Голямата и „спонтанна” според нашите правилни медии манифестация в Париж на 11 януари, която се проведе в знак на протест срещу действията на ислямистите и най-вече заради кървавия разстрел в редакцията на сатиричния седмичник „Шарли”, при който загинаха 12 души, вече е история. Тези жертви се прибавиха към цифрата на около 200 алжирци, избити в близост до националните паметници, включително Айфеловата кула и катедралата „Нотр Дам”, по време на гражданските вълнения в Париж през далечната 1961 г.
В събота, на 10 януари, на спонтанните изяви (т.нар. Поход на солидарността) в Париж липсваха забрадки, бурки и брадати мъже с кечета на главите, но това, което се случи в неделя, бе режисура на един назначен от правителството на Франция организационен комитет, начело с Франсоа Лами - бивш френски министър, член на социалистическата партия на президента Оланд. Лами направи всичко възможно проявата да бъде организирана съвместно с профсъюзите, с НПО, с местните казионни етнически и верски организации и да се превърне в мощен показен марш, предвождан, разбира се, от американския президент Обама, председателя на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер и редица управляващи политически лидери на страните от ЕС и извън него.
„Гениалният” план на организационния комитет изпрати покана до президента на САЩ, но незнайно защо забрави да покани и президента на Русия Владимир Путин! За срам на организаторите обаче, Обама не се отзова на поканата. Проправителствената френска телевизия предварително се опита да застрахова управляващите срещу унижението, като коментира, че „присъствието на американски президент ще бъде много трудно при сегашните обстоятелства, като се има предвид нивото на сигурност, което го придружава на публични изяви”.
Напълно голословно твърдение, тъй като се оказа, че маршът бе осигурен с безпрецедентни в световната история мерки за сигурност, на които дори службите за охрана на президента на САЩ биха завидели.
Повече от 5500 полицаи и 10 000 войници от елитните части се грижиха за сигурността на френските гости, като войниците остават на „критичните места” за неопределено време, според съобщението на министъра на вътрешните работи Бернар Казньов.
Белият дом, от своя страна, отказа да коментира отсъствието на Барак Обама и просто обяви, че „президентът на САЩ ще проведе глобална среща по въпросите на сигурността във Вашингтон през февруари, за да бъдат обсъдени международните усилия за противодействие на насилието и екстремизма”. За това решение американският президент Барак Обама бе подложен на остри критики от страна на редица медии и политици в САЩ. Най-често употребяваната квалификация по повод отсъствието му в Париж според много от тях бе „малодушие”.
Вече стана известно, че на събитието в неделя (описвано като най-внушителната среща на лидерите, провеждана в Париж от времето на освобождението му от германска окупация през 1944 г.), САЩ не са били представени от Ерик Холдър, министър на правосъдието, а от г-жа Джейн Хартли, посланик на САЩ в Париж, и г-жа Виктория Нюланд, зам.-държавен секретар. Това услужливо бе пропуснато от „правилните” български медии.
Коментаторите в редица американски медии обаче с основание питаха защо Обама не присъства, или защо не изпрати високопоставен служител на правителството като вицепрезидента Джо Байдън или държавния секретар Джон Кери? В своето шоу по Си Ен Ен Фарид Закария определи отсъствието на американските висши служители в Париж като грешка. Водещата на „Фокс нюз” - Грета Ван Сустерн, написа на страницата си в туитър: „Това е много досадно - къде е Обама! Защо го няма”? Такъв бе тонът и на „Ню Йорк дейли нюз”, който на цялата първа страница публикува снимка на неделната масова манифестация в Париж с голямо заглавие: „Целият свят е разочарован”, и отдолу: „В неделя повече от 40 лидери дефилираха заедно с още три милиона души в Париж срещу тероризма. Нито един от тези лидери не бяха представени от второстепенни лица”, пише големият американски вестник, показвайки снимките на Барак Обама, на вицепрезидента на САЩ Джо Байдън, външния министър Джон Кери и министъра на правосъдието Ерик Холдър, които, според вестника, „пренебрегнаха събитието”.
Джон Кери, когото видяхме и чухме в София, и когото нашият премиер, поради “лапсус”, а може би от прозаично невежество, прекръсти на „Джим”, публично излъга по време на своя пресконференция в Индия: „Аз ще пътувам в четвъртък и в петък съм там”, заяви той и високопарно декларира, че искал да „демонстрира връзката между САЩ и най-стария наш съюзник”.
„Малодушието и страхът продължават”, писа в туитър Нют Гингрич, бивш председател на Камарата на представителите на САЩ. С една дума, лъжи, малодушие и страх от страна на лидерите на световния жандарм.
Явно тяхното отсъствие е свързано не само със страха за личната им сигурност, но и защото там, където ще бъдат заклеймявани публично убийци на свободното слово, могат да бъдат запитани от колегите и близките на жертвите кой създаде, кой обучи и финансира тези ислямисти?
