• КОЙ СЕ БОИ ОТ ВЛАДИМИР ПУТИН?
Вероятно повечето хора и на Изток, и на Запад усещат, че политическата температура на света в последно време се повишава заплашително. А високата температура в политиката е както треската при болните – тя сочи, че положението е опасно и трябва да се вземат мерки за овладяване на болестта. ЗХристо МАЛЕЕВа каква болест става дума? Кой трябва да бъде лечителят? Какво могат да направят отделните личности, за да помогнат на оздравяването? От тези въпроси никой не може да избяга, като зарови главата си в пясъка.
Ако тръгнем отгоре надолу, от голямото към малкото, може би най-напред трябва да се запитаме накъде върви съвременният свят. Очевидно нещата не са наред. Вълните на недоволството обхващат всички страни от всички континенти. Дори в богатите държави кризата става все по-дълбока и продължителна. Обикновените граждани живеят по-зле от преди, а перспективите са още по-тревожни. Отговорът на управляващите навсякъде е един и същ: хората да работят повече, да почиват по-малко, да получават минимални възнаграждения, да забравят радостите на живота. Казано по-просто, при сегашното несъвършено обществено устройство създаваните блага са недостатъчни за земните жители. Затова основният закон за днешния човек е „всеки да граби за себе си колкото може повече от националното богатство”, а за света като цяло – „всяка държава да граби за себе си колкото може повече от богатствата на планетата”.
Подобна философия не може да реши проблемите, да не говорим, че тя не съответства на същността на хората, на тяхното „божествено предназначение”. Така че големият въпрос е с какво да се замести тази философия и как да се направи сегашният свят устойчив, справедлив и вдъхновяващ. Защото промените, които са неизбежни, могат да бъдат и към по-лошо. Историята не дава гаранции на никого, никога и за нищо.
Опитът показва, че е наивно да се разчита на добрата воля на един или друг лидер, на една или друга водеща държава, за да се подобри животът на хората. За да има мир, трябва да съществува равновесие между центровете на сила, между големите държави и техните съюзи. Наруши ли се това равновесие, по-могъщият участник в международната политика се изкушава да използва преимуществото си, за да наложи своята воля над останалите. Така е било винаги и колкото и да е жалко, тези сурови правила са валидни и в наши дни. Затова нарушаването на баланса на силите е заплаха за всички хора, а не само за победените държави.
Последните десетилетия на миналия век бяха свидетел на разпадането на Съветския съюз и гибелта на реалния социализъм в Европа. Този катаклизъм тепърва ще се изучава, обяснява, осъзнава и използва като аргумент в битката за бъдещето. Темата е безкрайна, но сега ни интересуват само някои аспекти от нея: в каква степен раздробяването на Съветския съюз наруши баланса на силите, доколко днешната по-малка Русия може да уравновесява Съединените щати, каква комбинация от държави и съюзи може да изпълнява пъноценно тази роля. Отговорът на тези въпроси ще ни подскаже какво да очакваме от политиката на „великите сили” в близките години, както и в чия полза работи времето.
„Разглобяването” на която и да е велика сила винаги е било геополитически земетръс. След такава катастрофа пластовете се наместват, изплуват нови претенденти за мястото на изчезналия колос, а бившите му съперници се успокояват, че позициите им са непоклатими. Вероятно така са се чувствали Съединените щати, след като преди 20 години на мястото на Съветския съюз се появиха 15 по-малки държави. За Америка всичко би било прекрасно, ако една от тези държави не беше Русия, запазила огромната си територия, богатите си природни ресурси и ракетно-ядреното си оръжие, способно да унищожи всеки противник.
В съответствие с принципа, че желязото се кове, докато е горещо, днес враговете на Русия се опитват да направят с нея това, което преди 20 години направиха със Съветския съюз – да я разцепят на парчета, да премахнат нейните опасни оръжия, а след това да я обезкостят и ограбят. Такава Русия вече никога няма да възкръсне от пепелта, както възкръсна Съветският съюз след световната война и както сега се опитва да възкреси страната си Владимир Путин. Оттук следва първостепенната за противниците на Русия задача – в никакъв случай Владимир Путин да не заеме отново президентския пост. Навремето този пост бе моделиран по образеца на Съединените щати – дадени му бяха максимално широки пълномощия. За една свръхсила този модел е най-подходящ, защото ограничава боричканията и колебанията при вземането на сериозни решения.
