• КОЙ И ЗАЩО ОСКВЕРНИ ИЗДЯЛАНИТЕ ОТ МРАМОР БЪЛГАРСКИ ПАРТИЗАНИ?
Съзнавам, че с оскверняването на издяланите от мрамор български партизани (фигуралната композиция пред централата на БСП в София) се потвърждава настъплението на кафявата демокрация, която тепърва ще напредва в усилията си да заличава лявата идея, БСП и нейната история от политическата карта на България. Но защо гневът или възмущението ми против това деяние не се надигат разтърсващо в гърдите ми? Кое ме кара да гледам на случилото се и като страничен наблюдател, подобно на Антондончевия поп Алигорко? Защо по-скоро ме владее чувството на погнуса, на срам и безнадеждност? И защо ми се струва, че този акт, именно този вандалски акт, трябваше да се очаква, че е неизбежна последица от струпалите се върху страната ни разврат в политиката и конформизъм, които учат човека да проституира с обществения интерес?!
Последица е и от вредната привичка на сегашната власт да подминава с лека ръка всяко второ нарушение на демократичните закони.
Аз знаех, че циреят е узрял и предстои да се пукне под горещия прожектор на развихрилата се през последните месеци слободия. И какво, пукна се и разля гнойните си прелести...
Всъщност моите погнуса, срам и безнадежност ги подсилва и мисълта, че позорното действие можеше, въпреки всичко, да бъде избегнато! Можеше разумът на българина предварително да стимулира интелектуална атмосфера, в която повече се държи на човешката признателност и историческите отговорности. Можеха силите на прогреса много по-навреме да предупредят за растящата опасност от фашизоиден екстремизъм (ако мнозина от тях не бяха се поддали на неверни алтернативи и филистерско отношение към агресията на българската реакция). Можеха отрано да сигнализират, че в периода на съвременната световна икономическа и финансова криза България е изпаднала и в тежък политически упадък - хранителна почва за крайните практики на лумпена и маргиналните слоеве.
Явно през последните двайсет и четири години у нас са успели да се оформят човешки екземпляри, чиято доктрина не просто е производна на пещерния антикомунизъм, а и на сляпата омраза и политическия расизъм. Тези хора, тук няма значение възрастта, по същество са политически провокатори с окраски, заети от идеологията на неонацизма.
Най-първият пример за подобна деформация е ежегодно провежданият Луков марш, в който участват хиляди и хиляди млади почитатели на генерал Христо Луков – най-мощният адепт и пропагандатор на немския нацизъм в България по време на Втората световна война.
Другият пример, за който сега се сещам, е онзи марш на футболни фенове, за който писах в предишната си статия в. „Нова Зора“. Тогава, в деня на прощаването с писателя Николай Петев, агитка от над хиляда млади запалянковци премина край Министерския съвет с викове „Оставка“, след което стегна крак, вдигна тренирано ръка с възгласа „Зиг хайл!“, за да се усети, че не властта, а тя владее центъра на столицата. Пазеше ги, разбира се, полицията, както софийската кметица Йорданка Фандъкова подсигурява всяка календарна година легитимация на поредния Луков марш.
Третият пример са транспарантите, издигнати на футболни мачове, за ритуално отбелязване на рождения ден на Адолф Хитлер; жестикулациите, които означават преклонение пред обожаваната персона.
Четвъртият пример са явните симпатии на телевизионни водещи и на техни събеседници „да реабилитират“ биографията на българския фашизъм, тяхното рвение да пренапишат историята на ХХ в. в угода на тяхната „реформаторска“ трактовка.
Петият пример го подсказват младежите, които боядисаха среднощ фигурите на партизаните на “Позитано” 20. Телевизиите Би Ти Ви, БНТ, Нова телевизия и „Европа“ отсега формират у своите зрители впечатление, че провокацията на блогъра Асен Генов е невинен артефакт, младежка закачка, право на свободна политическа и творческа свобода. Но не казват нищо по въпроса кой и защо субсидира мощно интернет центрове като този на Асен Генов, и то главно по линия на фондове и фондации от развития Запад, най-вече от САЩ. Субсидира ли ги и родната олигархия? Кое ги прави безнаказани? Кой възнамерява да ги направи героите на новото време?
Моето обяснение е, че кукловодите, които им дърпат конците, възнамеряват да ги употребят, сега-засега, срещу лявото ни движение и държавното управление, а на един следващ етап да ги представят като самураи на така наречените демократични ценности. Затова им предоставят щедро възможността да се разпореждат в интернет мрежата, да играят ролята на телевизионни звезди и водачи на протести и окупации.
Така че нека не се омаловажава направеното от глобъла Асен Генов и неговите четирима съучастници пред “Позитано” 20, които боядисаха в розово и лилаво фигурите от гранит, погавриха се с паметта на българския антифашизъм, поругавайки забележително постижение на големия скулптор Любомир Далчев, впрочем, познат на публиката не само в Европа, а и отвъд океана, където се пазят негови безценни творби .
