„Прекрасна е истината и вековечна, но изглежда, никак не е лесно да бъде внушена”
Платон
„САЩ и ЕС ще замразят своите помощи и ще прекратят износа на оръжие и всякакво оборудване за Египет, което може да послужи за репресии срещу демонстрантите”, гръмнаха големи световни медии в края на август. „Асошиейтед прес” обаче внимателно предаде, че „американското правителство, което прави преглед на отношенията си с Египет, се доближи до вземането на решение за съкращаване на част от годишната си помощ за арабската страна, възлизаща на 1,5 милиарда долара. В Белия дом се състоя заседание на Съвета за национална сигурност, на което се очакваше да се обсъди намаляване на военната и невоенната помощ за отдавнашния американски съюзник” - т.е. имало е някакво очакване, но няма никакво решение. Впрочем още преди началото на срещата говорителят на Белия дом Джош Ърнест лиши от основание сензационните новини, като заяви, че „противно на появила се в медиите информация, САЩ още не са взели решение за прекратяване на помощта заради кръвопролитията в Египет”, което на езика на дипломацията значи, че няма нагласа на това заседание да се вземе подобно решение. Конгресът на САЩ, изглежда, е раздвоен по въпроса дали временно да се спира помощта, отбелязва „Асошиейтед прес”. От публикацията става ясно, че надделяват аргументите, че това би лишило Вашингтон от лостове за въздействие върху тези, които са на власт в Кайро.
Ако искаме да вникнем в логиката на американската политика по отношение на конкретния проблем и останалия свят, не е зле да поразсъждаваме върху думите на големия американски геополитик Збигнев Бжежински, който в едно интервю за сп. „Нешънъл интерест” заяви: „Америка е добра страна с благи намерения и висока мотивация. Тя се ръководи от благи подбуди. Но също така страна с крайно опростенческо разбиране за нещата в света, с все още голяма вяра в своите възможности да доминира при необходимост с помощта на сила”. В тази констатация на Бжежински от три изречения има две истини, една полуистина и една голяма неистина.
Неистина е, че Америка се ръководи от благи подбуди. Тя се ръководи единствено от своите интереси. Изречена по този начин от старата политическа лисица Бжежински, тази голяма неистина има за цел да оправдае последната истина - желанието на САЩ да доминират над останалия свят, когато използват натиска и силата на оръжията за реализиране на своите „благи намерения”.
Как САЩ и големите европейски страни-производители на оръжие реализират тези т.нар. благи намерения?
Годишната помощ на САЩ за Египет възлиза на 1,48 млрд. долара. Огромната част от нея - 1,23 милиарда, е под формата на военна помощ. За тази година от нея още не са отпуснати само още около 585 милиона долара, което красноречиво говори за какво „замразяване” на военните доставки става дума.
Независимо от дискусиите за евентуално ограничаване или спиране на помощта, САЩ продължават да доставят на Кайро резервни части за американските оръжия, използвани от египетската армия, сред които има бронетранспортьори, танкове и ракети. Следващата военна доставка е планирана за септември и също е показателно, че САЩ няма да спрат военните помощи. В нея влизат и десет хеликоптера “Апачи”, комплекти за танкове “Ейбрамс”, включително и картечници.
Що се отнася до ЕС, на 21 август той също обсъди въпроса за замразяване на финансовите помощи и въвеждане на оръжейно ембарго за Египет, внушено вероятно от Вашингтон, предложено от Германия и последвано едностранно от Англия, Франция и Италия. Но консенсусно решение на въпроса няма и най-вероятно скоро няма и да има, защото никой от тези големи производители на оръжие няма искрено желание да се откаже от своите пазари.
Европейските помощи за тази страна за периода 2012-2014 г. възлизат на 5 милиарда евро и тук процентът на военните помощи надхвърля цифрата 80. Въпреки че инициативата бе подета от Германия, и тя е по-предпазлива в търговията си с оръжие, това не означава, че оръжейният й бизнес в арабския свят върви зле. „Световният оръжеен износ бележи ръст, включително в страните от “Арабската пролет”. Германия е трета световна сила на оръжейния пазар, сочи годишният доклад на реномирания Стокхолмски институт по проблемите на мира СИПРИ.
