Всеки що-годе образован българин знае кой е Мустафа Кемал, наречен Ататюрк. Убеден националист и талантлив военачалник, страстен привърженик на европейския проект „Модерн”, той искрено желаеше да види своята страна и своя народ освободени от железните окови на една подтискаща, обсебваща и примитивна религия, заемащ достойно място в редиците на цивилизованите народи. Неговото дело е велико и изключително актуално за нашето време и си струва да напомним, макар и накратко, как то се съотнася с важни събития от нашата собствена близка история.
След поражението на Турция в Първата световна война съюзниците от Антантата и преди всичко Англия, направиха всичко възможно максимално да отслабят и сломят духа на турците, за да си гарантират влиянието върху Босфора и Дарданелите. Разбира се, срещу Русия. Но опитите на съюзниците да разчленят Турция, дебаркирането на гръцки войски в Смирна, организираният от англичаните преврат през март 1920 г. и арестуването на националистическите лидери доведоха до обратен резултат.
След разпускането на Османския парламент (16.03.1920 г.) Мустафа Кемал свиква в Ангора (Анкара) собствен парламент - Велико национално събрание на Турция, чието първо заседание е открито на 23 април 1920 г. Самият Кемал е избран за председател на парламента и глава на правителството на Великото национално събрание, което не е признато от нито една друга държава. Главната задача на кемалистите е борбата срещу окупацията на турски земи от войските на Антантата, осъществяваща режима на капитулация. На 7 юни 1920 г. анкарското правителство анулира всички предишни договори на Османската империя. В допълнение на това правителството отхвърля, и в крайна сметка чрез военни действия, прекъсва ратификацията на подписания на 10 август 1920 г. между правителството на султана и Антантата Севърски мирен договор, който те считат за неравноправен спрямо турското население на империята.
Как се е държал Мустафа Кемал и неговите съратници след постигнатата победа?
Преди всичко Мустафа Кемал е бил твърдо убеден, че Турция трябва да се промени драстично и да остави зад себе си цялата си история. На първо време е решил да се разправи със султаната и с халифата, т.е. да отдели религията от държавата. Това не е била популярна идея. Много негови привърженици не са били съгласни за такива промени, макар всички да са мразели султана-марионетка Вахидеддин (Мехмед VI, 36-ия, последен турски султан). Те искали конституционен султанат и халифат, но Кемал бил срещу всякакви компромиси. В случая със султана му помага, без да иска, Англия.
При свикването на мирната конференция в Лозана английското правителство изпраща покана до султана да изпрати свои представители. Пренебрегването на националистическото правителство предизвиква всеобщо възмущение и събужда съмнение в ролята на султана. Мустафа Кемал не се двоуми и на 1.11.1922 г. Националното събрание приема закон за премахването на султаната. Скоро след това султанът е обявен в държавна измяна и се спасява на борда на английски военен кораб. Но халифатът временно е запазен и за халиф е избран първият братовчед на сваления султан - Абдул Меджид II, последният османски халиф, той нямал политическа власт. Детрониран от Мустафа Кемал (Ататюрк) на 3 март 1924 г., веднага след този момент Турция е обявена за конституционна република. Религията окончателно е отделена от държавата.
Това е само началото. Планомерно и твърдо, Мустафа Кемал започва настъпление срещу исляма - той не искал господство на исляма нито за своята страна, нито за себе си. Затова се отказва да стане халиф, когато му предлагат. Мустафа Кемал искал час по-скоро да европеизира Турция, категорично отхвърля идеята на панислямизма, като я заменя с идеята за пантуранизма. В името на присъединяването на страната към Европа Мустафа Кемал предпочита по-тесните рамки на патриотизма и национализма пред интернационализма на исляма.
Мустафа Кемал използва кюрдското въстание от 1925 г. и обявява, че турският народ е в опасност, тъй като зад кюрдите стои Англия. Националното събрание приема закон, според който се забранява използването на религията за възбуждане на народно недоволство. Забранява се и проповядването в джамиите на религиозни идеи, които могат да подкопаят верността към републиката. Смазвайки вътрешната и външна опозиция по най-жесток начин чрез така наречените съдилища на независимостта, Мустафа Кемал започва своята главна война - войната срещу религията.
