• Днес бъдещето ни зависи от това как ще реагираме
Граждани от Карлово протестираха на 15 ноември 2013 г. пред Районния съд, където беше гледано образуваното по иск на Главното мюфтийство дело за имот в центъра на града. Теренът е зелена площ, зад читалище “Васил Левски”. Предишната седмица в града на Васил Левски имаше протест срещу връщането на „Куршум джамия” на мюфтийството с решение на Пловдивския окръжен съд. В подписката на местните жители, които настояват „Куршум джамия” да остане паметник на културата и собственост на общината, до момента са се включили над 15 000 души. От това дали карловци ще успеят да защитят каузата си, зависи не само бъдещето им и това на децата им, защото ако сградата не остане със статут на паметник на културата, това ще доведе до връщането на огромни имоти, които някога били собственост на духовните власти в някогашната Османска империя. Достатъчно е да споменем само, че Главното мюфтийство е завело 52 дела за 83 вакъфски имота, от които 13 джамии. Спорни имоти, които са собственост на държавата или на община, има в Разград, Стара Загора, Враца, Карлово, Кърджали, Кюстендил, Гоце Делчев, Самоков...
Не е нужно да си голям познавач на днешната ни съдебна практика, за да знаеш, че ако делото за собствеността на „Куршум джамия” се реши в полза на Главното мюфтийство, то и делата за другите спорни имоти ще бъдат решени по същия начин. А това означава верижна реакция от протести, в които, както показва примерът с Карлово, ще се включат представители не само на местната общественост, но и подкрепящи ги от страната. Така че съществува риск взривът на недоволство да разруши етно-конфесионалният мир, съществуващ досега у нас. Не само карловци, но и жителите на други български градове, на които може да им бъдат отнети културно-исторически ценности, ще приемат това като знак за противопоставяне и привилегироване. В България към момента има 1 550 джамии и месджиди (малки молитвени домове), около 200 от тях не функционират поради липса на имам, или липса на мюсюлманска общност, или поради проблем със собствеността, или поради невъзможност да се използват, защото се нуждаят от ремонт. Много от тях, преди да станат вакъфски, са били християнски църкви. Последиците от едно подобно „връщане” ще са катастрофални не само заради смяната на собствеността, но и поради дълбоката неспособност на държавата да контролира дейността на новия „собственик”. Влизайки във владение на вакъфските имоти, Главното мюфтийство ще се превърне в незаобиколим религиозен фактор, опрян на мощния ни съсед от югоизток. Сегашните претенции на Главното мюфтийство имат своя корен и в едно изявление на турското посолство в България още при предишното нагорещяване на скандала с вакъфските имоти през август т. г. Превръщането в политическа полемика на търсенето по законов път на религиозните права от страна на мюсюлманската общност, чиито представители са пълноправни български граждани, е в противоречие с принципа “subjudice” (неприключил съдебен процес), целящ предпазване на съдебния процес от натиск, отбелязаха тогава от турската мисия. Само че изглежда, господа дипломатите не са запознати в дълбочина с казуса, тъй като в случая с вакъфските имоти става дума не за спазване на „религиозни права”, а за „имотни права”. Да не говорим, че евентуален „пробив” на Главното мюфтийство ще отвори вратите за удовлетворяване и на немалко частни претенции. Още през 1911 г., готвейки се за война с Османската империя, цар Фердинанд и тогавашното Народно събрание дават право на “изкупуване” на горите в Станимашко (дн. Асеновградско) от местното население, вкл. и от т. нар. помаци. Но всичко, което през 1912 г. е преминало от патримониума на турския султан към патримониума на българската държава, е било с еднакъв правен режим за всички “новоприсъединени”. Съвсем друг е въпросът, че през 1912-1947 г. българите християни са узаконили своята собственост върху новопридобитите имоти, докато само по времето на Стамболийски българите мюсюлмани са добили права да имат трудово-производителни кооперации, които използвали държавни гори.
При властването на Иван Костов в Доспатско се извършиха “реституции” без правно основание и сега се водят дела. Иначе и на стратезите на турската дипломация, и на послушните изпълнители у нас е пределно ясно, че казусът „вакъфски имоти” отдавна е в историята, тъй като е решен още в началото на 20 век.
С подписаните през 1909 г., 1913 г. и 1925 г. договори Турция и България са се отказали от взаимните си претенции към недвижими имоти. И както точно преценява, в интервю за агенция „Фокус” д-р Бойко Маринков от Института по балканистика, скандалът с връщането на вакъфските имоти е само поредният опит за сондаж на българското общество. От реакцията ни зависи бъдещето ни.