Факт е обаче, че Биг Брадър предвидливо остави да отговарят на този въпрос неговите съучастници - марионетни политически лидери, които лицемерно оглавиха замислената и организирана от самите тях „манифестация на единството”. Охраната им, разбира се, не позволи да бъдат отправени въпроси към тях, а действително имаше за какво да бъдат питани. Но въпросите остават и тях си ги задава всеки мислещ човек по света.
Нека започнем с въпроса защо не реагираха, когато седмичникът „Шарли” публикува кощунствената порнографска карикатура на християнската Света Троица - Бог Отец, Бог Син и Светия Дух, или пък за това какво правят 700 френски, над 500 британски, 400 немски и 300 белгийски джихадисти в „Джебат ан Нусра” (Фронт на победата) като бойци от армията на „Ислямска държава” (ИД)?
И да продължим с въпросите от декларацията на организацията „Репортери без граница”.
Какво правят на това шествие в Париж представители на режими и институции, които преследват свободата на печата и словото, а именно:
• генералният секретар на НАТО, на когото все още не е потърсена отговорност за атентата и убийството на 16 сръбски журналисти през 1999 г.;
• Ахмет Давутоглу, министър-председателят на Турция, който е изпратил повече журналисти в затвора, отколкото всяка друга страна в света;
• министър-председателят на Израел Бенямин Нетаняху, който допусна да бъдат убити седем журналисти в Газа през 2014 г.
• британският премиер Камерън, по чието нареждане властите унищожават документи, притежавани от вестник „Гардиън”
• премиерите на Грузия и България, страни, които са на последните места в класацията по свобода на словото и където журналистите са постоянно притискани от властите и атакувани от полицията;
• генералният прокурор на САЩ, страната, където полицията преби дори журналистите от „Вашингтон пост” по време на расовите вълнения във Фъргюсън;
• Андонис Самарас, министър-председател на Гърция, където силите на полицията тежко раниха двама журналисти по време на демонстрация през юни миналата година;
• министърът на външните работи на Бахрейн, страната на второ място в света по отношение лишаване от свобода на журналисти на глава от населението;
• шейх Мохамед Бен Хамад бин Халифа ал Тани, от Катар, който осъди човек на 15 години затвор, защото е написал стихотворение срещу него;
• президентът на Палестинската автономия Махмуд Абас, който през 2013 г. вкара в затвора няколко журналисти, защото го обидили;
• министър-председателят на Словения Мило Церар, който осъди блогър на шест месеца лишаване от свобода за “клевета”;
• ирландският премиер Енда Кени, който прокара закон, съгласно който богохулство се счита за престъпление;
• министър-председателят на Полша Ева Копач, която иззе документи и осъди едно списание, затова, че има записи ,които са неудобни за управляващата партия;
• саудитският посланик във Франция, в чиято страна полицията преби публично на 9 януари т.г. журналиста Раиф Бадави, защото е „обидил исляма”.
Списъкът с въпросите и лицата, разбира се, е непълен, той може да бъде продължен още с много „правилни” политици. Прави впечатление обаче скандалното отсъствие в него на името на украинския президент Петро Порошенко, който допусна подчинените му сили за сигурност умишлено да изгорят живи около 46 мирни граждани в Дома на профсъюзите в Одеса, през 2014 г., и да бъдат измъчвани и убити трима руски журналисти само затова, че отразяват истината за безчинствата на беснеещите неонацистки отряди в Източна Украйна.
След всичко казано дотук, вече смело може да се твърди, че шествието в Париж, което някои замислиха и ни представиха като манифестация на решимост в защита на свободното слово и срещу ислямисткия терор, всъщност се оказа грандиозна медийно-политическа инсценировка и по-справедливо би било да се нарече „парад на лицемерието и заблудата”. Защото участниците в него нито ще постигнат по-голяма свобода на словото, нито пък ще бъдат по-добре защитени от автоматите и бомбите на фанатизираните джихадисти и ислямисти. Лидерът на „Ал Каида” заяви: „Ако не ограничите свободията на словото, ние няма да ограничим нашата свобода на действие”.
Немският тв-канал „taz” показа на своите зрители с богат снимков материал и друга подробност - как от съображения за сигурност лидерите са „марширували“ отделно, по една силно охранявана отцепена улица, следвани плътно от статисти, а не от спонтанно участващи демонстранти...
Боже, какъв театър!
Що се отнася до военно-политическия ефект от кървавата разправа в Париж, сигурно няма да чакаме дълго, за да се прояви. Ако чрез атаката срещу седмичника „Шарли” Биг Брадър е имал свои цели, след изказването на Франсоа Оланд на 14 януари става ясно, че той вече ги е постигнал. Френският президент обяви, че кървавият атентат го е убедил да изпрати френския самолетоносач „Шарл де Гол” в Персийския залив и че Франция трябва да поеме по-големи военни ангажименти за сваляне режима на Башар Асад и във военните действия в Ирак.
На това в България му казваме – къде го чукаш, къде се пука! Класика.