И стига с това светско лицемерие – политическият вандализъм и поругаване на националната ни култура да се сочат като мил каприз на съзряваща художническа фантазия! В един миг от историческото ни време някой все пак е длъжен да преповтори знаменитата фраза на испанската героиня-антифашист Долорес Ибарури Пасионария - „No pasaran!“
Но тъгата ми расте и защото виждам как не само у нас, а и в целия Европейски съюз укрепва същата идеология на реваншизма, расте същата самоувереност на кафявата демокрация, която слага знак на равенство между фашизма и комунизма, изпитвайки вътрешна идентификация с буржоазната „бодрост“ и радикализъм на немския нацизъм от първата половина на ХХ в.
В България, това ще го подчертая, такива младежки прояви не никнат върху пусто поле.
За манталитета и бруталността на тази част от българската младеж своя „принос“ даде вече българската образователна система, която представя партизанското движение като сборище на разбойници и дребни крадци, на родоотстъпници и мародери.
Много енергия и много манипулаторски техники вложиха „модерни“ преподаватели по история във висшите и средните училища, за които комунистическото движение е съвкупност от антидържавни престъпления; за които Александър Стамболийски е тиранин, от когото ни освобождава демократът проф. Александър Цанков, употребил неподходящи средства за постигане на своите цели; за които антифашистката съпротива е тероризъм срещу царство България, възхвалявано, че остава верен съюзник и васал на Третия райх; за които армията на СССР, най-мощния член на съюза на Великите сили, е армия окупатор; за които времето на социализма е аналог на Содом и Гомор, въпреки че и досега оттам черпим материални ресурси, за да кърпим днешното си съществуване.
Намесиха се и авторите на учебниците по литература, който извършиха варварска инквизиция върху революционното и демократично минало на българската литература. Не им мигна окото, когато под благосклонния поглед на държавата фалшифицираха Христо Ботев, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, класически завоевания в нашата култура през втората половина на ХХ в.
Не бива да се забравя и съдебната система, която зачерквайки европейски традиции, оправда посмъртно всички виновници за обвързване на България с пакта Рим-Берлин-Токио. Оправда посмъртно лицата, осъдени за престъпления срещу човечеството в духа на ;еждународния Нюрнбергски съд.
Но и парламентът не остана назад, отнемайки на партизаните знаците на историческа почит. Политиката пък обрече на забрава и опозоряване последните живи легендарни личности на съпротивата. Медиите, особено БНТq през последната година засилват своята дейност по реабилитация на българския фашизъм в търсенето на допълнителни аргументи за очерняне историята на антифашизма и на лявото движение. Флагмани в тази насока са добре подготвените и платени кадри на Джордж Сорос в политиката, икономиката, науката, образованието, информационната система и културата.
Показателно е, че онова, което се разиграва като „игра на стъклени перли“, като жестове на отбран и образован елит, на профанно равнище разкрива своята елементарна природа и фанатизиран образ. Не бива да се придава аkекдотичен смисъл на изказвания като това на проф. Калин Янакиев, който официално направи дележ между протеста на умните, образованите, красивите - принадлежащи на елитарната общност, и между контрапротеста на непълноценните, необразованите, некрасивите - спадащи към народното мнозинство.
Не разбирам защо ръководните дейци на БСП и левицата обикновено стоят настрана от такива проблеми и ситуации? Толкова ли са сигурни, че европейските ценности на хуманизма няма да бъдат отново подложени на унищожение? Българският фашизъм през първата половина на ХХ в. и главно през периода 1941-1944 г. е един от най-варварските в Европа и с най-дълбоки корени (още от края на Първата световна война). На него служеха полиция, жандармерия и армейски части, включили в редиците си стотици хиляди българи. Освен това българският фашизъм умееше заради материални облаги да привлече и най-бедни слоеве, като цяло – масата на родната лумпениада. Имаше си интелектуални водачи - те отстояваха интересите и базисните теоретически постановки на „богоизбрания“ елит.
Ето защо не съм склонен като немалко наши другари да подценявам реваншистките и реакционни процеси, които днес се развиват под демократичен флаг. Само ми е интересно поради какви причини „мъдрият“ Запад се надява с такъв контингент да реализира своята ценностна система върху българска почва: за късогледство, за непознаване на местни конкретности или за преднамерена политика става въпрос?!
И така, продължавам да смятам, че покушението, извършено върху образите на участници в антифашистката съпротива, можеше да бъде избегнато, ако ръководителите и ръководствата на БСП бяха изразявали през последните години и месеци по-системна и по-зряла позиция в защита на политиката, която провеждат, включително и във връзка с антифашизма. Ако на едно по-сериозно научно ниво бяха направили нов тип оценки на историята на партията, ако не бяха се дистанцирали от опита й след нейната болшевизация през 1919 г.