Като начало избира на пръв поглед съвсем невинен детайл - турския фес като мюсюлмански символ. Той първи започва да се появява пред народа в европейска шапка и накрая обявява носенето на фес за престъпление. В отговор по страната се разгаря общо недоволство, което, казано с понятийния език на нашето време, е смазано грубо и недемократично.
Спечилил първия рунд, Мустафа Кемал прави следващата крачка - закрива всички мюсюлмански манастири и религиозни домове и конфискува цялото им имущество. На живеещите в тях дервиши обяснява, че трябва да работят, за да се издържат, и им забранява да носят традиционните си дрехи. Успоредно са закрити религиозните училища и вместо тях са открити граждански училища. На многобройните частни чуждестранни училища и колежи е наредено да прекратят преподаването на религията, като при отказ ги закрива. В правото са отменени нормите на шериата и се въвеждат швейцарският граждански кодекс, италианският наказателен кодекс и германският търговски законник. Забранено е многоженството. Поощрява се изобразяването на човешкото тяло в графиката, живописта и скулптурата - все неща, които ислямът не одобрява. Открити са граждански рисувателни училища.
Започва еманципацията на жените. Първо е забранена чадрата. На жените се пропоръчват модерните европейски танци, които самият Мустафа Кемал много обичал. По улиците на Истанбул се появяват жени-полицайки. Турските ръководители отхвърлят традиционния ислямски поздрав „салем” и го заменят с ръкостискане. Културната революция продължава своя победен ход.
На 1.11.1928 г. Турция заменя арабската азбука с латиницата – поставя се срок, след изтичането на който се забранява ползването на арабската писменост. Всички граждани, от 16-годишните до 40-годишните, трябва задължително да посещават училищата за изучаване на латинската азбука и на латинското писмо. Чиновниците, които не владеят новата азбука, се уволняват. Затворниците също изучават новата азбука, а който не я знае, продължава да лежи в затвора, дори да е изтекла присъдата му.
Но това не е всичко. За републиканска Турция се оказва неподходящ османският език пълен с арабски и персийски думи. Започва тяхната смяна с чисто турски синоними. Учените и професорите се отправят в селата, за да събират думи от стария турски език. Тези промени в езика, по необходимост, довеждат до смяна на имената на градовете и на хората. Собствените имена, заимствани от арабския език, се заменят с чисто турски имена (Мустафа Кемал също е арабско име).
На 24 ноември 1934 г. Мустафа Кемал приема от турския парламент почетната фамилия Ататюрк - „баща на турците“.Стават местни вълнения, някои традиционалисти продължават да четат молитвите по арабски. Но всяко недоволство и пренебрегване на държавните разпореждания и закони се подавя бързо и ефикасно.
С останалите в Турция чуждоземци също не се церемонят - на първо място са изселени гръцките търговци. Отменя се старият султански селскостопански данък ашар, приема се Закон за промишлеността и за изграждане на промишленост, ведно с два плана за нейното развитие (1933-1937 г.) и започва масово строителство на пътища. Страната бавно, но непрекъснато се цивилизова.
Трябва да се признае, че подобна трансформация на западнала, мюсюлманска, дълбоко религиозна страна, историята не познава. Само в Съветския съюз протичащите процеси на развитие са своеобразна нейна конкуренция. Забележителното е, че всичко това става без демократично дебатиране и дискутиране; без конкуренция между политически партии; без окупация на университети... И в този смисъл Мустафа Кемал с пълно основание и заслужено носи присъденото му от народа и Меджлиса звание Ататюрк - Баща на турците.
Нека сега, на фона на изложеното, да направим сравнение с българския възродителен процес, който с решение на Българския парламент от 11.01.2012 г. беше обявен за форма на геноцид върху българските мюсюлмани. За формулировката етническо прочистване гласуваха парламентарните групи на ГЕРБ, СДС, ДПС, както и трима депутати от БСП. В многострадалната българска история този случай е безпрецедентен израз на политическа глупост, на историческо невежество и нека го назовем, на национално предателство с далече отиващи последствия. В човешката история не може да бъде срещнато такова робско унижение - бившите роби доброволно да „признават”, че са извършили форми на „геноцид” - на етническо прочистване, срещу своите поробители, за което да им се извиняват. Отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, цялата чутовна плеяда български националреволюционери биха се преобърнали в гробовете си пред хамството на тези отцепредатели; победоносната българска армия би изгорила своите знамена; героичните строители на довчерашната социалистическа България биха се отказали от своите деца, а всички ние, които пратихме в светая светих на българската държава такива избраници, трябва да се самозапалим, преди да погребем България.