Западът и най-вече Съединените щати се боят от днешната Русия въпреки ограничените й възможности в сравнение с миналото. Но те се боят още повече от утрешната Русия, която при разумна политика – не само външна, но и вътрешна, – постепенно би могла да възвърне позициите си. Никой не би трябвало да се съмнява, че Русия все още си остава голямата грижа за Съединените щати, защото само тя може да ги унищожи... Битката срещу Русия, в каквато и форма да протича тя, ще определя и занапред една от основните оси на световната политика. Сега времето е особено ценно за Русия, защото тя трябва да се възстановява. Това е очевидно не само за нея, но и за нейните врагове. Затова блзките години ще са опасни за мира в целия свят. Дори срещу сегашната отслабена Русия Вашингтон не може да си позволи силови действия. Неговата главна цел е да повтори в някаква форма сценария отпреди двадесет години, да разложи Русия отвътре, да намери в нея личностите, интересите, аргументите, които да я зашеметят, объркат и ликвидират. Америка се нуждае от един нов Михаил Горбачов, но Владимир Путин очевидно е направен от друго тесто. В интерес на Запада е той да си отиде, а на мястото му да дойде поредният „перестройчик”, който да „перестройва” страната си, докато изтече и последната й капка кръв.
Защото няма съмнение, независимо от съзнателно-зловредната или престъпно-наивната пропаганда, че разглобяването на Съветския съюз не беше нито неизбежно, нито необходимо. Неудачният московски модел на социализма при разумни ръководители би могъл да се коригира, както бе направено от Дън Сяопин и неговите съратници в Китай, не само за да се ускори развитието на страната, но и за да се запази нейното единство и влиянието й в световната политика. Затова престъплението на Михаил Горбачов и „перестроечната” мафия е неизмеримо, а цената му още дълго ще трябва да заплащат не само руският народ, но и народите на десетки други страни. Сред многобройните последствия от разглобяването на Съветския съюз е и това, че за известно време социалистическата идея за организиране на обществото – не съветската, а по-разумната и гъвкавата, – е опорочена и ще трябва да изтече доста вода, преди отчаяното човечество да потърси нов път на развитие, за който ще му е нужна и тя.
Всичко това трябва да имаме предвид, когато разглеждаме резултатите от неотдавнашните избори за Държавна дума в Русия, демонстрациите против „изборните нарушения”, както и усилията (ръководени отвън) да се сплотят опонентите на Владимир Путин и неговата партия. Става дума за всеобхватна кампания вътре в страната и вън от нея, подкрепяна с много средства (само Държавният департамент отдели 9 милиона долара за извънпарламентарната опозиция в Русия), вдъхновена от влиятелни, най-вече американски, политици и планирана отдавна и за много месеци напред. Показателно е, че американските пропагандисти вече говорят за очаквана от тях „снежна революция” и „славянска пролет”, както преди време говореха за нуждата от „китайска пролет”. Това не е липса на фантазия, а съзнателно подклаждане на огъня. Дори сериозното английско списание „Економист” писа преди седмица: „Русия все още е държава-хибрид. Изглежда, че сега тя е толкова уязвима за възможен шок, колкото беше Съветският съюз в края на дните си”. Показателно е, че на Запад никой не коментира многобройните митинги в подкрепа на Владимир Путин и партията „Единна Русия”, които заляха цялата страна.
Не ми се вярва, че Вашингтон наистина очаква властта в Москва да бъде свалена с демонстрации на извънпарламентарни опозиционери, в съюз с неориентирани младежи, с политически авантюристи, с алкохолизирани лумпени и с обеднели граждани, които търсят самоизява в уличните протести. Но разбира се, тези протести, чиято цел е най-вече Владимр Путин, се опитват да хвърлят сянка върху неговия образ на спасител на отечеството, както и да отслабят позициите му на президент, който ще опонира на Съединените щати с цялата си сила и влияние.
