре онагледява явлението „тъпота с взло씬) – просто го заточиха, както се заточава цар в изгнание. Да, истинският цар живееше не в Мадрид, а в София на ул. „Секвоя”.
Моята днешна цел не е нито да реабилитирам Живков, (това според мен не е необходимо), нито да пея посмъртни панегирици за паметта му.
Аз вярвам, че душата му е упокоена, че е получил в края на краищата справедливостта, която заслужава (на тези, които го сваляха, хапейки по този начин ръката, която ги хранеше също вече им се наложи да се изправят пред същия окончателен съд).
Аз вярвам, че всекиму ще се отдаде това, което заслужава и в този смисъл всичко ще е наред - jedem das seine: в края на краищата, в окончателен смисъл.
10. Това, което ме безпокои, че има все още недоизказани или лошо изказани истини около Живков, но не около личността му, напротив, твърде дълго се ровиха и в кърпените му чорапи и в откраднатото му одеяло – защото преди да си отиде, паланджосаха на стареца и одеялото – за да се знае какво е това справедлива демократична власт.
И в този смисъл е прав Гьоте, който твърди, че никой не е герой в очите на лакея си; но е прав и Хегел, който допълня – така е, но не защото героят не е герой, а защото лакеят е лакей. Революцията на лакеите, които днес си играят на господари - някак глуповато, безуспешно и смехотворно - пречи да се кажат другите, важните истини за Живков.
Защото други истини има да се казват за Живков – и главната истина (но тя е и тежък проблем) е относно не него самия, а относно живковия елит, относно елита на късно-социалистическа България.
Да, вътре в този елит имаше и не малко почтени, достойни и отговорни хора. Но вътре в него и особено през 80-те год. се загнезди и отровния червей на „перестройката” – т.е. идеята за радикален грабеж под знамето на «радикалната демокрация».
11. Още през 70-те год. пред погледа на самия Живков, който не си даваше ясно сметка какво вижда, избуяха и дадоха пищни плодове традиционните български околорелигиозни, пишман-религиозни, псевдохристиянски, антихристиянски. и накрая откровено окултистки секти. На мястото на неактуалния вече идеал на старите комунисти,които не жалеха нито своя живот, нито живота на противника си в битката за построяване на царството Божие на земята дойдоха млади и успешни партийни кадри – огнепоклонници, любители на странни ритуали от Тибетски тип, елитарни последователи на Рьорих, специалисти по транслация на индийски езотерически доктрини в национални партийни програми...
Идейната катастрофа на българския комунизъм се разгърна пред очите на Живков и то под ръководството на дъщеря му. От комунизма като царство Божие на земята до „Мислете за мен като за огън” на дъщеря му, от „На крак о парии презрени” до „Единство, творчество, красота”, от К.Маркс до врачката Ванга – това е нанадолнището по което се срути необратимо идейният живот на късния български социализъм.
Всичко това стана пред очите и със съгласието на Живков. Историята ще запомни и този безуспешен, за щастие, опит окултизмът да бъде превърнат в държавна идеология с неразбиращото съгласие на първия държавен и партиен ръководител.
Бесовството на българския окултизъм се развихри почти съвсем официално в последните години на живковото управление. Вероятно и поради това Живков не можа да получи така необходимата за него подкрепа, когато политическото лакейство около него реши, че той е виновен за всичко, а те получават правото, прекрачвайки през политическия му труп да се отправят към светлото си политическо бъдеще.
12. Идеологическото бесовство на късния живковизъм произтичаше не от характерите на главните участици. Причините за него са много по-надълбоко.
Официалната партийна доктрина на БКП гласеше, че една от целите на социалистическото строителство е изграждането на общество от хармоничен тип, преодоляването на класовите противоречия, създаването на социална еднородност. Разбира се, социалната еднородност си остана утопичен призрак. Но всичко друго беше постигнато, в смисъл, че на мястото на заличената социално-класова структура на късносоциалистическа България се появиха - и то по напълно естествени причини - разклонени родово-съсловни структури.
На мястото на класите като основни структури на модерните общества избуяха предмодерни социални структури и зависимости: родо-племенни общности, землячества, братовчедски кръгове, шуробаджанашки консорциуми, клубни камарили и кланове с доминация на кръвнородствени и всякакви други традиционни (и в този смисъл предмодерни) форми на зависимост.
В късния социализъм на 80-те год. започна да става важно по един заплашителен начин не кой си и какво си направил, а чий си и родителите ти с кой партизански отряд са свързани, т.е. дали са «чавдарци» или - тъкмо напротив – «рилородопци».
Интригата срещу Живков, на която беше възложено да прерастне в нещо средно между демократичен флаш-моб и «национално-демократична революция» се разгърна първоначално като махленски скандал между взаимно мразещи се политически родове, кланове и цели съсловия.
80-те години на българския социализъм бяха години на феодално-политически интриги и потайности.Политически секти от феодално-съсловен тип си разменяха закодирани заплашителни послания и воюваха по тъмните ъгли на обществото.
Не е странно поради това, че най-щастливия човек от свалянето на Т.Живков беше не тогавашния американски посланик, а революционният герой, партизанската легенда и вдъхновен комунист Славчо Трънски. В западните посолства се колебаеха дали да се зарадват, но под покрива на съюза на Активните Борци Против Фашизма и Капитализма (АБПФК!) цареше празник – падна диктаторът!
Израз на забавна историческа ирония е и факта, че в същата сграда на ул. Позитано се нанесе и политическия щаб на тези, които го свалиха, за да го наследят.