Тази декларация не подлежи на обсъждане и анализ. Нникаква фактология и логика не работи срещу демонстрираната умствена недоносеност и разпасана безнаказаност. Тази декларация е творение на дребни духовни бакали, на тържествуваща посредственост, на мутренска самовлюбеност от столичните покрайни. Но това не ни оправдава като народ. Тя е Божие наказание за народното безхаберие, за заслепението на политическата класа и интелигенцията, породени от алчността на някакво мнимо виртуално забогатяване и криворазбрано чувство за демокрация.
Тя е чудовищно въплъщение на историческата пропаст, в която се свличаме всички, оглупени и невиждащи, и при това ревящи от възторг колко ни е хубаво.
Министър Цветанов заяви на Околчица, че „в България е имало не турски поробители, а турски търговски представители” (в. „Дума”, 19.01.2012 г.). Преди това, в началото на октомври 2011 г., по БНР някаква дама увещаваше слушателите, че трябва да изоставим голямата част от българската именна система и да преминем към „европейски имена”, защото имена като Гена, Цецка, Бонка, Златка, Софка, Борко, Пенчо, Тотю, Гюро само усложнявали интегрирането на нашите деца в глобалната система и подкопавали тяхното самочувствие. Може би затова ние нямаме аристокрация, защото наистина баронеса Бонка или лорд Гюро не са съвсем подходящи!
Българските граждани с турско етническо самосъзнание не приеха възродителния процес, с което ярко демонстрираха своя отказ от интеграция с българския етнос за сметка на своето религиозно капсулиране и изолиране от европейските процеси. Те предпочетоха друга идентификация, чрез имената си, пред перспективата за икономически и интелектуален просперитет, още повече, че никой не искаше от тях изоставяне на вярата. Впрочем Страсбургският съд оправда българския възродителен процес. Според негово решение от ноември 2010 г. превеждането на името на чужд език не е нарушение на човешките права (www.iraqwar.mirror-world.ru - 9.11.2010 г.).
Каква беше същността на българския възродителен процес ?
От българските мюсюлмани се искаше само да сменят своите турско-арабски имена с български – нищо повече. Още повече, че първоначалната инициатива за процеса идваше от социалистическата интелигенция с турско етническо самосъзнание, която призна, че без помощта на държавата не може да сломи средновековната религиозна изостаналост на своите съплеменици. Възродителният процес беше последният опит от страна на социалистическата държава да отвори пред тези трудолюбиви и честни хора широките врати за пълно интегриране в българското съвремие, след като те вече си имаха свои театри, свои вестници, свои радиа, свои поети и писатели. Как мислите при тези условия щеше да постъпи Кемал Ататюрк ?
Ами например, щеше да задължи всеки български мюсюлманин, както и всеки български гражданин, преди постъпване на държавна работа, да полага гражданска клетва, подобна на тази, която гражданите на САЩ полагат още от 1795 г.: „Тържествено се заклевам (1) да спазвам Конституцията на Република България; (2) да отхвърля и да отрека абсолютно и изцяло всякаква преданост и вярност към какъвто и да било чужд монарх, владетел, чужда държава или върховна власт, на които преди кандидатстването си съм бил подчинен като поданик или гражданин; (3) да бъда истински верен и предан на РБ; и (5) (а) да воювам в името на България, когато законът го изисква, или (б) да отслужвам тилова военна служба във въоръжените сили на РБ, когато законът го изисква, или (в) да извършвам трудова дейност от национално значение под цивилно ръководство, когато законът го изисква”.
Разглеждан на фона на историческата дейност на Кемал Ататюрк, малцинственият въпрос в България не изглежда чак толкова труден за решаване, дори в рамките на нашето членство в ЕС. Но в такъв случай от българските политици се изискват качества, които те не притежават.
Българите могат да понесат турчин да бъде техен президент, но ако за да станеш български президент е нужно да си турчин, това е неприемливо.
