Шестдесет и осмата сесия на Общото събрание на ООН се оказа разочарование не само за „ястребите”, бленуващи военна операция срещу Сирия с надежда да получат държавни поръчки за нови крилати ракети, бомби и други „демократични ценности”. Изгубиха и онези, които разчитаха да рекламират себе си и страните си от високата трибуна на ООН. Включително „лицето, което имаме като президент” - Росен Плевнелиев, с угодническото си изявление за „неоспоримите доказателства”, че именно Башар Асад е употребил химически оръжия срещу мирни граждани. “Откровението” довърши и малкото остатъци от международен престиж на България, страната, на която по стечение на обстоятелствата e държавен глава.
За разлика от нашия, турският президент Абдуллах Гюл се еманципира успешно от ислямисткия лидер на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) Реджеп Тайип Ердоган и доста по-успешно отстоява националните интереси с дипломатически средства. И той обаче трябваше да изпита на гърба си последиците от авторитарния стил на управление на премиера Ербакан, позволяващ си понякога недопустимо остър език спрямо съседните страни, Европейския съюз и дори САЩ. Както пише Аслъ Айдънташбаш във в. „Миллиет” (26.09.2013): „Дори да не е планирана като такава отнапред, визитата на Гюл се превърна в посещение за освежаване на имиджа”.И добавя: „Отивайки в Ню Йорк, без никакво съмнение президентът Гюл не знаеше, че ще се срещне с толкова неприятна картина. Впрочем, по време на събитията около парка „Гези” той отправи всевъзможни послания и, призовавайки правителството за милост, го предупреди: „За един имидж може да се трепете 10 години и да го сринете за една седмица!..”
През седмицата, в която се проведе 68-мата сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, представителите на турските медии станаха свидетели ако не на срутването, то поне на сериозното увреждане на международния престиж на Турция. Ако управляващите в Турция бяха разчели правилно сигнала, даден от МОК с отхвърлянето на олимпийската кандидатура на Истанбул за игрите през 2020 г., сега нямаше да бъдат толкова неприятно сюрпризирани. Нито превръщането на Истанбул в регионален център на ООН, за което спомена „Миллиет” на 30 септември т. г., нито това, че през ноември там ще се проведе среща на Социнтерна, няма да върнат необратимото: времето, изгубено в гонене на вятъра. Събитията около парка „Гези” дълго няма да бъдат забравени, щом дори при визитата на Гюл в Ню Йорк на различните вечери, приеми и срещи с представители на медиите неизменно го питаха за „Гези”. „Основателно или не, в главите на американците вече се е загнездило едно възприятие: „Гези беше справедлив бунт, който правителството потуши, използвайки непропорционална сила. Това е валидно и за цяла Европа”, отбелязва Айдънташбаш. Дори в такситата на Ню Йорк споменаването на думата Турция предизвиквало реплики, съдържащи думите „Гези” и „лютив газ”. „А външнополитически експерти, на които години наред очите заблестяваха като се каже Турция, вече споменават Анкара не като „приказка за успеха”, а като „разочарование”.
Разбира се, на въпроса „Какво трябва да се направи?”, зададен на връщане, Гюл отговаря оптимистично: „Няма нищо непоправимо. Трябва да се отиде на всички равнища, да се говори много. Не непременно от правителство на правителство. Има места, които въздействат на управлението като например CFR, с които разговарях вчера (CFR, Council on Foreign Relations – Съвет по международни отношения; неправителствена, нестопанска, непартийна американска тинк-танк група, която прави ежедневни анализи по въшно политически проблеми), не както се говори в Турция. Полезно е тук да идват хора, които знаят с какъв тон и как да говорят за проблемите”.
Си Ен Ен, Би Би Си и други агенции предаваха непрекъснато информация за събитията около „Гези”, и е естествено на Запад хората да смятат, че Турция е допуснала несправедливост. „Когато селото се вижда, няма нужда от пътеводител” – отговаря Гюл, и намеква, че навремето предупредил за последиците от бруталната разправа на полицията. Сега обаче, въпреки продължаването на бежанския поток, на преден план излизат вътрешните проблеми на страната.