На теория германското законодателство е ясно и категорично: „Немско оръжие може да се продава единствено в държави, които не използват насилие срещу своя народ, не нападат други страни и не снабдяват с тях други агресивни режими.” Това е законът, а практиката го опровергава. Факт е,че поръчките за немско оръжие са се увеличили през т.нар. арабска пролет. В Египет немските бронетранспортьори бяха използвани и през 2011 г. срещу демонстрантите с доказани 12 смъртни случая, и по време на преврата от това лято, с много повече жертви. Факт е и че правителството на г-жа Меркел даде одобрението си „Райнметал” да изгради в близост до гр. Алжир военен завод, който вече произвежда танкове „Fuchs”.
България, като член на ЕС, ясно заяви своята позиция чрез външния министър Кристиян Вигенин: „Ние сме готови да подкрепим мерките за ограничаване износа на оръжие за Египет”. Нашата подкрепа в това отношение е чиста, морална, необременена с „ембаргови сделки” и наистина продиктувана от благородни подбуди. Така е, защото търговията с оръжие с арабския свят, и конкретно с Египет, е отдавна в миналото, за разлика от 1990 г., когато военнопромишленият комплекс на България имаше 30 представителства в различни страни на света. Сега, благодарение на удушаващата прегръдка на „големия брат”, имаме само две - в Индия и Алжир. Защо и как се случи така, че станахме „морални” в търговията с оръжие, но същевременно много по-бедни и нещастни?
В едно интервю за в. „Дума” през 2008 г. несменяемият, с близо половинвековен стаж директор на ВПК, инж. Илия Гунчев каза в седем изречения всичко за миналото на военната ни промишленост и нейните пазари: „Между 1984 и 1990 г. България, която беше в десетката на страните с развит оръжеен бизнес, изнасяше по т. нар. второ, валутно, направление оръжие, военна техника и боеприпаси за около 800-900 млн. долара годишно. Продавахме военна продукция и за още около 2 млрд. преводни рубли, чийто курс се доближаваше до долара. Или общо за около 2,5-3 млрд. долара продукция годишно, произведена в нашите заводи, се реализираше в Арабския свят, в Африка, в Латинска Америка. Страните от Третия свят, които се бяха разделили с колониалното владичество, трябваше да създадат и да укрепят своите армии, да ги въоръжат. Ние много бързо и точно оценихме това и се насочихме към тях. Лидерите им също разбраха, че за тях е по-изгодно да се въоръжават от България. Те се страхуваха да купуват оръжие от бившите си метрополии, за да не попаднат отново под тяхна зависимост”.
Професионалистът ясно казва какви бяхме, защо са купували нашето оръжие и както се разбира от последните изречения, търговията ни с тях никак не е била неморална. Това, което той дипломатично премълчава, и сме длъжни да кажем сега, е, че големите западни държави, производители на оръжие, не можеха да търпят повече тази конкуренция и след падането на Берлинската стена, с помощта на поставените и протежирани от тях продажни десни правителства, оръжейната промишленост на България беше по същество постепенно ликвидирана.
Тук е уместно да кажем също другата истина, а именно, че това, което тези правителства вършеха в интерес на „благите намерения” и „морални подбуди”, внушени от Запада, беше в разрез с националния интерес и сигурност и обслужваше оцеляването им, както и обогатяването на овластените лидери. Една голяма част от тези лидери най-вероятно са били включени в т. нар. програма за работата с лидерите на ЦРУ и органите за стратегически психологически операции, финансирани от бюджета на САЩ, откъдето чрез фондации, под формата на специализации, хонорари за лекции в престижни институти и стипендии за децата им, за да учат на Запад, са получавали сребърниците за своята услуга. Това ясно личи от материалното благополучие, което демонстрират те днес и от честите им командировки зад океана за участие в управителните съвети на някои фондации или за изнасяне на високо хонорувани лекции, които никой сериозно не слуша.
