„Пътищата, повечето с дядо ти Георги сме ги правили след Девети. Дупките за тези стълбове на ръка сме ги копали в камънака. И ток нямаше преди това, гладни години бяха – жълъди сме яли”, разказваше дядо ми, докато крачехме в лятната жега с въдици към реката. „Ти на телевизора недей вярва, че било хубаво по царско. ”
Често слушах разкази, които дядо ми бе слушал от своя дядо... а той пък от своя. Истории за Родопите, за хората от планината, за бежанците, за робството, за клането при Маджарово, за разбойниците, за хайдутите, дори за дивите зверове и птици.
До ден-днешен нося спомените от стаените вечери край реката, криещите се риби под надвисналите над водата клони, врявата на буболечките, тинестия дъх на Арда и дядо ми - на няколко метра от мен, с дряновата си въдица и своята вечна, отдавна догоряла цигара.
От него съм научил как да ловя риби. Как да не взимам повече от това, което ми трябва, как да изслушвам и двете страни, когато се скарат, как да не позволявам на суетата да ме води, да уважавам труда и хляба, както и да вярвам най-много на тези, които са преживели и видели със собствените си очи което и да е събитие.
Покрай риболова, срещам хора от цял свят - някои от форумите, други на живо - сърби, руснаци, чехи, англичани, французи, японци - всякакви. Споделяме фотографии, примамки, идеи, говорим си за най-различни неща. Двама от тях не бях чувал отдавна. Андрей от Макеевка (Донецк) и Миша от Луганск.
Миша е младо момче на двадесет и две години, студент. Университетът е затворен безсрочно. Баща му загинал от шрапнел на улицата, продал почти всичко вкъщи и събира пари за билет. Иска да стигне донякъде и да намери някакво препитание. Каквото и да е – важното е далеч от Луганск и войната.
„Знаеш ли какво е да видиш как хората се бият за наръч дърва? За консерва или един хляб? Довчера същите тези хора се разхождаха в парка, ходеха на кино, ставаха сутрин за работа...”, разказва Миша, сякаш изпаднал в странен унес. Изведнъж излиза от него и започва да ме моли: „Изпрати ми стотина долара, моля те! Ще ти ги върна щом мога”.
Обещавам да помогна и се опитвам да му дам кураж.
Със свито сърце се свързвам с другия си познат. Андрей има син на редовна служба в украинската армия. Срокът изтекъл преди половин година, но не го уволняват. „Някои ги държат по цяла година – успокоява сякаш себе си той, – дано поне здрав ми го върнат”.
Усещам, че бащината тревога е взела връх над всичките ужасии, които го заобикалят. Споменава за глада, мародерствата, мъртвите, осакатените и чувството за безнадежност. „Войната скоро ще се върне и ще бъде още по-страшно. Тези, които имат пари, отдавна ги няма, а ние къде да се денем?”
Андрей е бояджия. За последно преди войната за пет месеца е работил в Киев на някакъв обект. Излъгали го - не му платили и стотинка. „Пенсии не дават от година. В района почти нищо не работи и работа няма. За тези, които работят пък, няма заплати. От помощите малко стига до хората - спекулантите продават всичко на двойна цена. Банките не обслужват международни преводи, а получиш ли пари по пощата – половината поне ще ти вземат чиновниците, - продължава да изстрелва подробности в общата картина приятелят ми. - Ако искаш да знаеш истината за Донбас – гледай Мозговой! Той казва истината и повечето хора тук му вярват.”
Алексей Мозговой е командир на опълченската бригада „Призрак”. Прочул се с няколко телемоста по скайп с полеви командири на украинската армия, украински журналисти и общественици. Търси начин да спре войната. Призовава за единение и за общ поход срещу олигархията и хората, опоскали постсъветска Украйна. Мозговой говори за наличието на вездесъща „трета сила” в конфликта, която според него е враг на всички хора, населяващи огромната територия на Украйна, назависимо от националното им самоопределение.
Докато търся информация за него в интернет, попадам на разгневени казаци, които питат управляващите в ЛНР: „Къде отиват вагоните с въглищата, къде са парите от тези въглища? За какво проливаме кръв?”
Намирам и Мозговой. С бинтована глава, оцелял след поредното покушение, той дава интервю. Говори за бъдещето на Новорусия, за установяването на законност в двете републики и за национализация на „недрата на Донбас”. На обвинението, че е утопист, опълченецът отговаря съвсем кратко: „Как допуснахме да стигнем до там, че наричаме желанието да се живее честно и по съвест – утопия?”
Слушам този човек, преминал ада на Дебалцево и цялата братоубийствена война, а в същото време телевизорът в стаята ми сякаш се опитва да заглуши спокойния му глас с крясъци за „евроатлантически ценности”, „за ясни позиции”, „за координиране на нашите общи усилия”, „за постигане на консенсус и широко съгласие”, „за неуморната работа, която ще върне доверието в интитуциите”, „за стратегическата важност на енергийната сигурност”, „за заплахата от Русия ”, „за неотложните реформи” и „цивилизационния избор”.
Мисля си за изборите, които правим. За избора, който са направили Миша, Андрей, Алексей Мозговой, за изборите, които други хора са направили вместо тях... вместо всички нас. Боже!..