На 30.09.2013 г. премиерът Ердоган оповести дълго чакания „пакет за демократизация” и съдържащите се в него мерки бяха подложени на дисекция от политически партии, религиозни общности, етнически и други групи. Съпредседателят на опозиционната прокюрдска Партия за мир и демокрация Гюлтан Къшанак бе категорична: „От пакета изскочи тиква!”. Въпреки това тя благодари за премахването на ученическата клетва в началните училища, за въвеждането на съпредседателство на партиите, за разрешаването на пропагандата на кюрдски език и на демонстрациите. Само че за да влязат в сила някои от мерките за демократизация, трябва да се промени Конституцията на Република Турция. Това се отнася за правото на изучаване на майчиния кюрдски език и използването на кюрдски, арменски или лазки имена на селища, местности и табели, на забранените „кюрдски” букви W, X и Q и др. Според Конституцията държавният език в Турция е турският и само той може да се изучава като майчин в държавните училища. Вместо премахване на езиковата, религиозната и етническата дискриминация правителството предлага възможност за връщане на кюрдските, арменските, лазките и други названия на селища и местности. Например вилаетът Тунджели да стане Дерсим, а град Диарбекир – Амида. По този повод Селяхаттин Демирташ (BDP) запита: „А Кюрдистан ще стане ли Кюрдистан?”.
Някои от мерките в пакета на Ердоган са истинска екзотика, като например вдигането на забраната върху дългите коси и мустаците на чиновниците мъже!
При всички случаи правителственият „пакет за демократизиране” няма да удовлетвори и една десета от очакванията. Недоволни са алевитите, чиито общностни домове не получават статут на религиозни храмове. Недоволни са кюрдите, които ще могат да се обучават на майчиния си език само в частни училища, въпреки че със своите данъци издържат държавните училища. Разочарована е Вселенската патриаршия, понеже не се предвижда отварянето отново на Духовната семинария на о. Хейбелиада (в Мраморно море). Скептични са и партиите. Народно-републиканската партия (НРП) го смята за недостатъчен, други пък подчертават, че той не премахва възможността да бъдат закривани партии, трети, като Партията на националистическото действие (ПНД) го разглеждат като сделка с Кюрдската работническа партия.
Излъгани в своите очаквания са и местните власти, на които вместо автономия се поднася отново претоплената манджа за неделимостта на държавния суверенитет и териториалната цялост на страната.
Доволни са сюряните (турците християни). Доволен е и председателят на фондацията към манастира „Мар Габриел” Кириакос Ергюн, понеже на фондацията се връщат притежаваните от нея земи в границите на с. Гюнгьорен (вилает Мардин). Вероятно някои ще бъдат зарадвани и от разкриването на Романски институт в Турция, което се обявява за „нова ера”. Според представители на правителството ЕС също бил подходил положително към „пакета за демократизация”.
Що се отнася до „разширеното” право за членуване в политически партии, то съдържа определено противоречие: от една страна, се разрешава партийно членство дори на осъдени за най-грозни престъпления; от друга, то се забранява на държавните чиновници, съдии, прокурори и военни. Извън пакета от мерки за демократизация остават Турските въоръжени сили, органите за сигурност, съдилищата и прокуратурата.
Сериозни възражения има и срещу предложените изменения в областта на човешките права. Вместо да се погрижи да не се нарушават правата на човека, държавата, съвместно с ЕС, ще обучава гражданите как се подават жалби срещу извършваните от самата нея нарушения!? И премиерът Ердоган, и президентът Гюл казват, че този пакет не е последният, че подобрението и усъвършенстването нямат край, но след като подсъдими чакат с години да бъдат изправени пред съда, как хората да повярват, че пакетът на Ердоган е крачка напред, а не назад? Още повече че националистите от опозиционната Партия на националистическото действие (ПНД) го смятат за отстъпление пред „терористичната организация” Кюрдска работническа партия...
Що се отнася до самия пакет за демократизация, както пише Аслъ Айдънташбаш: „Пакетът, който бе отворен вчера, е труд на храбрите ни деца, които поискаха права в Истанбул, „Гези”, Ескишехир и Диарбекир; които се изсипаха на улицата и бяха настойчиви... В резюме, отношението ми е следното: тези права не се дадоха, а се взеха. Но това не е достатъчно. Това е още началото. Продължавайте борбата!”.
Всяко напомняне от чужбина за събитията около парка „Гези” обаче предизвиква словесна канонада от страна на Ердоган. Докато Абдуллах Гюл продължава да изтъква, че Турция е част от Западния съюз и черпи силата си от този факт както в сферата на политиката, така и в областта на икономиката и че Анкара трябва сериозно да вземе под внимание картината, която се очертава в Ню Йорк. „Говорете каквото щете, но тукашното място е важно. Тук е световният център и кой знае колко по десет години ще продължава да е такъв. И с оглед на ценностите, на които държат нашите съюзници, и на икономиката и изкуството - от всяка гледна точка това е най-важното място. А така също и от гледна точка на сигурността... Едно изявление на директора на Федералния резерв повлиява върху лихвите и курсовете. И когато става дума за инвестиции, пак е важно. Парите, които идват у нас и в много други региони, също минават от тук. Значи трябва да укрепваме отношенията на всяко равнище”.