Бунтът на живковистите срещу Живков представляваше политическото съдържание на българската перестройка. Смисълът на този бунт се коренеше в идеята, че Живков е главната пречка партийно-държавната номенклатура, което си беше обикновено съсловие да се превърне в класа на новите собственици и господари на България.
Живков трябваше да бъде ритуалната жертва, която следваше да бъде дадена, за да се състои мечтаната трансформация - довчера бяхме партийно съсловие, но от тази сутрин, та до края на вечността ние вече сме класата на новите собственици и властници на България, а и по-люти антикомунисти от нас няма...
В така страстно мечтаната от българската късно-социалистическа номенклатура (и от нейните «специални сътрудници» от тайните служби на България) трансформация от «съсловие в себе си» до «класа за себе си» имаше нещо мистично – а както се знае, мистичните трансформации предполагат ритуални жертвоприношения...
Живковистите винаги са имали нужда от един Живков – да дава келепирите, да носи отговорността и вината – и накрая да бъде принесен в жертва. Защото, както се знае, прогрес без жертви няма.
Но перестройката беше и сделка зад гърба на обществото между част от живковистките елити и Запада: вие насилствено демодернизирате България, а ние си затваряме очите и си запушваме носа пред тежката бандитска миризма на вашата «нежна революция». Приемаме крадените ви мръсни пари в нашите чисти банки, а вашите отрочета приемаме да живеят с нас, да учат заедно с нашите деца в нашите елитни господарски учебни заведения.
Приемаме ви като кучи синове – но наши кучи синове.
„Вацев, нали за това се борихме” сподели с мене една бивша партизанка, професор по марксистко-ленинска философия, активен борец против фашизма и капитализма и майка на председателя на една свръх-модерна , свръх-важна и свръх-защитена от Запада българска «демократическа структура».
13. Реалното съдържание на т.нар. демократичен преход в България е насилствената, спешна демодернизация на всички области и сфери на обществен живот в страната. Движеща сила, субект на този принудителен и изключително болезнен процес на изтласкване на българския народ от неговата собствена история (а и от географията му – да си спомним нескритото желание на българския елит да продаде на чужденци колкото може по-голяма част от българската територия, при това на «правилни чужденци») - това е изключително опасния за националния интерес на България, враждебен и разрушителен за българското общество политически властващ кръг от т.нар. перестроечни антиживковистки борци срещу живковия национал-комунизъм.
Да, генералната историческа задача на този слой – да прерастне в класа от собственици не беше постигната и не беше възможно да се постигне, защото класите се образуват по друг начин, а не чрез радикален грабеж на натрупано вече национално богатство.
Класовият генезис на новата българска буржоазия не се състоя, беше провален, поради невъзможността за развитие на този перестроечен елит.
Но заедно с катастрофата на елита, заключаваща се в историческата яловост на мечтите за «живот като класа» катастрофира и цялото българско общество.
14. Този тънък и хищен антинационален, космополитен българянски (а не български) слой е силата, субектът, който (с външна помощ, разбира се) срути не Живков – защото на Живков нищо му няма там, в отвъдното. Хищният слой на българската номенклатура от 80-те год., проваляйки се в главния си замисъл (да се превърне в класа от капиталисти) успя все пак да срути достиженията, да попилее успехите и да разграби натрупаните ресурси на българската модернизация.
Българският антиживковистки «преход» като «демократична революция» беще цинична измама. Смисълът на този «преход» беше преди всичко криминално-корупционен, като новият «елит» се издигна чрез безсрамно разграбване на страната, която в резултат беще радикално архаизирана и примитивизирана. В България се формира олигархична политическа система, в която властта е узурпирана от крайно тясна космополитична групировка, враждебна на националните интереси на България.
На тази антинационална прослойка съвсем очевидно беше помагано много активно отвън. В крайна сметка услугата беше осребрена, резултатите бяха постигнати – на мястото на индустриална България се появи една деиндустриализирана пустош, заден двор на Европейския съюз, глобално европейско сметище и източник на евтина работна ръка.
Така войната срещу Живков се разкри като война с цел спиране на историческия часовник на България. Ето затова е необходимо да се казва истината за Живков – не с цел да се славослови, нито за да се анатемосва, а просто защото българското общество, лишено от истината за себе си и за своята история няма никакъв шанс да задвижи отново спрелия часовник на историята си.
15. В центъра на китайската столица Пекин се извисява недокоснат мавзолеят на Мао Дзе Дун. Огромен портрет на великия китайски държавник върху сградата помага на чужденците да се ориентират.
Китайците днес се занимават с насъщните си дела, решават настоящите си задачи. Те живеят в днешния ден, а не в миналото. Но те са в мир с миналото си, и не обичат да се говори лошо за Мао Дзе Дун. Днешен Китай уверено надживя и революционни битки, и културни революции, и хунвейбински изстъпления, и бандата на четиримата, но днес Китай е в мир с историята си и на никой в Пекин не може да му хрумне, че залог за успешното движение в бъдещето може да бъде разрушаване на мавзолея на Мао, очерняне на паметта му и принизяване на името му.
Да, Китай е в мир с историята си и заради това Китай има блестящо бъдеще.
Като оставим Китай на китайците, аз мисля, че трябва да се разтревожим за нашето бъдеще – мирът с Живков, уважение към делата му, увековечаване на паметта му – това България дължи не на неговото семейство, а на себе си.
За да можем да влезем в собственото си бъдеще.
8.11.2011