Може би и тук трябва да търсим отговор на въпроса защо всички десни правителства, в това число и на ГЕРБ, се надпреварваха да громят ВПК и извършиха най-големите съкращения на ценни специалисти и работници от предприятията на военната промишленост. За нейното окончателно ликвидиране продажното правителство на ГЕРБ покани през 2012 г. високопоставена делегация на Атлантическия съвет на САЩ. След петдневна инспекция на остатъците от бившия ВПК председателят на Атлантическия съвет, Кристофър Мейкънс, който остана изумен от високото технологично равнище, заяви: „Получихме огромно количество информация за военната ви промишленост. Ние не сме приватизатори, ще изготвим доклад за преструктуриране на отрасъла съгласно изискванията на страните членки на НАТО... Големият социален ефект обаче не бива да пречи на ефективното преструктуриране на отрасъла”. Разбирай - ще унищожим военната ви промишленост, която ни е конкурент, без да се интересуваме за съдбата на работещите в нея и от социалния ефект от това.
Дотук ясно, само дето не е ясно защо г-н Мейкънс не обяснява защо няма да преструктурират военния завод в САЩ, който произвежда автомати „Калашников” с части от завод „Арсенал”, като на тях набиват надпис „made in USA” и с какво право ги изнасят тайно за страни в Латинска Америка, а може би и за терористи в ембаргови държави. Факт е също, че дори незначителният износ на някои продукти от все още мъждукащата българска военна промишленост за арабския пазар може да става само през американски фирми. Оказа се, че това, което е неморално за малка България - да продава оръжие за арабските и африкански страни, е морално за военните монополи от САЩ и големите западни държави. Нещо повече, изглежда е по-морално фамилията Фридрих Круп, която вече два века произвежда и продава оръжие и която доведе на власт Хитлер и въоръжаваше Германия във Втората световна война, да е главният износител на оръжие за арабския и африканския пазар, а за малка България е неморално да търгува с тях.
Не е сериозно и твърдението на неолибералните политици, че една от причините за закриване на българската военна промишленост е, че тя произвежда оръжие главно по остарели руски технологии (което е доказана лъжа), които не могат да бъдат сертифицирани в рамките на НАТО. Ако това е така, защо тогава в момента тече процес на ликвидиране на гръцката военна промишленост? Продукцията й е строго съобразена със стандартите на НАТО и притежава удостоверение за качество по ISO-9001, печеливш отрасъл е, задоволява до голяма степен нуждите на страната и има трайно установени пазари. Въпреки всичко, по внушение на кредиторите от „Тройката” (МВФ, ЕЦБ и ЕС) и с решение на дясното правителство на Андонис Самарас, тя също ще претърпи „преструктуриране” и приватизация по подобие на българската.
Поговорката за акулите и дребните риби и тук важи с пълна сила. Това е болезнената истина, която у нас е трудно да бъде внушена и за която най-малко се говори.
На фона на всичко казано дотук, изглежда като че ли в нашия свят моралът и истината са винаги на страната на силния, а опитите на всички леви и национално отговорни правителства у нас за съхранение на останалото от българската военна промишленост са обречени. Поне досега практиката е показала, че винаги, когато са правени опити за спасяване на военната ни промишленост и за реализиране на нейната продукция на традиционните пазари, винаги сме били обвинявани от западните ни съюзници, че това е „неморално”, че нарушаваме съюзническите си задължения в НАТО и търгуваме с ембаргови държави. Няма съмнение, че плахите опити на сегашното правителство за реанимиране на военната ни промишленост чрез осигуряване на поръчки и пазари и недопускане пълната им приватизация, също ще бъдат посрещнати с неодобрение и упреци от неолибералните ни наставници и техните комисионери у нас. В този случай обаче няма да е достатъчно само ние да ги критикуваме за техния двоен морал.
Необходимо е държавата да вземе под свое покровителство и защита военната ни промишленост, а не да търси задокеански консултанти за нейното „преструктуриране”, тя да се подпомага на чуждите пазари, като се ръководим не от външни внушения, не от „благите” намерения на конкурентите, а от националния интерес, защитен чрез настъпателна и разумна междудържавна политика.