Между Гюл и Ердоган сякаш има цивилизационни различия, но несъмнено двамата говорят и като конкуренти за президентския пост, защото през 2014 г. в Турция за първи път ще се проведат преки избори за държавен глава, а не както досега да се избира от Великото национално събрание на Турция. Абдуллах Гюл търси международна подкрепа и печели симпатиите на светските кръгове в Турция, докато Ердоган разчита на религиозните избиратели от Анадола. Неговите речи са пълна противоположност на премереното слово на действащия президент Гюл. Например в противовес на прозападната ориентация на Гюл Ердоган обещава да изгради един „Велик Среден изток” под ръководството на Турция. А в своето раздразнение от протакането на въпроса за турското членство в ЕС заявява, че не Турция се нуждае от ЕС, а той има нужда от нея. Което не му пречи да натиска за отменяне на европейските визи за турските граждани.
Ердоган има оригинална рецепта за осигуряване на демографски прираст в Турция и дори за разрешаване на демографската криза в Европа: „Три деца не стигат, правете по четири!” А кой ще ги храни? И той както нашият „магистрален строител” Бойко Борисов се опива от мисълта да остане в историята с гигантски инфраструктурни проекти, дори да са в ущърб на природата. Когато студентите от Средноизточния технически университет в Анкара протестираха срещу изсичането на дърветата в района на университета, за да се прокара оттам тунел или участък от магистрала, те бяха обвинени, че малтретирали девойките със забрадки. После премиерът Ердоган ги прати „да живеят в гората, докато той строи пътища”. Междувременно полицията им пусна лютив газ. Миналата седмица Ердоган съобщи, че на 29 октомври (Денят на Републиката) ще открие проекта „Мармарай”, и веднага захапа опозицията: „От Аллах не могат да видят онова, което минава под Пролива. Ако го видеха, щяха да се опитат да демонстрират и срещу него.”
Отново като своя „приятел” Б. Б. турският премиер оправдава провалите си с действието или бездействието на опозицията, на външни сили, на новия вид расизъм във формата на ислямофобия и дори с измяната на своите съпартийци. Но и „пакетът за демократизиране” не мина без „изменници”. В послание, написано в собствения му туитър акаунт, депутатът на ПСР от Ерзурум Дженгиз Явилиоглу реагира остро срещу това, че извън обхвата на пакета са оставени Турските въоръжени сили, служителите от сигурността и съда; както и срещу премахването на забраната върху забрадките в обществените учреждения.
Между другото, Ердоган провидя и международни изгоди от своя „пакет”: „Този пакет ще осигури нарастване на престижа на Турция в чужбина. Той не е нито начало, нито край, нито признак за безсмъртие”.
Най-фрапиращо обаче е мнението на турския премиер за връзката между исляма и тероризма. След като цял свят разбра, че в лагери на турска територия се обучават терористи на „Ал Каида”, които после се прехвърлят през турско-сирийската граница, за да се бият срещу силите на Башар Асад, Ердоган заяви: „Терорът няма религия. Не приемаме поставянето едни до други на понятията ислям и терор, мюсюлманин и терорист. Онези, които се опитват да разпространяват ислямофобия, са най-големите расисти. Осъждаме всякакви терористични прояви”. Обаче не словесната пушилка, а практиката е най-достоверният критерий за намеренията на политиците. След като военната операция срещу Сирия се отложи, изведнъж сирийските „братя” бежанци станаха нежелани, а опиталите се да преминат на турска територия биват обявявани за контрабандисти и с тях жандармерията се разправя по късата процедура. Както съобщи в. „Миллиет” на 28.09.2013 г., в околностите на село Бешаслан, околия Рейханлъ (вилает Хатай), жандармерията стреляла „предупредително във въздуха” срещу група сирийци, проникнали през границата по контрабандни пътища. В резултат на „предупредителния огън във въздуха” загинал 40-годишният Ибрахим Ерсьоз. Представяте ли си какъв вой щеше да нададе Ердоган, ако наши гранични полицаи бяха застреляли някой бежанец?! Но външният министър Ахмет Давутоглу продължава да уверява, че Турция продължава да провежда политика на отворени врати за „нашите сирийски братя”; на ръка, протегната за помощ към сирийците в Сирия, онези, които живеят в лагери в различните райони по границата и над 500-хилядите, установили се в Турция. За останалите, които Турция пропуска или изпраща през турско-българската граница, да му мисли България...