Случайно ли е, че едва през тази година ръководството на БСП допусна да е съорганизатор на честването на 9 септември (дотогава това задължение се предоставяше на Българския антифашистки съюз)? А преди това партийната ни централа наблюдаваше от птичи поглед как всенародните тържества по села и градове на 9 септември глъхнат едно след друго. И заради тазгодишната си „дързост“ – да подчертае за първи път ясно и недвусмислено значението на 9 септември за България и партията, на Сергей Станишев му се наложи преди месец-два да изслуша назидания от бивш председател на Софийската градска организация, че честването на 9 септември завръща БСП към сталинисткия консерватизъм, докато 10 ноември 1989 г. е най-светлият и спасителен празник на партията..
Тревожат ме, както споменах, закъснелите реакции на партийните функционери по повод инциденти като този с окарикатуряването на композицията, сътворена от маестро Любомир Далчев. Явните провокации и публично насажданата ненавист срещу БСП получиха нов старт преди повече от четири месеца. Тогава за първи път се появи малка група младежи, разпознати като членове на фенклуба „Левски – Запад“. Тази група направи опит да щурмува централата. Нанесе и материални щети върху сградата на “Позитано” 20. Последваха многобройни акции на протестиращи, които привечер създаваха страховита обстановка наоколо - крясъци, заплахи, смразяваща омраза, псувни, разгул на тълпа, която тъпче законите на държавата.
За мен и досега е необяснимо защо ръководителите на соцпартията в такива случаи предпочитат да демонстрират как стоят над такива събития? Защо се задоволяват най-вече с парадни изявления и декларации? Защо мълчат и когато ги подиграват като партийни и държавни дейци; и когато пред очите им българският екстремизъм печели терен; и когато двайсетина души вилнеят в среднощна София, затваряйки възлови магистрали, или самоволно окупират държавна и частна собственост?
Не вярвам това да е страх, или просто малодушие. Не допускам да се залага кауза заради собствената кожа. Малко вероятно е да се търси харесване от социалния неприятел, само и само за да се печелят лични дивиденти. А може ли това поведение да е резултат на апаратно бездушие, на опасно раздалечаване от живота, от съдбата на народа? А може ли то да е породено от неподготвеността на кадровия потенциал на БСП да разработва новите идеи на историческия ни период, да ги реализира на дело?
Да направим паралел между обсадата на “Позитано” 20 и обсадата на партийната централа на партия „Атака“ от щурмовите отряди на протестиращите. В отличие от актива на социалистите атакистите се наеха сами да защищават обитаваната от тях сграда, сами издигаха барикади, сами организираха отбраната на своето партийно гнездо. Медиите ги оплюха, „мъдрата“ дясна мисъл нададе викове на възбог. Но според моето скромно мнение партия „Атака“ постъпи по-волево (и по-откровено) от лидерите на моята партия. Толкова ли безумно и инфантилно би изглеждало, ако Сергей Станишев, членовете на Изпълнителното бюро и на Националния съвет застанат гърди срещу гърди с провокаторите и уличните хулагани, ако забравят поне за миг брюкселската си цивилизованост и повторят като древните гърци: „Тук е Родос, тука скачай!“ *?
Наясно съм, че битието ни вече е променено, че нравите на ръководителите ни са станали по-изтънчени и по-деликатни, че „грубата работа“ не им е на сърце. А и в София БСП вече не е в състояние да събере достатъчно хора за организирането на масова инициатива.
И все пак да можеш и да поискаш да защитиш своя партиен дом, е много повече от порив. Това е знак, че си готов да пожертваш нещо от себе си заради ценности извън собственото Аз. Че си човек с достойнство и чест. Че си пазач на скрижали, чието оскверняване няма да допуснеш. Че и ти си имаш своя може би малък, може би овехтял, може би подлежащ на иронизиране, но за тебе скъп Акропол, Ареопаг, Сенат, Зимен дворец... Това, поне за мен, е кристализация на високия принцип на социализма – този на човешката солидарност, свидетелство, че си жив, че не си се самопредал, че няма да предадеш своите другари.
Изтръпвам от предчувствие, че говоря думи от стар и забравен език, че всичко това си е отишло безвъзвратно, че такова „сакрализиране“ на Дома, пък бил той партиен, е баналност, която ще намери отговор в снизходителността на една нова потребителска психика, на едно рационализирано и твърде изравнено откъм въображение самосъзнание.
Оставям този текст недовършен.
Съзнателно.
Защото ми се ще всеки от читателите на в. „Нова Зора“ да го допълни, както сам си знае.
* Езоповата сентенция се тълкува като “Докажи на място таланта си”. – Бел. ред.
