Драга Мая,
Не успях да кажа в Народното събрание това, което сега ти пиша. Прецених, че правото да направят това от трибуната принадлежи на твоите по-близки другари, мнението и подкрепата на които са по-важни за теб. И ако сега сядам пред белия лист, то е за да изразя не само дълбоката си съпричастност към твоето лично вълнение в днешния ден, но и да приведа в равновесие чувството си за справедливост, отговорност и чест, така както винаги съм ги разбирал.
Аз зная, че в този озъбен вълчи свят всяка душа, всяко сърце има нужда от съпричастност и макар че с тези няколко реда ми се иска да ти подаря своята смълчана солидарност, своята оценка за примера, в който ти се превърна, аз знам, че те са по-важни преди всичко за мен. Докато четях т. нар. Мотиви към проекта за решение, заверен с подписите на 89 народни представители от партия ГЕРБ, сякаш чувах да кънти издалеко онзи уви, неутихващ през времената възглас на Киряк Стефчов: “Небрежно е преподавано, господа!”
Паралелите и мащабите, разбира се, са условни. И ти не си Рада Госпожина, но урокът по демокрация все пак се състоя. И ти издържа изпита. Поздравявам те от сърце и ти пожелавам винаги до твоята доказана непримиримост да стои здравото рамо на решимостта. И на дързостта, разбира се, ако потрябва като Антоний да се изправяш срещу цялата римска империя.
Не ми се иска да се спирам подробно нито на дебата, нито на проблемите с изречението, открояващи се в мотивите, където блестят словосъчетания като “правно-процедурни нарушения, които се увеличават ескалационно” и присъстват намеци, че ти олицетворяваш “политическата борба от сталинградски тип”. Както казва народът, някои неща могат да се научат само ако Господ благоволи. Волът рие и го хвърля на гърба си.
Беше ми обидно и тъжно да слушам убогата реч на този легион на нездравото самочувствие. Отбелязах си, че нито стенобитните му машини, нито леката му кавалерия, нито тежката му артилерия могат да вдъхнат респект. Разведрявах се само при декламациите на г-жа Дукова, но както се казва, нейната реч, знайно е, не е от мира сего. Не думи, дукати сякаш се ронеха от славеевите й уста. Да е жива и здрава да ги съчинява.
Драга Мая, може би нямаше да напиша това писмо, ако не бе уболо сърцето ми като змийска кост споменаването на Сталинградската битка. Господи, казах си, затъкни скверните уста, не позволявай нищите духом да тревожат съня на героите. Те не знаят, че си им обещал Царството небесно, но искат всичко тук. Долу. Сега. И веднага. А това е непоносимо! Ти винаги си бил, молех се мълком, на страната на доброто в несвършващата му битка с тъмнината, злото и безпросветността. Дай им просветление да разберат, че са грешни, че нагоре по тези стъпала на стълбата, които се увеличават “ескалационно”, се стига единствено надолу. И че е тъжно да не осъзнават това.
Дал си им, Господи, нивя и ливади, митници и ланци на шията, научи ги сега, че макар и различни хора, ако имаме обща посока на погледа, една воля и една цел, това би ни направило другари, приятели и братя. И че само Отечеството може да ни събере, приюти и вразуми. Защото една е кръвта ни, както България е една.
Това е всичко, Мая.
Покрай няколкото думи до теб, споделих и една молитва, която ако Господ я чуе, може да стигне и до друг адресат.
Сполай ти.
Минчо МИНЧЕВ
6 декември 2013 г.