Нещата в Русия винаги са по-сложни, отколкото изглеждат. В уличните протести, независимо от техните ограничени мащаби (Москва и Санкт-Петербург са разбираемо изключение), могат да се видят и обективни причини. Примитивният модел на капитализъм, който е обгърнал съвременна Русия, не може да се хареса на руския човек. Огромните богатства на олигарсите редом с беднотията на обикновените хора са нетърпимо противоречие в едно зажадняло за морал и справедливост общество. Разграбването на средствата от продажбата на природните ресурси на страната от шепа хитреци от бизнеса, висшата бюрокрация, силовите ведомства и корумпираното правосъдие, не може да продължава безкрай. Така че в Русия назрява друга битка, която вероятно ще бъде по-сериозна от уличните демонстрации. Това е битката за бъдещето на страната, за неизбежните реформи, които трябва да се направят.
Въпросът е какви промени ще осъществи ВладимирПутин, след като бъде избран за президент. Ще намери ли начин да „опитоми” богатствата на олигарсите и да ги използва за модернизация на страната? Ще осигури ли по-добър живот за трудовите хора, които в противен случай ще престанат да му вярват? Ще намери ли високи идейни и морални ценности, които да вдъхновят народа за предстоящите години на върховно усилие, необходими за възраждане на руската глобална мощ? Тези и безброй други въпроси зависят от личността на бъдещия президент. Затова ударите и на вътрешната опозиция, и на външните врагове на Русия са насочени към Владимир Путин. Много преди той да се кандидатира за президент, неуморният Горбачов публикува серия от писма в американската преса, плашейки Съдинените щати, че ако стане президент, Путин ще „ликвидира демокрацията”. Очевидно Западът не вярва, че бъдещият президент Путин ще разгроми и разпродаде страната си, както направиха Горбачов и Елцин. Затова ударите по него с наближаването на изборите ще стават все по-многобройни и изобретателни.
Но и тук нещата са нюансирани. Автори на тези удари не са всички западни ръководители в еднаква степен или взети като цяло. Прави впечатление, че президентът на САЩ Барак Обама е въздържан в своите оценки. Вероятно това се обяснява не само с неговия по-висок интелект, но и с желанието му да запази поле за диалог с руския си колега, след като и в Москва, и във Вашингтон президентските избори отминат и настъпи времето на сериозната политика. Може лесно да се обясни и агресивната пропагандна битка, която Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън води срещу Владимир Путин. От една страна, жените-политици нерядко са по-емоционални и по-крайни (за да не кажем „по-истерични”) от своите колеги. От друга – Хилари Клинтън вече заяви, че няма да участва в бъдещото правителство на Барак Обама. Така че нейните остри думи просто потвърждават славата й на „желязна лейди”.
Би било добре за България, ако нашите лидери още отсега се подготвят за работа с бъдещия президент на Русия. Ако намерят пътища към него, ако действията им не засягат жизнените интереси на Русия, както не противоречат на жизнените интереси на Съединените щати. Прибавете към това и интересите на далечния Китай, и ще получите красив букет от уважителна политика на малка България към световната „силова тройка”, от която зависи бъдещето на земята. България има горчив опит от съюзническа политика, която намали територията ни наполовина и остави милиони сънародници извън границите на отечеството. Да се надяваме, че този опит ни е научил да бъдем по-мъдри, по-морални и по-спокойни. Да пазим интересите си и да мислим не само за днешния, но и за утрешния ден. Да работим за единството на народа си, за сплотяването на славянските и православните страни, за по-справедливо бъдеще, достойно за гражданите на една хилядолетна, богата и културна държава.
А колкото до „Нова Зора”, тя е отдавнашен приятел на Владимир Путин. Многобройни са статиите, в които неговото дело се анализира честно и принципно, независимо от конюнктурата на момента. Неговите изказвания са чест гост на страниците на нашия скромен вестник. Преди посещението му у нас „Нова Зора” отпечата сборник с негови материали (“А какво мисли Русия”, изд. “Зора”. С. 2008 г., б.р.).
Ние вярваме, че за България близките отношения с Русия и нейните лидери са от жизнено значение. Убедени сме, че така мисли и по-голямата част от българския народ, а както е известно, гласът народен е глас Божий.