Като стана реч за сирийци, да отбележим, че на 4 октомври 2013 г. изтече срокът на т. нар. сирийско тескере (документ, упълномощаващ правителството да разрешава преминаването на чужди войски през територията на Турция и да изпраща турски войски в чужбина. Например за да участват в „удара срещу Дамаск”). На 1 октомври 2013 г. в Председателството на Великото национално събрание на Турция (ВНСТ) от страна на Министерския съвет бе внесен за разглеждане проект на ново „тескере”.
В него са посочени две нови заплахи - химическите оръжия и масовите преселения на сирийци. Предложението на правителството е срокът на това „тескере” да бъде удължен с една година и няма никакво съмнение, че парламентът ще удовлетвори това искане. Зза разлика от споразумението между Турция и САЩ от 2 април 2003 г., когато Анкара не позволи използването на турската територия за „удара срещу Багдад”, този път тя няма да огорчи своя съюзник. Обаче Белият дом изпадна в тежка финансова неликвидност, след като двете камари на Конгреса не можаха да се споразумеят за бюджета за 2014 г. и президентът Обама нареди редица държавни агенции и ведомства да спрат работа, а служителите да излязат в принудителен отпуск. Представяте ли си 800 хиляди от общо 2 милиона цивилни служители да излязат в неплатен отпуск?! Как САЩ ще продължат да оказват военна помощ на своите стратегически партньори като Турция, Израел и Египет? Някои политически наблюдатели твърдят, че Обама е изгубил всякакъв авторитет дори сред европейските си съюзници от НАТО. Какво остава за Турция, която умее да се пазари с Щатите.
За да не остане Западът, най-вече Вашингтон, с впечатлението, че „сирийското тескере” ще им излезе евтино, правителството в Анкара разигра истински театър, демонстрирайки готовност да закупи ракети от... Китай. Китайски ракети за втората по численост армия в НАТО!! Как ви звучи? Защото покупката на ракети не е като закупуването на обикновени оръжия. Наличието им в една армия моментално изправя на нокти съседните страни, които с основание могат да се смятат за застрашени. Особено онези, които не разполагат с равностойни системи въоръжение. Не е учудващо, че това намерение на Турция предизвика объркване в страните от НАТО, начело със САЩ. По различни канали и Вашингтон, и други натовски столици изразиха своето неодобрение. Възможно е причината за това преориентиране на Анкара да е икономическа, но според в. „Йени Шафак”, то е малко отмъщение заради отказа на американския Конгрес през 2012 г. да разреши продажбата на Турция на 10 безпилотни самолета за борба с терора, от които 6 въоръжени. Ето защо вместо американските ракетни системи РАС-3, Анкара ще купи китайски HQ-9, с които ще засили своята ПВО. Западът е разтревожен, понеже ракетните системи са съществен елемент от скелета на всяка съвременна армия. А НАТО е военна организация, основана върху принципите за „съвместна отбрана” и „стандартизация” на въоръжението. Сиреч, за оборудване на армиите преди всичко с американско въоръжение... Закупуването на въоръжения извън тази система, особено на едри пера като ракети, влече много въпросителни както от гледна точка на верността към общите цели на Съюза, така и на „оперативната съвместимост”.
Всъщност Анкара не желае да се откъсне от НАТО и Запада, но в главите на западняците витае въпросът „Нима?”. Съществува и опасение, че въпросната китайска фирма, която продава ракетите, е една от забранените от САЩ, на които е наложено ембарго. Още повече че в миналото е доставяла ракети на Сирия, Иран и Северна Корея... „Накратко, ракетите, които навремето са се продавали на Башар Асад, сега идват и у нас”, отбелязва Аслъ Айдънташбаш.
Според нас обяснението на този ход на Анкара е далеч по-просто. То се изразява с три думи: вдигане на собствената цена. Иначе казано, става реч за изнудване на съюзниците в момент, когато най-много се нуждаят от турското съдействие. Дали ако този рекет не стигне, Турция няма да си поръча някоя руска или китайска атомна подводница? Защото АЕЦ вече строи... Пада им се на онези, които ни натиснаха да си нарежем оперативно тактическите ракетни комплекси. Но защо, господи, наказа и нас с такива „съгласни” върховни главнокомандващи, премиери и министри на отбраната? Тоест, номенклатурни чеда на социализма, бягащи от тази дума като дявол от тамян. Обаче съветникът на Ердоган, Игит Булут, заяви наскоро: „Ако в тази страна има един истински социалист, той е Реджеп Тайип Ердоган”.
На разбрания и толкова му стига.