Отношенията между България и Турция и между българи и турци не са сложни. Те са свръхсложни. Над тях тежат пластовете на 500 години история, които отхвърлиха със стотици години назад един от най-старите народи в Европа. Следите са дълбоки, те са запазени в спомени, предания, народни песни и обичаи. Казано по-точно, те са в същността на българския дух и на научен език се наричат исторически осцилации. Те са неизтриваеми. Те преливат от индивидуалното в общото и не различават днешни и минали поколения. Щом човек може да се гордее със страната си, което е общоприето, той трябва и да се срамува, и да отговаря за нейните отвратителни постъпки. Така че няма нищо чудно и неприемливо в българското възмущение срещу наблюдаваното преяждане на ДПС с власт в последните над 20 години, независимо от благовидните мотиви, зад които то е скрито. Изглежда, ние всички не сме го проумели напълно, защото протестите срещу властта не го визират. И не го обгрижват.Но ако този момент настъпи, никое правителство и никоя власт не биха оцелели. Дали това е непреодолимо историческо противоречие, или има и своето съвременно, демократично решение?
Сигурен съм, че приемането на Турция в ЕС няма да реши въпроса, както например не реши историческите противоречия на Унгария и Румъния след приемането им. Междудържавните отношения биха могли да се балансират, но постигане на съгласие на ментално равнище изглежда невъзможно, докато съществуват българи и България. Тогава?
Каква планетарна трансформация е нужна за преодоляване на подобни нетривиални противопоставяния? Задавайки си този въпрос, ми идва наум интересен и много показателен епизод от живота на нашата съседка.
На 18.05.1973 г. в турския Гуантанамо - затвора в Диарбекир, беше разстрелян лидера на турските комунисти Ибрахим Кайпаккая. Пленен в бой, той мъжествено и стоически бе издържал тримесечните изтезания и загина като боец и убеден комунист. Като такива си отиват една година по-рано и турските революционери и командири от т. нар. турска Червена армия, водачите на революционното студенство Махир Чоян, Дениз Гезмиш, Улащ Бардакчи. И в ръцете на палача, и в неравните схватки със специалните подразделения на турската армия, и в кинжалните престрелки по улиците на Истанбул, те показаха удивителна другарска саможертва, показаха твърдост на истински бойци и непоколебима вяра в каузата на справедливостта, заради която отиваха на смърт. Най–възрастният герой на турската Червена армия беше само на 25 години!
Всяка година в средата на май, на истанбулския площад “Таксим”, червени манифестанти почитат своите убити герои. И в първия ред вървят най-силните и уверени бойци. Те имат високата чест първи да поемат ударите на полицейските палки, да посрещнат ужасяващите струи на водометите, облаците от сълзлив газ. Но те са горди със своята участ, защото за тях е привилегия първи да започнат схватката в този своеобразен помен за убитите другари.
След тях вървят другите червени манифестанти, мъже и жени, юноши и девойки. Този бой за тях е точно така свещен, като поклонничеството пред мюсюлманските светини. Така всеки май Истанбул потръпва в памет на своите загинали синове, командирите и ръководителите на турската Червена армия.
В трагичния май на 1973 г. диарбекирските палачи предават на майката на Ибрахим Кайпаккая два чувала, в които е натикано разчлененото тяло на нейния син. И когато майката не повярвала, че тези кървави парчета човешко месо, е всичко, което е останало от сина й, те й показват отрязаната глава на Ибрахим („Своими именами” – 31.05.2013). И днес последователите на Ибрахим са в първите редици на борбата срещу режима на Реджеп Таийп Ердоган. Юнските събития в Истанбул и Анкара принудиха дори цитаделата на демокрацията да признае реакционната му същност. На 2.06.2013 г. полицията нападна сградата на Турската комунистическа партия в Анкара и Културния дом на комунистите „Назъм Хикмет”, който от началото на протестите изпълняваше ролята на полева болница. Полицията хвърляла газови гранати и арестувала дори ранените и болните. На помощ са се притекли членове и симпатизанти от столицата. Такава е истината. Борбата продължава.
Винаги при нахлуването на тези спомени изпитвам възхищение към тези храбри мъже, живеещи и работещи в непоносими обществени, физически и духовни условия. Но и в тези условия те се борят и отстояват великата идея за социална справедливост. В тях и в наследните на тяхната велика борба виждам едно друго бъдеще на Турция и света. Бъдеще, при което свободните турци и свободните българи ще си говорят и ще се разбират на един бъдещ, неразбираем за днешните хора, език на свободните хора. Така сенките на миналото ще бъдат погребани заедно с руините на човешката предистория, за да тръгнем заедно натам, където ще бъде решена великата загадка за смисъла на човешкия живот.
